Бившите президенти са като бившите гаджета. Завинаги остават в мислите ти, но не заради приятните моменти заедно, а за да помниш с какви хора не бива да се обвързваш никога повече.
Жельо Желев ни беше сефтето; преди това бяхме гледали президенти само по телевизията, знаехме, че е приятно да си имаш и увлечението ни беше от онези компромисни ходения, при които си затваряш очите какъв ти е партньорът в името на това да имаш партньор. Желев беше философ и ние го приемахме философски.
Първанов беше онази връзка, която идва изневиделица, по всичко изглежда, че е безперспективна и ще трае кратко, но в последствие не можеш да се отървеш от нея с години. Дори като скъсате не изчезва, а постоянно се появява, за да напомни за себе си; доминативна, обсебваща, но всъщност до болка скучна. Първанов беше историк и гледахме на него като на историческа неизбежност.
С Петър Стоянов обаче беше различно. За известно време му бяхме дали сърцето си, имахме му доверие и бяхме щастливи; казвахме си: "Той е". Но както често се случва, оказа се, че сме се объркали. Ние явно харесвахме не него, а идеята за него, без да го познаваме достатъчно; мислехме, че ще ни е верен и го обичахме, защото символизираше блянът ни за политическа споделеност.
Както в любовта, така и в президентството, емоционалното обвързване е краткотрайна илюзия. И Стоянов ни го каза в очите. С онази прословута фраза за "фабриката за илюзии" той всъщност нямаше предвид партийните шарлатани и площадната демагогия. Имаше предвид единствено нашето отношение към него. Е, разбрахме го в някакъв момент, но от това скъсване най-много боли.
Тези дни бившият ни президент подхвана нов флирт. Даваме си сметка, че той отдавна е освободен от нашата отдаденост и може да се обяснява в любов на когото си ще. Проблемът е, че новата му забежка е крайно неподходяща. Нежните думи, казани по адрес на един морално мърляв персонаж и отскоро нечистоплътна политическа фигура, не могат да бъдат подминати току-така, защото те обиждат нас.
А няма нищо по-грозно от това да се подиграеш на хората, които са те обичали, пък било и то неволно. Тук разумните аргументи отстъпват. Как сега би коментирал "фабриката за илюзии" бат' Петьо и толкова ли политически късоглед е станал пловдивският юрист няма значение. В рамките на добрия тон между бившите е да се спазва известно приличие, най-малкото от носталгия по изтлелите чувства. Стоянов беше правист и би трябвало да знае, че просто няма право.
Все тая е, дали провиждаме в новата му забежка любов срещу заплащане или просто лош подбор на емоционално увлечение. Разликата е единствено в това, кое ще оцените като по-дразнещо у бившите - склонността да се продават или да се проявяват публично като кръгли глупаци.
Раздразнението е едно и също. Защото специално на този президент ние гледахме по по-различен начин; простихме му веднъж, че се оказа незрял, простихме му втори път, но как да му простим, че не спира да го прави. Така излага не само себе си, излага и нас.
Толкова е унизително непрекъснато да ти се напомня, че си обичал неподходящ, при това именно той да го прави. Тогава се чувстваш по-голям тиквеник и от него самия.
Браво, отлично казано! Поздравления към автора за точното изричане на проблема. Бих добавил обаче, че това е само емоционалната му страна. Наистина, тя е най-важната в случая – защото Стоянов беше може би единственият политик в най-новата ни история, с когото българският гласоподавател се идентифицира не само идейно, а и емоционално. „Бат' Петьо“ звучеше истински, като казано с ръка на рамото – за разлика от „бат' Бойко“, което винаги е звучало полуприсмехулно. Именно затова подобен ход на Стоянов (става дума за ласкавите думи относно Бареков), който нямаше да ни впечатли изобщо, ако идваше от някой друг от политическата менажерия, в случая ни оставя с усещането, че сме ограбени и унизени. Пак. И то от човек, от когото изобщо не сме го очаквали. Македония била най-романтичната част от българската история, беше казал Стоянов, опитвайки се да създаде атмосфера на търпимост и дружелюбност към съседката ни. Е, за него можем да кажем, че беше най-романтичният публичен образ сред политическите лидери на българския преход. Беше. (Надявам се поне, че няма да тръгне да избива комплекси за малоценност чрез мания за величие, както прави Македония...) Все пак, обяснението „и той е продажен“ е твърде плоско и елементарно. Стоянов е достатъчно интелигентен и независим, за да може просто да бъде купен; а още по-малко – да бъде вкаран насила в някакъв безвкусен сценарий като политическите попълзновения на Бареков. Нивото на последния е значително по-ниско: може ли някой да си представи двамата изправени на една трибуна, Бареков като лидер, а Стоянов като поддръжник? Смешка... Пред Стоянов не стои критичният въпрос за политическо оцеляване, както пред действащите партийни лидери – напротив, ролята на страничен наблюдател, анализатор и общественик му приляга перфектно. Ако искаше да се върне в политиката, би могъл да го направи по брилянтен начин, предлагайки (примерно) да оглави листата на Реформаторския блок за ЕП – същевременно обединявайки (поне в очите на електората) разпокъсващите се вече строители на новото дясно по начин, по който друг не би могъл, пък макар и само за евроизборите. Не, положително има някакви процеси на заден план, които остават скрити. Изобщо около формацията на Бареков има прекалено много смътни и нелогични неща, за да си мислим, че всичко ни е ясно – като се започне от очевидно сериозното финансиране и се стигне до почти чудодейното привличане на иначе авторитетни имена да демонстрират съпричастност. Бих писал голям плюс на този журналист, който успее да вкара Стоянов в студиото си и да го накара да обясни подробно какво положително, градивно и заслужаващо подкрепа вижда в барековите опити да създаде поредната популистка вълна. Защото те са напълно несъвместими с бившата „синя идея“, на която бившият президент беше един от символите. Тъжният факт е, че каквото и да каже Стоянов (той ще намери какво да каже, юрист е все пак), винаги ще остане онова неприятно усещане – когато човек забелязва, че сценичният персонаж, на когото ръкопляска, е свързан с тънки нишки, които водят до зад кулисите. Може зад кулисите да няма никой, който да ги държи, но усещането остава. А когато някой е бил символ на надеждите на хората, негово задължение доживот е да не омърсява този образ. Дори той самият да е наясно, че е част от „фабриката за илюзии“. Политическият авторитет не е нещо, което можеш да залагаш както си искаш. Затова, макар и да не ми се иска да го потвърдя, заглавието е точно: той беше.
Статията е чудесна. А за Стоянов- ще гледам колкото може по-бързо да забравя, че харесвах някаква малка част от него.
Никога не е късно да станеш за резил, но проблемът на бат'Петьо е, че той стана такъв още по време на президентстването си!