Бях спряла на паркинг на един супермаркет в предградие на Виена и говорех по телефона. Към мен върви младеж и маха с ръка. Беше тъмно и не успявах добре да видя лицето му от разстояние.
Мислех, че куца, но когато се приближи видях, че всъщност влачи огромна и много, много тежка чанта, която изкривяваше цялото му тяло при ходене.
Изглеждаше смущаващо, как да кажа... като "ходещо разпятие"...
"От България ли сте? Може ли да поговорим?" - попита ме.
Очевидно беше чул, че говоря на български по телефона. Аз се вцепених. Дикцията му беше перфектна. Лицето му красиво, но измъчено и тъжно, колко тъжно.
Отговорих му - "От България съм. Вие, кажете... мога ли да ви помогна с нещо?"
"Ами аз пътувам на стоп до съседен град", каза той и продължи, "трябва да стигна дотам".
Обясних му, че пътувам в противоположна на неговата посока и го посъветвах къде е добре да излезе на булеварда.
"Какво ще правите там, където отивате?"
"Аз съм актьор от един малък град (умишлено не посочвам кой град, не ми се иска някой да припознае момчето). Трябва да отида там по работа, а после може и до Германия".
Не беше много убедителен. Слаб. Изтощен. С вид на човек, вървял пеш дни наред. Поговорихме кратко и си пожелахме добро по пътя.
Мъка, мили ми приятели. Мъка.
Новото лице на България пред Европа.
Млади, умни, одухотворени, красиви и много, много тъжни хора. Бродещи като корабокрушенци. Объркани.
Без да знаят точно къде и защо отиват. Все едно бегълци от тежка епидемия, пожар или война. И тези, които в момента си мислят, че драматизирам, моля да не се включват по темата, защото това, което днес видях мога да определя с една дума - страдание.
НЕуважаеми ръководители на българската държава, които така настървено сте се вкопчили в кожените си кресла... Как сте, удобно ли ви е, топло ли ви е, какво вечеряхте, колко годишно вино пихте, как спите? Колко шарана ще излапате? Вашите деца как са, командировахте ли ги в най-скъпите колежи?
Спестявате ли от "закуски" за благите си старини?
А подаръци купихте ли вече или предпочитате да са на влог? Какво правите вие за другите деца, не за вашите? Какво правите за младите хора на България, така че те да имат поне мъничко плам и надежда за бъдещето си?
Какво правите?
...никога няма да забравя очите на това момче.
* Текстът е публикуван като статус във Facebook-профила на Антония Ангелова.
