Когато чуят името на Люк Бесон различните хора си представят различни филми. За някои той е „Леон", за други е приказната среда на „Петият елемент", трети го свързват в „Жана Д`Арк", а по-модерните си представят Taken (на който той е само сценарист), но никой, а още повече и киноман, не се пита: Кой, по дяволите, е Люк Бесон!?
Люк Бесон е носител на „Сезар" и БАФТА, освен това е един от най-известните модерни френски режисьори. Бесон комбинира френския дух, доброто кино и комерсиалното, като същевременно успява да го вкара в американското кино. Понякога го прави меко и нежно, като в „Петият елемент", а друг път ти влиза с кубинките - като в „Леон".
Точно три години след последната афера на французина с голямото американско кино - филмът е „Люси", Бесон се завръща с един от най-важните си проекти - „Валериан и градът на хилядите планети".Филмът излиза на 21 юли в кината. Още докато работи по футуристичната приказка „Петият елемент" през 1996 година, в главата на Бесон вече е влязла мухата, че любимият му комикс за Валериан и Лорелин трябва да стане филм.
Едва 10-годишен, малкият Люк Бесон се влюбва в поредицата и конкретно в Лорелин. Дали това е достатъчно, за да се направи един филм? Определено не, твърди Бесон. Трябва да минат много години, за да може той да погледне на любимите си комикси като на нещо повече. Афинитетът към приказки на французина е виден. В годините след новото хилядолетие режисьорът пуска поредица от детски книги, които после филмира. Прави и други неща, като основно пише сценарии и продуцира. Това е времето на Taken, Taxi, District 13... Но простият факт е, че големият киноман не е гледал нищо сносно от французина от „Жана Д`Арк" насам, а това беше през 1999 година.
„Валериан и градът на хилядите планети" е неговото завръщане към пищното, приказно и визуално кино, което познаваме - не случайно филмът е най-скъпата европейска продукция правена досега - и точно толкова важна за малкия 10-годишен Люк, колкото и за големия режисьор мистър Бесон.
Когато си се видял с Люк Бесон, нищо друго няма значение, казва майка ми. И както винаги е права. Двамата се виждаме в Париж, в квартал Сен-Дени и по-конкретно в неговото студио Cité du Cinéma. Поводът, разбира се, е кино.
Дали ще ядосате американците с този си филм?
Не знам. Искрено нямам идея. Старая се да правя филмите си възможно най-добре с много любов. Моята отговорност, онова, което искам, е да ги покажа, да ги пусна, а след това те вече не ми принадлежат.
От ваша гледна точка, правейки кино толкова много години, дали системата на холивудското кино и студиа не се разпада? Особено сега, когато са в директна конкуренция с телевизията...
Не. Смятам, че битката винаги е между... Хората с парите са отдясно, а креативните хора отляво. И когато хората от творческия екип правят нещо или развалят един филм, то това е трагедия. И когато онези с парите правят същото, пак е трагедия. Единственият начин нещо да стане добре е, когато тези две страни работят заедно. Хората от творческия екип трябва да разбират проблемите, които имат, а хората с парите трябва да разбират идеите им и независимо от всичко да ги оставят да ги направят. Това е отборна работа. Ако всички работим заедно, можем да направим добър филм и всички да са щастливи. Холивуд е развил навика напоследък да замества творческия си екип с адвокати, банкери и счетоводители. Смятам, че това е грешка. Трябва да имаш и двете.
Какво мислите за холивудските филми, правени по комикси?
Уважавам работата на всеки. И не правя коментари за това.
Във филмите си някак имате повече афинитет към женските образи, защо така?
Какво? (Смее се.) Винаги влагам едно и също усилие, за да създам мъжки персонаж или женски. Винаги. Не правя разлика. В „Леон" мъжкият образ е страхотен, но и Матилда е страхотна. В „Петият елемент" Корбен Далас е чудесен образ, но и Лилу е също толкова готина. И сега в новия ми филм имаме Валериан - страхотна роля и Лорелин - пак страхотна роля. Защото смятам, че най-добрият начин винаги е бил да се отнасяш с всички хора еднакво. И да пишеш добри образи и за мъжете и за жените.
