"В този град може да се случи всичко!" Аспарух Попов вървеше по улицата и тая банална мисъл се търкаляше като бонбон лукче в устата му.
Някога той беше общително момче с гальовното име Арчи, но кога и как се превърна в сърдит бастун на средна възраст, той така и не разбра. На пръв поглед си беше мъж за завиждане. Изглеждаше добре, въпреки леките намеци за плешивост, стиснатите уста и наченките на отпуснат корем, които прикриваше с небрежно-елегантен стил.
Жените го харесваха. Той тях също, но така и не намери онази, с която искаше да се събужда сутрин. Причината, може би, беше, че още на първата среща се втурваше да доказва мъжкарските си способности и от цялото бързане и усилия накрая оставаше само киселия вкус в устатата и напъна да се сети как й беше името?
Израснал в средно голям провинциален град, Аспарух Попов слабо си спомняше и как се придвижи до столицата. Стана ей така, без особени усилия. Само две години след университета, той вече беше собственик на панелка в краен квартал и прилична кола, купена на старо. Покрай регистрацията на колата смени местожителството си и официално стана столичанин. Беше оправен мъж.
Работата му вървеше, в началото с ентусиазъм, по-късно - не толкова. След няколко години драпане и нагаждане пред сменящи се шефове, един ден импулсивно реши да имигрира. За добро или лошо, отново се спъна в собствената си несигурност. Бързо разбра, че трябва да предприеме неясно колко дълъг поход назад, да падне в ниското и полека и бавно да изпълзи нагоре. Не се уплаши, но реши, че няма смисъл да губи извоюваното си спокойствие тук за неясно бъдеще там.
Поживя един месец в чужбина по приятели и се прибра с бодрото усещане, че все още има шанс. Прехвърли се на друга работа, смени колата, пребоядиса всичко в апартамента, дори свикна с мисълта, че вече май е стар ерген. Жените продължаваха да го харесват, но след седмица-две взаимно си омръзваха.
"В този град може да се случи всичко..." Аспарух Попов за кой ли път предъвкваше тази мисъл, гледаше паважа и не можеше да се сети кога и как животът му се оказа еднопосочна улица с много дупки, грешна маркировка и табела "Без изход".
- Арчи, хей, Арчи! - чу се глас.
Аспарух Попов спря.
Преминаващата кола заби спирачки, поднесе с десния калник и се удари в загражденията на тротоара. Шофьорът уплашено излезе от колата, развикаха се случайни зяпачи, охкания и псувни се редуваха. На улицата лежеше мъж на средна възраст, добре изглеждащ, въпреки захабеното сако и плешивата глава, а от отворената му уста се изтърколи малко топче.
- Арчи, ела тук! - жената дръпна каишката на кучето и подмина насъбралата се тълпа.
