Меглена Кунева, лидер на Движение България на гражданите, както и целият национален съвет на партията, подадоха оставки. Новината беше обявена на пресконференция.
Това е третата оставка на партиен лидер за деня.
Бившият еврокомисар изрази изключителната си благодарност на хората, доверили се на каузата България на гражданите.
Партията не успя да премине 4-процентовия праг за влизане в парламента, спечелвайки 3.26% от гласовете при обработени 99.27% от бюлетините.
"Изборите бяха проведени в трудна, нездравословна среда. Отвъд чисто правните квалификации за честността на изборите, отвъд бюлетините, боренето и печатниците, има много важни показатели, които ще видите във всяка демократична среда, но не видяхме у нас - дебати, истински дебати, в които хората да чуят как политиците спорят, техните планове и политики, а и да се изправят очи в очи с конкурентите си. Това не се случи", обяви тя.
"Предстои да видим какво ще се случи в последните дни и как парламентът ще реши тези важни въпроси, които през цялата предизборна кампания бяха зададени от хората, коментира Меглена Кунева и честити на победителите на 12 май.
Единственият разумен ход на Кунева. И уж вкамененият на лидерското място на тъмносините Костов най-неочаквано подаде оставка. При това и двамата – вкупом с целите ръководства. Даже оня на остатъчното СДС, дето все не мога да му запомня името – и той. Надежда Нейнски и Мартин Димитров се махнаха благоразумно още преди изборите. Това беше належащо, за да не позволят на БСП и ДПС да си измиват ръцете с тях – особено след ясните заявки на Местан и Станишев за управление „с потенциала на цялата нация“ (лидерът на БСП даже не се посвени да цитира Петър Дертлиев...). Ако Костов, Кунева и ценните им кадри бяха останали в активната политика, към тях неминуемо щяха „благородно“ да бъдат отправени покани „да дадат приноса си за националното спасение“ като видни и опитни политици от извънпарламентарните формации. Ако приемеха, без съмнение в даден момент щяха да бъдат използвани като удобни виновници; ако откажеха, щяха да бъдат обвинени, че поставят тяснопартийни предубеждения пред интересите на нацията – и авторитетът им щеше да бъде сринат още повече. И в двата случая рискуваха да бъдат нарочени като отговорни за това, което ще последва след тези избори. Вече стана съвсем очевидно, че феноменът Борисов/ГЕРБ е рожба на политическия инженеринг на партиите-монополисти на прехода (основно БСП и ДПС) – и на стоящите зад тях местни и чужди интереси. Борисов беше изтикан на власт, за да прекара страната през крайно несигурния кризисен период, и да предприеме всички непопулярни мерки. След което беше предвидено да бъде сменен, освобождавайки място отново за познатия партиен монопол, който щеше да се появи целият в бяло и обкичен с ореола на спасител от некадърното и вредно управление на ГЕРБ. Борисов обаче се оказа удивително жизнеспособен. И понеже му се услади да е шеф на държава (има си хас!), упорито не ще да се маха. Дори при умишлените сътресения на обществената атмосфера, стартирали с пластмасовия атентат срещу Доган и тръгнали с пълна сила от изваждането на досието „Буда“, през разпалването и подклаждането на февруарските протести (с дейното участие на ЕРП-тата, които създадоха проблема с цените на тока точно когато трябваше), до последните пируети на сценария със сивия крайслер, домашната разговорка у Борисов и загадъчните костинбродски бюлетини – дори при това положение ГЕРБ остана първа политическа сила. Явно някой е подценил КОЛКО МНОГО БОРИСОВ ПРИЛИЧА НА ТОДОР ЖИВКОВ – и колко магнетично ще се окаже това за нация, която започва да изпитва носталия по соца. Като слушах предизборния клип на ГЕРБ, това „... ние можемЕ... да ви обещаемЕ...“ и „... работа, работа, работа!“ директно ме върнаха 25 години назад. Не е просто подобие – чак и интонациите са същите! На всичкото отгоре споменатият монопол май поизбърза с връщането на власт: кризисният период изобщо не е свършил. Нещо повече, той като нищо ще се окаже (специално за България) не от тип V, а от тип W – тоест след стабилизиране и дори известен подем ще последва нов спад, за който трудно може да се каже дали ще е „по-плитък“ от първия, или напротив. Не съм далеч от мисълта, че Борисов и Цветанов може да са заложили в държавната машина скрити бомби, които ще доведат точно до това дори при благоприятна международна среда. Те не са достатъчно интелигентни, но са достатъчно хитри и комбинативни, за да го направят. Ако нещата се развият така, рожбата на монополния политически инженеринг може да се окаже не андроид, когото можеш да изключиш по желание, а Франкенщайн, обърнал се срещу създателя си. Защото има всички изгледи ролите да се разменят: Борисов да прекара второто дъно на кризата комфортно като парламентарна опозиция, след което пак да се яви спасител (знае как става, веднъж вече го е правил). А виновните ще бъдат точно БСП и ДПС (покрай тях може да го отнесе и „Атака“, макар че нейните грехове са по-малко и по-други). Досега двете партии са се опазвали от критични удари, но този може да се окаже именно такъв. Затова в момента БСП и ДПС, осъзнавайки, че в раздразнението си от ината на Борисов май са пренавили пружината, трескаво търсят бъдеща изкупителна жертва. При това бързо, защото може да им затрябва още наесен. Предусетили такава опасност, доста видни дългогодишни парламентарни лица се направиха на уморени и слязоха от кервана още веднага след разпускането на парламента. Стари лисици като Любен Корнезов искат повече от всичко да бъдат по-бързо забравени – защото иначе може да изгорят покрай сухото. Румен Овчаров, макар и крайно раздразнен от това, че го изтласкаха да бяга по банкета, благоразумно не се обажда, оценявайки предимството да можеш постепенно да се скатаеш; само съименникът му Петков нещо се изживява като вътрешнопартиен революционер (или не може да откаже на ментора си Първанов?). Накратко: Внимание! Търсят се бъдещи виновници! Без значение какви и откъде, стига да стават. Не бих се изненадал, ако положението стане дотам критично, че самите БСП и ДПС да бъдат принудени да късат опашките си, жертвайки част от своите поради липса на други алтернативи. В тази ситуация единственият разумен ход на тези, които лесно биха могли да бъдат набедени за виновни, е да слязат от кервана. Евентуално с перспектива пак да се появят, освежени и хигиенизирани след отсъствието си, когато дойде подходящият момент. Ако дойде. Но така е в политиката: никой никога не може да предвиди всичко. Едно е сигурно: че моментът за подаване на оставки от лидерите на партиите, останали извън парламента, беше точно сега. Преди БСП и ДПС да започнат с усилията си за съставяне на правителство. Които усилия те самите може да саботират – ако не успеят да планират надеждно оправдание за бъдещия си провал. Но да изчакаме малко. Ще е интересно, без съмнение.