"Благодарение на тях малка България гледаше с възхита представянето...", "Този голям зрителски вот от сравнително малка България потвърждава първото ти място", "за да не може да се промъкне някоя малка България между капките", "и от телевизионните екрани научиха за малка България"...
Това са само част от коментарите след четвъртото място на Поли Генова на Евровизия. Подобни коментари неизменно изникват след всеки роден голям (или не толкова голям) успех или неуспех. Това, че България е "малка", е едновременно оправдание и повод за гордост. Гордост, че сме постигнали нещо, въпреки размера си. Оправдание, че са ни "прецакали" или не са ни позволили да разгърнем потенциала си докрай.
Откъде и откога идва това усещане, че сме малка държава, е трудно да се определи. По територия сме горе-долу колкото Гърция, Португалия или Унгария и (значително) по-големи от Австрия, Белгия, Дания, Ирландия, Холандия, Сърбия, Чехия или Швейцария. С площ от 1.95 кв. км. Монако със сигурност е малка държава, но никога не съм чувал израза "малко Монако". По население също сме в златната среда и за ЕС, и за света. Да е от историята, не е от историята. Ако е защото сме бедни, не сме чак толкова бедни.
Няма и данни останалите да ни възприемат като "малки". Като бедни и корумпирани, може би. С изключение на двамата "големи братя" (Русия и САЩ) може би или по-скоро на техните говорители и поклонници у нас. Защото идеята, че сме малки идеално върви с очакването някой да се грижи за нас и да ни защитава. Спорът между двата лагера е по-скоро за това кой да влезе в ролята на закрилник.
А и така е по-лесно. Малка държава, малки цели. Снишаване му е майката, "големите нека се разберат помежду си", ние ще се съгласим с тях, къде ще ходим. Ако пък ни отпуснат някое четвърто място я на Световното по футбол, я на Евровизия, какво повече ни трябва. В мащаба на мисленето сме малки, в това спор няма.
Размерът на територията не пречи Швейцария да е пример за демократично развитие, а броят на населението на Естония е достатъчно голям за електронно управление и технологично развитие. Дори Люксембург наскоро се похвали, че удвоява мисията си в Централна Африка, като изпраща втори войник.
Ние обаче си живеем с миналото величие и трите морета, редувайки ги с вайкане как световния заговор се опитва да ни унищожи. И търсим покровители. Трябва ни ту майка Русия, ту татко САЩ. Дори Европейският съюз, на който сме пълноправен член, възприемаме ту като лошата леля, която се кара от Брюксел, ту като добрата баба, която ни дава пари, да си ги харчим.
А всеки осмелил се да подаде глава, бива затрупван ту от патриотични възгласи и очаквания, ту от преекспониране на личната фрустрация и освирквания. До пълното му връщане обратно в блатото. А разликата между успеха и провала е наистина малка. Само една крачка. И за хората, и за държавите.
