Ако знаеш, че гласуваш за последно

"Спи ми се".

"Не, не ми се спи"

"Спи ТИ се - утре ще ставаш рано"

"Не, искам да си прочета статията докрая, после ще погледам малко телевизия и тогава ще си лягам."

На финала на този вътрешен диалог снощи осъзнах, че ние всекидневно правим своя избор. Пред урните в главата си, без да отдаваме особено значение на резултата от вота, щом веднъж сме облекли риза и костюм вместо тишърт и дънки, щом сме избрали пица вместо хамбургер и щом сме излезли на клуб вместо да отидем на гости.

Тези избори са лесни и безболезнени, защото резултатът им трае максимум половин ден (или нощ) и може да бъде коригиран в рамките на следващите 24 часа. Но и - избираме, защото имаме алтернатива, поне два равностойни варианта, които могат да задоволят изискванията на момента и действително го правят.

"Харесването" в социалната мрежа

Социалната мрежа ни принуди да гласуваме още по-често. Как иначе бихте нарекли "харесването" на постинги, статуси и линкове или вотинга под снимки във Фейсбук? Социалната мрежа живее от желанието ни да гласуваме и да изразяваме мнението си редовно, да го коментираме и защитаваме.

И ние го правим доброволно, заявявайки имената и лицата си, търсим изборната си платформа и активно я ползваме. Тук алтернативите на избора са ограничени до минималистичния въпрос "Харесва ли ми тази снимка или не?" и "Искам ли да like-на този коментар?" Просто, лесно и безболезнено. И двата варианта на избор не носят конфликт в себе си - ако харесаш снимката - ОК, ако не - не значи, че я смяташ за грозна, може просто да не си я видял.

Това свикване с гласуването би трябвало - поне на теория - да доведе до желание за по-мащабно заявяване на личния вот и разширяване на полето за изразяване на мнение. Дали е така?

Елементарността на гласуването пред компютъра - анонимно във форума или лично, но ограничено до стотината контакти във Фейсбук, би трябвало да ни е отнело страха от акта на избор или поне да го е намалило. Би трябвало да горим от нетърпение (или поне да не се страхуваме) от скока в дълбоката вода на Големите Избори.

Но тук се сблъскваме с комплексността на алтернативите, които ни плашат, отегчават или оставят безразлични и част от нас заобикалят кабинката, която - освен правото на глас, ни дарява и анонимност.

Кое ни спъва?

Първо, ефектът е дългосрочен и обикновено трае 4 или 5 години (за президентски мандат). Ако една харесана снимка във Фейсбук може да се изтрие, то една избрана власт не може и трябва да се сприятелиш с мисълта, че си е донякъде и твоя - ако си гласувал за нея.

Второ, съзнанието за силата на собствения глас - пред себе си или пред обществото - е строго индивидуално и трудно се възпитава с реплики като "Който не е гласувал, няма право да се оплаква" или по-радикалното "Всеки народ си заслужава политиците".

Трето, алтернативите понякога изглеждат сходни и взаимнозаменяеми до степен на отрицание, което също е вид избор. Погледнато по този начин всеки от нас ще гласува на 23 октомври: един - активно, друг - пасивно, а трети - протестно, избирайки Светльо Витков.

После ще бъдат преброени само активните листовки, за пасивните ще остане надеждата, че ще се активират след 5 години, а протестните може да вдъхновят Витков и групата му за нов хит.

В този multiple choice всъщност трябва да победят демокрацията и гласът народен, но победителите сякаш се оказват други.

Гласуването би трябвало да е акт на себеотстояване, най-малкото защото не винаги е било по подразбиране. Жените в Швейцария получават право на глас едва през 1971 г. (не е печатна грешка) - и то благодарение на референдум на мъжката част на населението. В Англия до 1918 г. правото да упражнят своя глас са имали едва 52% от мъжете, докато в България по това време вече се създават традициите на гласуването.

Защо въпреки това на 23 октомври няма да гласуват толкова много хора? Какви ще са подбудите на останалите си вкъщи? Ще гледат ли вечерните новини?

Или нека обърнем въпроса - какво е накарало над 75% от хората да напуснат топлите си домове в неделята на президентските избори през неуютния студен януари на 1992 г., когато бе избрана президентската двойка Желю Желев/Блага Димитрова? Промяната, носеща се във въздуха, надеждата, еуфорията от живеенето на свободата?

Тогава шансът да избереш "своя" кандидат демократично от многопартийно създадена листа е бил приет с въодушевление и е бил сигнал не само на промяна. Възприемало се е и като манифест на дългоочакваното право народът доброволно и без натиск "отгоре" да изрази гласа си. Тогава вярата в силата на отделния човек да промени хода на историята е била по-силна от резигнацията, че единичният глас не може да промени статуквото.

Сумарно днес в силата на личния вот значи не вярват над 10% от населението. Проста аритметика... Ами ако е важно? Ако е важно точно за теб, семейството ти, децата ти? Ако е важно за теб - като личност и човек, имащ правото да живее в демокрация? А ако утре ти го отнемат?

Ако от утре нямаш право да избираш държавен глава, защото ще върне старият закон отпреди 1990 г. и президентът се избира от Народното събрание? А представи си, че кметът на твоя град се "назначава" или избира без никаква прозрачност от общинския съвет, който решава от Твое име? Ще се съгласиш ли?

Ако някой ти каже, че днес, 23 октомври, са последните избори, на които можеш да гласуваш изобщо...

Правото на избор е подарък. Не го оставяй в ъгъла неразопакован, дори все още да не знаеш какво ще изскочи от него.