"В този град може да се случи всичко!" Аспарух Попов вървеше по улицата и тая банална мисъл се търкаляше като бонбон лукче в устата му.
Някога той беше общително момче с гальовното име Арчи, но кога и как се превърна в сърдит бастун на средна възраст, той така и не разбра. На пръв поглед си беше мъж за завиждане. Изглеждаше добре, въпреки леките намеци за плешивост, стиснатите уста и наченките на отпуснат корем, които прикриваше с небрежно-елегантен стил.
Жените го харесваха. Той тях също, но така и не намери онази, с която искаше да се събужда сутрин. Причината, може би, беше, че още на първата среща се втурваше да доказва мъжкарските си способности и от цялото бързане и усилия накрая оставаше само киселия вкус в устатата и напъна да се сети как й беше името?
Израснал в средно голям провинциален град, Аспарух Попов слабо си спомняше и как се придвижи до столицата. Стана ей така, без особени усилия. Само две години след университета, той вече беше собственик на панелка в краен квартал и прилична кола, купена на старо. Покрай регистрацията на колата смени местожителството си и официално стана столичанин. Беше оправен мъж.
Работата му вървеше, в началото с ентусиазъм, по-късно - не толкова. След няколко години драпане и нагаждане пред сменящи се шефове, един ден импулсивно реши да имигрира. За добро или лошо, отново се спъна в собствената си несигурност. Бързо разбра, че трябва да предприеме неясно колко дълъг поход назад, да падне в ниското и полека и бавно да изпълзи нагоре. Не се уплаши, но реши, че няма смисъл да губи извоюваното си спокойствие тук за неясно бъдеще там.
Поживя един месец в чужбина по приятели и се прибра с бодрото усещане, че все още има шанс. Прехвърли се на друга работа, смени колата, пребоядиса всичко в апартамента, дори свикна с мисълта, че вече май е стар ерген. Жените продължаваха да го харесват, но след седмица-две взаимно си омръзваха.
"В този град може да се случи всичко..." Аспарух Попов за кой ли път предъвкваше тази мисъл, гледаше паважа и не можеше да се сети кога и как животът му се оказа еднопосочна улица с много дупки, грешна маркировка и табела "Без изход".
- Арчи, хей, Арчи! - чу се глас.
Аспарух Попов спря.
Преминаващата кола заби спирачки, поднесе с десния калник и се удари в загражденията на тротоара. Шофьорът уплашено излезе от колата, развикаха се случайни зяпачи, охкания и псувни се редуваха. На улицата лежеше мъж на средна възраст, добре изглеждащ, въпреки захабеното сако и плешивата глава, а от отворената му уста се изтърколи малко топче.
- Арчи, ела тук! - жената дръпна каишката на кучето и подмина насъбралата се тълпа.
Мноу сте бавни.Аспарух е символ на българския тийнейджър,който така се е наял с бонбони,че не знае къде се намира.Колата дето го удря вероятно е мозъчен кръвоизлив от бонбоните.Или нещо такова."Слабо си спомняше и как се придвижи до столицата".Ето тази реплика показва,че тук най-вероятно е прекалил с марихуаната.Значи копелето,така се е напушил,че не мое се сети как се стига до София.Явно се е усетил да изчака,да го пусне тревата.Това със жените,символизира проблемите с алкохола.Тоест,като се напие,почва да се прави на мъж за което свидетства:"че още на първата среща се втурваше да доказва мъжкарските си способности".Демек,алкохола не му понася.Ходил е в друга държава да тества чужда дрога,обаче са му липсвали Люлинските боклуци дето си ги е зимал от кварталните наркоманчета пресъздадени от "сменящи се шефове".Само не разбрах как се поднася с десен калник.В смисък калника е бил на мястото на гумата или просто калника е започнал да дърпа колата до стигане на ПТП.
Ето и продължението: "...- Арчи, ела тук! - жената дръпна каишката на кучето и подмина насъбралата се тълпа." Шофьорът на колата изтича до Аспарух Попов, за да види какво е състоянието му. Слава богу, жив беше. Добре, че караше бавно, та Арчи се размина с малко натъртвания по краката и с едно шоколадено петно върху сакото. - Ти що не гледаш къде ходиш, бе? - развика се шофьорът. След първоначалния шок, сега вече го обземаше гняв. - Къде си се отнесъл? Знаеш ли какво щеше да стане с мен? През тълпата премина вълна от удивление и почуда. Бяха разпознали кой бе водача на катастрофиралата кола. - Г-н премиер, извинявайте, аз такова... - замънка Аспарух Попов, докато смутено мачкаше и без това станалото на нищо сако. В този момент отнякъде се появи един журналист на свободна практика, пращащ редовно материали в сайта "Уеб Кафе". Дори веднъж му бяха публикували една статия, под рубриката "Оня, дето не Го трият" "Това е моята звездна минута" - помисли си журналистът и извади мобилния си телефон, за да документира инцидента. - Г-н Министър Председателю, бихте ли казали за нашата медия, достъпна и посещавана от цял свят, какво се случи? - Съжалявам, но стана инцидент, за който аз не нося никаква отговорност. Ако си спомняте, аз не носех отговорност и за медицинските сестри. Въобще, ние сме конструктивно правителство, няма да търсим, но и няма да носим отговорност. - Но все пак, има пострадал човек! - не спираше представителя на медиите. - Хъ-хъм, може ли и аз да се намеся? - обади се Арчи - Искам да кажа, че моето действие беше протест срещу тежкото положение на народа. Аз работех в Европа, но се върнах да помогна на страната си. Тъй като обаче мафията е превзела всичко в нашата родина, реших да стигна до крайност, но по по-различен от нормалния напоследък начин. Вместо да се самозапаля, се хвърлих под колата. Понеже, обаче, защото, в този град може да се случи всичко, оказах се точно под колата на премиера. Премиерът среса с пръсти косата си, оправи вратовръзката си и с премерен глас каза : - В дух на разбирателство и в тон с изискванията на времето, предлагам на господина позицията на заместник-министър по Европейското развитие. Нека види народа, че ние вярваме в гражданското общество. Събралото се множество заръкопляска и Аспарух Попов разбра, че най-после и на неговата улица е изгряло слънце. Извади от джоба си пакетчето с бонбони и почерпи премиера и журналиста. За хората наоколо бонбоните и без това нямаше да стигнат, така че не им предложи.