„Валериан и градът на хилядите планети", който излиза на 21 юли в кината
Как решихте да снимате в Париж, а не другаде?
Няма никакво значение къде ще снимаме. Защото очевидно не можем да снимаме в Космоса. И още тогава знаехме, че целият филм трябва да е в студио. Дали това е Париж, Лондон... Честно, за един режисьор почти няма разлика. Затова се опитваш да отидеш, където е най-удобно, най-добре от финансова гледна точка, най-интересно дори.
А кога ще снимате филм в Космоса?
В минутата, в която мога. (Смее се.)
Какво мислите за факта, че може да създадете цял един нов свят само чрез компютър?
Интересното са инструментите, които може да използваш днес. Границите са твоето въображение. Тоест, няма такива. Наистина може да направиш каквото искаш. Което ме прави адски щастлив, защото имам още няколко откачени идеи.
Но голяма част от нещата в този филм са максимално достоверни. Използвали сте истински актьори за всички извънземни.
Винаги. Много е трудно да накараш някой актьор, в този случай Кара или Дейн, да покаже силна емоция, докато гледа... тенис топка. Повярвайте ми, не искам. Пък и не го усещам, като режисьор. Не усещам, че искам да правя това за тях. Аз съм тук, за да им помогна. Да намаля стреса. Опитвам се да съм максимално близко до средата, по която работя. Помня преди няколко години работех по един филм „Невероятните приключенията на Адел Бланк-Сек" (The Extraordinary Adventures of Adèle Blanc-Sec), чието действие се развиваше през 1910 година. В него имахме над 200 души за масовка. Костюмите бяха страхотни. Онова, което направих тогава- създадох малко видео от около 10 минути, със снимки от 1910 година. Просто хора по улиците. Сложих ги заедно и ги пуснах на екипа. Казах им: „Вижте как ходят по онова време, как се движат... Защото те не го правят по същия начин, както сега. Изберете си по един и го наблюдавайте". Когато гледаш филма сега и видиш средата, можеш да кажеш, че се намираш в 1910 година.
Режисьорът с актьорите Кара и Дейн
Какво е да дадете живот на персонаж, в който сте бил влюбен, когато сте бил дете?
Между двете има огромна дупка. Открих комиксите за Валериан и Лорелин на 10 години, обожавах и двата персонажа. Влюбих се в Лорелин, да. Купувах си и притежавам всичките 29 комикса, но тогава никога не съм мислил, че мога да направя филм по тях.
А кога ви дойде тази идея?
Дойде чрез Мезиер (Жан-Клод Мезиер) - това е художникът на комиксите. Той работи по „Петият елемент" и тогава ми каза: „Защо правиш това тъпо нещо, а не направиш Валериан"? Тогава не знаех какво да отговоря. Прибрах се вкъщи, разгледах си комиксите, върнах се на другия ден и му казах: „Защото е невъзможно". И тогава бях прав. След това в продължение на 10 години, всяка година, докато двамата пием заедно и той ми казва: „И докъде сме с Валериан?" После придобих правата над комикса. И това е интересно, защото преди това те принадлежаха на едно американско студио. За много време. Но въпреки това не успяха да направят този филм. Аз трябваше да почакам, докато те загубят правата. Но дори, когато ги придобих, ми трябваха три години, само за да разбера какво да правя. И преди 7 години си казах: „Добре, нека да опитаме. Само да опитаме". Дори не бях сигурен, че мога.
Колко от малкия, 10-годишен Люк Бесон е част от филма?
Чух някакви неща от френските критици, от сорта на: „Оооо, Люк се вдетинява с този филм". Но знаете ли какво, работете всеки ден с над 2000 души, за които отговаряте, имайте 5 деца вкъщи и повярвайте ми, не се чувствате като дете в тези моменти. Аз съм възрастен, грижа се за майка си, за сестрите си.... Но е истина, че никога не забравих онова чувство, което изпитах на 10 години. Никога не забравих това момче тогава и днес той е най-добрият ми приятел. Говоря си с него доста. И имаме страхотна връзка. Смятам, че е важно да не забравяш. Има една приказка, която казва, че „детето е бащата на мъжа". Така че, той е моят баща, той ме учи на много неща. И направих този филм за него. Но аз самият не се чувствам дете.
