Преди около 80 години в църква в община Кейтнес прожектират "Снежанка и седемте джуджета" (1937). Журналистът Майкъл Нютън пита майка си, която е присъствала на прожекцията, какво е почувствала.
"Трябва да разбереш, колко малко имаше тогава. Така че за мен този филм беше светът на приказките", отговаря му тя. Наскоро нейната внучка гледа същия филм и - след като и без това главата й беше пълна с принцеси - беше също толкова поразена. Злата кралица се превърна във въплъщението на тоталния ужас; в анимационно плашило в килера на коридора на горния етаж - в ужас, който да бъде избягван, покрай който да се тича набързо, който да бъде изолиран.
Именно в съчетанието между очарование и страх се крие магията на най-великите филми по приказки. "Снежанка" и следващият филм на Disney - "Пинокио" (1940), са по-мрачни и по-плашещи от всичко, което това студио е създало през следващите 50 години.
Сцената на трансформацията в "Снежанка", където кралицата - фатална жена от ноар киното се превръща в стара вещица, надминава "Д-р Джекил и мистър Хайд"; след всичкото й вкопчване в красотата, сме изправени пред ужаса на избора от кралицата на отвара, която я превръща в старица, и после тя посреща тази ужасна трансформация с кикот и веселие.
Disney не са единствените разказвачи на приказки в света
Може би възрастта на зрелищния британски "Багдадският крадец" (1940) на Александър Корда си личи. Като крал Ахмад и Принцесата, Джон Джъстин и Джун Дюпре излъчват елегантна емоция, като благовъзпитани гости на необичайно вълнуващо коктейл-парти в Кенсингтън. За благото на Ахмад, страдащия неин любим, Дюпре капитулира пред влюбения узурпатор Джафар; "Вземи ме в ръцете си", изрича тя с решителния стоицизъм на бивша възпитаничка на елитен пансион за благородни девици, като момиче, отстъпващо пред изнудваческите аванси на местния управител на банка.
И въпреки всичко това, 75 години по-късно филмът си остава около два часа чисто удоволствие. По нашите стандарти ефектите са малко тромави, но Рекс Инграм изпълнява джина със салонен чар, който надминава дори Брайън Блесд, но остава някак убедително странен - на момента може наистина да повярвате, че той въплъщава някаква нечовешка сила. Нещо повече, Конрад Вайд играе злия Джафар с чувствителност и енергичност, която на моменти ме кара да му симпатизирам. И над всичко изпъква пъргавият млад крадец от заглавието на филма, въплъщаващ най-фундаменталната идея на приказките - че бедните ще се издигнат и пренебрегваните "най-низши" ще са победители.
Въпреки че във филмите по приказки има неочаквано много насилие, страхът почти отсъства.
В началото на "Красавицата и звярът" (1946), Жан Кокто ни приканва към малко наивност, да гледаме този филм с откритостта на дете. Филмите изискват от нас да бъдем като деца; можем само да се почудим дали това е постижимо. Неприятен житейски факт е, че човек не може да избере да бъде прост; никой не може да поиска да стане невинен или да избере да бъде наивен. Това само по себе си е сложен жест, знак за нашето художествено дистанциране от лишеното от изкуство битие, в което живеем.
Гледайки такива филми, особено по-старите, можем да пробудим способността си за учудване
Магическите трикове се правят с камерата; в сравнение със сегашните компютърни ефекти, те няма как да не изглеждат любителски. В The Singing, Ringing Tree (1957), това е оградата от тръни, която се издига пред принцесата; в "Красавицата и звярът" - живите статуи в горското имение на Звяра; в "Багдадският крадец" - това е гигантският джин, издигащ се от пушека от отворената бутилка. Но те демонстрират по-силен и завладяващ чар от всичко например във филм за X-Men.
Филмите по приказки разчитат на близостта на киното с изкуството на илюзионистите. Ето защо анимацията и куклите са толкова типични за жанра; там филмът създава собствен визуален свят, своя реалност, създадена от изкуството.
Силуетните филми по популярни приказки на Лоте Райнигер ни рисуват филигранен свят на метаморфози, наблюдавани на светлината на свещ; в друг дух е прекрасната ТВ поредица на Джим Хенсън "The Storyteller" (1987-89), която смесва донякъде трансформирани реални актьори и мрачни създания в стила на мъпетите. Хенсън поставя грубовати, покрити с паяжини кукли и разказвача с фалшив нос Джон Хърт в една и съща реалност, придавайки на цялата история мъглив келтски здрач.
