Кръшни хора, развеселени и леко подпийнали граждани, народна музика, импровизирано пусната от стари колони с размерите на ЗИЛ и озвучаваща целия площад... не, това не са кадри от Нова година в село Жабокрът.
Не са и от трейлъра на следващия филм на Емир Костурица, макар че гледката би трогнала режисьора до дъното на неговата душа.
Това всъщност е поредният репортаж от родното място на някой успял политик, да го наречем господин Петров.
Подозираме, че този тип материали са типично българска измислица.
Все пак нито сме виждали, нито можем да си представим как екипът на "Си Ен Ен" събира един микробус микрофони, камери и осветителна техника и отива до Скрантън, щата Пенсилвания, за да пита какви оценки е имал малкият Джо Байдън по география и дали е обичал да играе бейзбол.
По родните телевизии обаче не се минава без такива репортажи, които на свой ред няма как да не съдържат:
Сълзливо интервю с родители и роднини
Няма как да се мине без разговор с емоционално разтърсените родители и роднини, които деликатно подсмърчат пред камерите и през сълзи обясняват колко са горди с отрочето си.
Мама Стойка попива някоя и друга сълза с носна кърпичка, татко Пенчо гледа да се държи мъжки, но си личи, че е крайно развълнуван. Ръцете му треперят, но това може да е от повечкото ракия, която в ентусиазма си е погълнал.
И двамата разказват, че като малък бъдещият политик господин Петров е бил много кротко дете, гласът му не се чувал. Много обичал да си играе с едно оранжево камионче с червена каросерия, още го пазят в мазата, ей там, до бидона с кисело зеле.
Най-харесвал да яде филии с лютеница и натрошено сирене, припомня си още мама Стойка.
Към тях се присъединяват комшиите...
... които разказват как бъдещият господин политик бил много възпитано момче, винаги поздравявал с "Добър ден" и предлагал да носи мрежичките с бутилките олио и бира до вратата на съседите.
Веднъж счупил с топка един джам, ама те не му се сърдят, това са си детински работи. Иначе помнят първото му колене на прасе, по време на което малкия Петров активно помагал. Оттогава знаят, че той не се притеснява да си нацапа ръцете.
Сега много се надяват именно той да я оправи тая държава, от малък господин Петров давал такива изгледи. Още на една годинка показвал с пухкавите си пръстчета, нагънати като на човече от реклама на автомобилни гуми, колко е 2 и 2, а на три успял да изсвири Котешкия марш на малката пластмасова пиано-хармоника.
Ей такива хора ще я изведат държавата, няма шест-пет, убедени са комшиите.
На тях приглася и Мария Вълкодерова - първата любов на господин Петров.
Мария е добре запазена блондинка на средна възраст, която е направила от бъдещия политик истински мъж така, както и казармата не може.
Госпожа Вълкодерова, по мъж - Георгиева, пази топли спомени за изблиците на страст между нея и Петров, които са се случвали в храстите, в сеното и дори в оная изоставена плевня в края на селото. Само да не чуе господин Георгиев какви ги е вършила, хи-хи-хи...
Сега Мария, както подчертава самата тя с нежен, почти еротичен тон, таи само най-мили чувства към бившата си изгора и му пожелава да изкара дълго време в политиката, а не само няколко кратки мига, както е било в други области.
Междувременно към седенката се включва и госпожа Мустафакарабаджакова, бивша преподавателка по литература в ОУ "Свети Никифор".
По времето, в което Мустафакарабаджакова е преподавала, още са се обръщали към нея с "Другарко", но спомените ѝ са кристално ясни. Тя е педагогът, научил бъдещият политик на "Аз съм българче" и "Майце си", и именно тя е посяла първите зрънца патриотизъм у него.
Тя е човекът, завързал с умели ръце първата синя връзка, когато Петров станал чавдарче. В нейните часове той обичал да седи на втория чин до прозореца и да си драска нещо в тетрадката.
Разбира се, госпожа Мустафакарабаджакова се въздържа да сподели пред камерите, че позицията е била стратегически избрана, за да може Петров да съзерцава птичките през прозореца, докато разсеяно си бърка в носа и рисува неприлични драсканици в полетата на тетрадката си. Такива неща просто не са за пред камера, а и развалят реномето.
Накрая репортажът отново се прехвърля към селския мегдан, където тържествата продължават с пълна сила.
Един е донесъл дамаджана от домашното червено, тъкмо е станало, друг разчупва пита, трети гърми пиратки в захлас.
Гласът на репортерката почти не се чува от тъпаните, гайдите и зурните. Камерата показва в едър план запотени и зачервени ухилени лица, фокусира се за последен път върху физиономиите на мама Стойко и татко Пенчо и... край на репортажа.
