В третия ден от Sofia Dance Week това, което се разиграва пред очите ми в Софийската опера буквално напомня на житейския цикъл. Много хора често „лазят" по пътищата на живота или пък се гърчат по невероятни начини в стремежа си към „висоти", а когато някой прояви дързостта да спре, да се изправи или да погледне нагоре, тутакси бива премазан заради това свое „безразсъдство".
Танцьорите от Compagnie Alias, Швейцария, под хореографията на бразилеца Guilherme Botelho сътвориха постановката SIDEWAYS RAIN, изпълваща те с жажда за живот и усещане за отчаяниев балансирания житейски кръговрат...
На сцената заприиждат рояци от лазещи на четири крака танцьори, а непрестанната смяна на темпото събужда у мен усещане за робство и обреченост.
Безмилостната музика се лее в унисон с настроението, което струи от движещите се като хлебарки хора. Започвам леко да се изнервям, мислейки си кога ли ще спрат това безсмислено четирикрако творчество. Нямам представа обаче колко е рано и какво следва.
Ходенето по сцената неусетно се прелива във въртеливо движение, но посоката им на движение винаги е една е съща. Процесът на погледа, проследяващ движението на фигурите, наподобява четене.
Движението на танцьорите започва да наподобява гъсенично непрекъснато свиване и отпускане... в един момент някои от тях спират, падат или поглеждат нагоре.
Продължават с различните начини на придвижване - ту с опънат крак напред, ту с подпиране на ръка... Припадат, въртят се, превити като че ли от болка и ето че светлият лъч в тунела все пак идва - постепенно всички се изправят на крака, като че ли залитат от дългото и сякаш вековечно лазене, но успяват да запазят равновесие и да се приспособят към новата действителност - тази на изправилият се народ.
Темпото на вървене се забързва толкова много, че вече буквално тичат ... бързо, бързо, още по-бързо ... като че ли някой ги гони, а всъщност сами гонят себе си.
Сега вече вървят спокойно ту взиращи се нагоре в бъдещето, ту гледащи надолу към миналото. Но балансирани - вървящи, неспиращи. И отново рязък завой - търкалят се по сцената, но този път толкова бавно, че едва се движат.
Постановката наистина не е за всеки и концентрацията ми изведнъж е нарушена от движението на хора около мен, които не успяват да я догледат до край.
А точно сега на сцената вече стоят изправени и гледащи се втренчено момче и момиче. Изведнъж мъжът пада сред останалите търкалящи се и тя остава сама. Всички я подминават, искат да я потъпчат. Пази се, но не успява да се задържи - и пада в тълпата. Някак и тази сцена напомня на „нормална" ситуация от живота!
Вървенето продължава със страшна сила, а светлината като че ли заслепява танцьорите, защото те прикриват очите си с ръка. Очевидно не искат да видят новото и развиващото се, а искат да продължават да живеят в тъмнина и робство.
Вървейки напред, главите им са обърнати рязко назад. Недейте - оставете миналото зад гърба си и гледайте само напред и нагоре! Но кой да ме чуе като това е само в моята глава. Музиката е все по-силна и все по-пулсираща, очевидно и тя бунтуваща се срещу твърдоглавия народ.
Сега вече те вървят уж в същата посока - бъдеще. Но при положение, че бъдещето вижда само гърбовете им, те всъщност се движат назад. Те дори вече не вървят, а направо тичат все по-бързо. Тревогата изпълва мислите ми. Давайте! Нека се ударите, за да усетите болката... и ето част от тях се препъват и падат, търкаляйки се и правейки кълба назад.
Може би са се замислили дали постъпват правилно, защото отново са на крака. Сега отново бягат, но този път като че ли за последно... Тичайки към бъдещето си, те остават без дрехи. Устремени само напред, чисто голи, без задръжки и задни мисли...
И отново баланс - пак лазят. Животът се върти. Един ден си паднал, друг си се изправил, трети се търкаляш, четвърти се гърчиш, пети си гол, шести тичаш напред все по-бързо и по-бързо.
Важното е сред целия този житейски кръговрат хората да останат хора и всяко наше движение на някъде да не бъде потъпкано още преди да се е зародило.