Но в тези истории има и реализъм: "Красавицата и звярът" започва с много материален дълг; тези филми може и да се развиват в приказен свят, но емоционално се ангажират с проблемите на този свят: мъката на бездетността, на изоставянето, на потребността ни от любов. Те предлагат омагьосан път през подобни страдания, изтъквайки морални примери, показвайки ни ценността на нежността и скромността, плюсовете на отвореността към другите и към живота.
Уроците от тези филми са вече демоде, но именно загатнатата образователна функция на приказките е довела до това те да не се харесват на някои хора. Може и да има загатнати социални послания в тези приказки, които за мнозина са вредни.
Според някои "Красавицата и звярът" е идеален пример за стокхолмски синдром, като красавицата не е нищо повече от отстъпчива Пати Хърст, а "Снежанка и седемте джуджета" е пропаганда на убеждението, че младите жени могат да бъдат само пасивни домакини.
Подобни възражения са довели до сегашната вълна от ревизионистки приказни филми, с активни героини и размиване на старите истории и позицията им между доброто и злото.
С прекрасните изключения на "Рапунцел и разбойникът" и "Замръзналото кралство", повечето от тези филми са разочароващ провал.
Иновацията и грешката им е да внасят "реални хора" в приказките, добавяйки психологическа сложност във форма на изкуство, която никога не е била замисляна да борави с цялостни герои от роман. Най-добрите приказки ни дават опростени фигури, и дълбочината се изследва чрез образи и потенциала на сюжета. Преминавайки набързо отвъд катастрофите на Аманда Зейфрид в "Червената шапчица" (2011) (тя вече не е "малка") или "Хензел и Гретел: ловци на вещици" (2013), може за момент да се задържим при "Господарка на злото" (2014) с Анджелина Джоли.
Вероятно предвид публичния имидж на Джоли филмът иска да замени оригиналната фигура на "лошата майка" с добра, което е интригуваща цел, но неловкостта на реалния филм показва защо приказката не е място за изкуствена психология; на практика това е, ако цитираме Чарлз Дикенс, измама към приказките.
Доколкото е екшън/приключенска история, вместо приказка, "Снежанка и ловецът" (2012) е малко по-добър, като Боб Хоскинс, Йън Макшейн и Рей Уинстън играят джуджета, а Чарлийз Терон става приятно плашеща кралица.
След тези филми е донякъде облекчение да гледаме новата "Пепеляшка" на Кенет Брана - филм, който вярва на фундаменталната простота на оригиналната приказка. Тук имаме филм, позволяващ на мащехата (Кейт Бланшет) да бъде зла - но ни позволява да разберем защо може би е станала такава. Бланшет играе ролята с пантомимичен размах и деликатност; от момента, когато тя включва своя картечен смях, знаем, че филмът ще бъде добър. Разбирането на Брана за актьорската игра е това, което присъства най-силно.
Всички са впечатляващи, и няма (или има съвсем малко) иронични намигания над главите на децата. Като феята-кръстница, Хелена Бонъм Картър изглежда имитира Доли Партън, а Дерек Джакоби е наистина трогателен като умиращия крал.
Но повече от всичко, Лили Джеймс прави филма сполучлив; трудно е да играеш убедително добър герой, да накараш зрителя да почувства моралното послание на филма - "бъди смел и добър" - това не е баналност, а нещо утвърдително.
Приказките изглежда принадлежат на свят без история, омагьосано място. За някои хора такова място не съществува
Приказките са и познати, и дълбоко странни. Те предизвикват образи от младостта, точно както някога са оформяли детските ни копнежи и страхове. Етичната вселена на филмите, които те вдъхновяват, може би е демоде, и методите, които някога са ги правили вълшебни, изглеждат остарели; но магията, която тези филми предлагат, няма давност и въздействието им е вечно. Те свързват поколения, баби и внуци, с общи истории. Повече от всичко, те ни предлагат път към необходим приказен свят - място, което е преди и след нас, пълно не само с чудеса и магия и мистериозни създания, но както беше писал някога Толкин, със слънце, луна и звезди, с дървета и реки, с мъже и жени, и със смисъл, който винаги ще остава приложим и за нашия свят.
