Роджър Уотърс и Pink Floyd, които изградиха тухла по тухла "Стената"

През 1978-а Роджър Уотърс заедно с Pink Floyd започват работа по създаването на албума The Wall, но певецът от доста време вече живее доста изолирано. Турнето на групата от 1977-а е провал в очите на Уотърс. Той вижда буйна, разрушителна публика, която е заета да пали огражденията и да крещи оглушително, а не да слуша песните на групата, която е на сцената.

На едно шоу нещата дотолкова излизат извън контрол, че в яда си Уотърс се изплюва в лицето на мъж от тълпата.

Става все по-ясно, че той не иска да е жертва на рок славата си. Нощ след нощ след концертите от турнето In the Flesh певецът се справя със стреса като си представя стена между него и публиката.

Така се оформят идеите в следващия проект на Pink Floyd - отчуждението, изолацията, неизлечимите белези, причинени в детството - психически и физически, както и още много други. The Wall до голяма степен се превръща в проект лично на Роджър Уотърс. Само в четири от 26-те песни е посочен съавтор, в три от тях това е Дейвид Гилмор. Всичко друго - текстовете, музиката, историята - са дело лично на Уотърс.

Главен герой на "Стената" е Пинк - рок звезда, вдъхновена от Уотърс с малко прилики с китариста на бандата Сид Барет.

Пинк е загубил баща си във Втората световна война и е отгледан от властната си, задушаваща го майка. Неговите години в училище са ад, изпълнен с побои и психически тормоз от страна на съученици и учители.

По времето, когато се превръща в световна звезда, той вече е пристрастен към наркотиците и все повече усеща недоверие към околните и изолация. Кулминацията е неговият срив на сцената и накрая - разрушаването на стената, с която се е обградил, за да се защити. По този начин The Wall се превръща в екзорсизъм за създателя си.

Уотърс поема пълен контрол над създаването на албума, с което допълнително нанася вреди на вече влошените си отношения с останалите членове на групата. Четиримата музиканти рядко се събират заедно в студиото. В края на единадесетте месеца на записи кийбордистът Ричард Райт напуска групата под натиска на Уотърс. Това обаче няма значение за феновете.

The Wall излиза на пазара на 30 ноември 1979-а и почти моментално се изстрелва по върховете на класациите.

Той се задържа на номер 1 цели 15 седмици - рекорд за времето си на издаване. Сингълът „Another Brick in the Wall: Part II" се задържа като номер 1 за четири седмици.

Заради мащабите на продукцията, които включват изграждането на мащабна стена зад сцената преди всяко представление, както и заради нежеланието на Уотърс отново да бъде за дълго на път, турнето е ограничено само до няколко града, сред които Лос Анджелис и Лондон.

Не е учудващо, че следващият албум на Pink Floyd - Final Cut, издаден през 1983-а - е своеобразно продължение на The Wall, както и че е почти соло албум за Роджър Уотърс. След още две години Уотърс окончателно напуска бандата.

Той решава да възроди на сцената The Wall през 1990-а с постановка пред вече срутената Берлинска стена.

През 2010-а шоуто се превръща в солово турне на Уотърс, което видяхме и в България на 30 август 2013-а година.

Освен в музикален, "Стената" се превръща и във филмов феномен. На 6 август 1982-а по кината в Европа излиза едноименният филм с актьора Боб Гелдоф в ролята на Пинк. Музиката и текстовете не Pink Floyd се съчетават с анимацията на Джералд Скарф и режисурата на сър Алън Паркър.

Създаването на филма е изключително трудно, защото често вижданията на Уотърс и на Скарф се разминават. И двамата творци са с със силна воля и не са склонни на компромиси с идеите си, а на режисьора Паркър му се налага да поддържа баланса, за да завърши проекта.

За работата си по "Стената" той казва, че понякога са изглеждали като "трима мегаломани в една стая, за които е учудващо, че въобще успяват да създадат нещо".

Въпреки това филмът, както и албума, предизвиква фурор.

В крайна сметка обаче точно както Пинк гради стена на отчуждение, така и The Wall разделя Роджър Уотърс с Pink Floyd. Но това е и един от наистина реализираните в идейно и концептуално отношение албуми на рока, който впечатлява със своята интимност и дълбочина. За всички тези години не е съградено нищо, подобно на "Стената".

#2 futureless 30.11.2017 в 20:35:23

"Стената" действително бележи края на епохата на концептуалните албуми с голямо културно въздействие и комерсиален успех, както и залеза на класическия рок и прогресив рока. Великите метъл, пънк, ню уейв и гръндж албуми, излезли в последвалите десетилетия, не са толкова идейно монолитни, отделните песни са по-скоро независими една от друга, макар и подчинени от обща тоналност или атмосфера в рамките на албума. И това в общи линии е една по-глобална тенденция за постепенното обезличаване на понятието "музикален албум", което е на път да изчезне изобщо като културен феномен, отстъпвайки място на сингъл формата. Не казвам, че и днес не се правят добри концептуални албуми. Правят се (справка - Стивън Уилсън), но те са твърде бутикови и са на светлинни години от славата, която някогашните концптуални албуми са имали.

#6 deaf 01.12.2017 в 10:49:22

Кени, никой уважаващ себе си музикант не би смесил визуално изкуство като филмът с музиката!

#8 futureless 01.12.2017 в 13:08:54

Никой не оспорва, че има много по-добри концептуални албуми от "Стената". Дори и в каталога на Пинк Флойд - за мен "Стената" е най-слабият от силните им албуми. Но докато буквално всеки що годе интелигентен човек е чувал за "Стената" и знае горе-долу що за албум е, то всички други албуми, които сте изброили са далеч, далеч по-неизвестни - много хора дори не са чували изпълнителите им, независимо от музикалните им качества. Gentle Giant? Сериозно ли? Дори в ограничения кръг на прог рок феновете, тази група е относително неизвестна. Струва ми се, че има само няколко концептуални албума, които изобщо са от ранга на "Стената" като културно влияние - "Sgt. Papper..." на Бийтълс и "Pet Sounds" на Бийч Бойс (доколкото са концептуални албуми), "The Dark Side of the Moon" на Пинк Флойд и рок-операта Tommy на The Who. Което естествено не значи, че това са най-добрите албуми.

#10 futureless 01.12.2017 в 23:46:24

"Например за мен, най-добрия концептуален албум е "Operation: Mindcrime" на групата "Queensrуche", за която /предполагам/ никога не си и чувал. " Е, чувал съм за Куинсрайх, че даже знам някоя и друга техни песни, но не съм се задълбочавал в творчеството им. Ще прослушам този албум, благодаря за препоръката. "Комерсиалното и ъндърграунда са като двете страни на една и съща пръчка. Ако избереш само едното губиш, защото оставаш глух, сляп и ням за другото." Съгласен. Комерсиалният успех не винаги корелира с качеството на музиката, а по-скоро с качествата на продуцента.

Новините

Най-четените