Кадър от "Валериан и градът на хилядите планети"
Едно изречение във филма гласи: „Какво е хубавото на свободата, ако си нелегален имигрант, далеч от вкъщи". Това изречение е там, когато писахте сценария за първи път или се появи наскоро?
Сложих го преди 2-3 години. То е много точно. Във филма говорим за това да живеем заедно, да се приемаме такива, каквито сме, говорим и за имиграцията. Има един момент, когато сме на космическата станция, далеч от вкъщи, тогава всички сме имигранти. И го забравяме. И в живота го забравяме. Извинявам се, но част от откритията за човечеството казват, че ние идваме от Централна Африка. Всички идваме оттам, което прави всички ни африканци. И понякога сме толкова пунктуални - това е моята градина, това е моето парче земя. Не ходи тук, защо нямаш същия цвят на кожата, защо не мислиш като мен... И какво от това? Погледнете природата. Вижте колко различни видове храна, дървета и животни има. И не разбирам защо днес цветът на кожата е проблем, религията е проблем, знаете ли какво - най-добре си вземете куче. Защото кучето е приемливо във всяка страна по света. Ние нямаме никакъв проблем с кучетата. Но има толкова видове кучета. Малки, големи, черни, бели... но това няма значение, защото ги харесваме. Винаги сме мили с тях. Защо го правим и приемаме това за едно куче, а не може да го направим за човек. Много е странно.
Жена ви продуцира този филм. Много режисьори и техните жени продуценти работят като отбор, вие такива ли сте?
Да. Не можех да направя този филм без нея. Смешното е, че сме женени от много време, работим в една и съща компания, но тя не е продуцирала мой филм от доста време, защото ни беше страх. Накрая на деня трябва да се прибереш вкъщи, да се погрижиш за децата, затова ако се карате на работа е доста сложно. Затова си казахме: По-добре не, нека да съхраним семейство си. Но тя е добър продуцент и един ден й казах, че може да опитаме. Първо направихме един сценарий, който тя много харесва. И се получи страхотно. После втори, трети и така... А пък „Валериан и градът на хилядите планети" е огромна продукция за един продуцент. Бях удивлен да я видя как работи по него. Тя е много спокоен човек. Ако иска нещо, ще намери начин да го получи от теб. Ще пусне сладък глас и ще ти напомни поне 200 пъти, докато ти не го направиш. Такъв тип жена е.
А какъв е вашият метод да получите онова, което искате?
Най-интересното е, може би и затова работи толкова добре, е че започнах в този бизнес без нищо. Без никакви пари. Някой трябваше да ми даде камера, защото в началото дори не можех да си позволя да наема камера. Затова знам цената на нещата и не съм от типа режисьори, които ще кажат: Остави крана тук за 20 седмици и ще видим кога ще го използваме. Аз ще кажа: Във вторник кранът ще ми трябва, защото ще го използвам и продуцентът ми ще ми го осигури. И тя, жена ми, винаги ще ми даде кран, ако поискам кран, защото тя знае, че щом го искам сега, значи ще го използвам сега. Аз ще съм и първият, който ще каже: Върни го, утре няма да ми трябва. Защото не искам просто да харча едни пари за нищо.
Как успявате да накарате актьорите да се открият пред вас, за някои това е доста трудно, а е необходимо?
Актьорите трябва да го поискат сами, да ми се доверят. Те трябва да разберат, че в един момент, аз ще ги отворя ето тук (прави разрез през гърдите си), ще бръкна и ще ги хвана. Трябва да го направя. Някои от актьорите са по-опитни и го правят почти сами, дават 50-60% уязвимост, до края трябва да стигнеш ти. А при някои трябва да вземеш чука. Буквално. Затова, когато правя филм, отварям кутията си с инструменти и си казвам: Какво ми трябва този път? Понякога само една лъжичка е достатъчна. Друг път ми трябва електрическа резачка. Но интересното е, че режисьорът, независимо от защитата, която си поставяш, ще вземе инструмента и ще те отвори. Повярвай ми. Някои от тях ме мразят. Жан Рено все още ме мрази заради това.
