Чаровното безумие на "Човекът, който уби Дон Кихот"

Светът се е потопил в една филмова "Бохемска рапсодия" заради цялата истерия около биографичния филм за Queen, и в това няма нищо лошо. Лошото е, че покрай него много зрители ще пропуснат нещо не по-малко любопитно, а може би и по-свежо – кинопремиерата на "Човекът, който уби Дон Кихот".

След почти 29-годишна мъчителна инкубация "прокълнатият филм" на режисьора Тери Гилиъм най-накрая видя бял свят, за да ни даде нагледен урок (на екрана и отвъд него) за това как човек трябва да е упорит и да не спира да мечтае.

"Човекът, който уби Дон Кихот" вече имаше няколко прожекции по време на фестивала CineLibri, а от 2 ноември вече официално е по българските кина. Дори да сте чели романа на Сервантес, дори да сте гледали някоя от многобройните му филмови и телевизионни адаптации, струва си да отделите време и за продукцията на Гилиъм. Най-малкото, защото е различен и носи духа на режисьора си – един от гениите зад комедийната трупа "Монти Пайтън".

Този филм обаче не може да бъде поставен в рамките на един-единствен жанр. Гилиъм редува комедия с драма, приключенски елементи с фентъзи такива. Филмът е не по-малко "луд" от героя, чието име е в заглавието, и като с останалите филми на Гилиъм това всъщност е комплимент.

Ясно е, че от този режисьор не можете да очаквате традиционната история за Дон Кихот. Това става ясно още в самото начало. В центъра на неговата история е Тоби (Адам Драйвър) – сценарист, който преди десетилетие е пробил в кинобизнеса със студентския си филм за рицаря от Ла Манча. Той и приятелите му са го заснели в Испания като години по-късно Тоби е отново там, но е придружен е от огромен екип (има дори личен асистент). Задачата им е отново да разкажат историята на рицаря, но с по-голям бюджет.

Младият кинотворец обаче страда от липса на вдъхновение, подсилена от неговия по-циничен поглед към живота. В опитите си да намери смисъл в това, което прави, той попада именно на студентския си филм.

Неусетно започва търсене на "актьорите" от него – обикновени хора от испанската провинция, чиито живот Тоби без да иска е объркал с приказки за кино, слава и живи рицари.

Неговата "Дулсинея" - обикновено селско момиче, е напуснала родния си дом, за да търси своето място сред хай-лайфа. Санчо е намерил края в дъното на бутилката. Не по-малко трагична е историята на обущаря Хавиер (Джонатан Прайс), изиграл Дон Кихот в студентския филм – участието му е помрачило неговия разсъдък и той, подобно на героя на Сервантес, е повярвал, че наистина е рицар. Срещата му с Тоби поема в неочаквана посока, когато в младия сценарист Хавиер/Дон Кихот вижда своя Санчо Панса.

Всичко това е само основата на поредица от абсурдни (на моменти и реално опасни) ситуации, в които Тоби е забъркан пряко волята си, заради неуспеха си да изкара стария обущар от неговата фантазия. А може би и заради собствената си нужда да стане част от нея.

Гилиъм не изневерява на себе си и преплита реално и нереално в една магическа приказка. В нея чаровното безумие на един дядо повлича в себе си млад мъж, изгубил своя път и способността си да мечтае. Хавиер/Дон Кихот е така убеден в рицарската реалност, която съзнанието му обитава, че Тоби постепенно започва да вижда през неговите очи – там, където всяка пропаднала жена е девица в опасност, където гангстерите са благородници и пр.

Режисьорът красиво ни прехвърля от сякаш безцелното настояще към идеологизираното минало, в което Тоби като студент е снимал своя чернобял филм. Този често срещан похват и тук помага да съпреживеем промяната в героите, да осъзнаем техните лични трагедии и така да се загрижим за тяхната съдба.

Джонатан Прайс (Върховният врабец от Game of Thrones) печели симпатии като Дон Кихот с своите старческа деменция и илюзорно рицарство, така дразнещи за Тоби, но развлекателни за зрителя. Истинската звезда обаче е Адам Драйвър, когото зрителите масово познават като Кайло Рен от "Междузвездни войни".

Талантът на Драйвър е по-голям от характерната му физиономия, поради което актьорът успява да ни убеди, че наистина е Тоби.

Някак естествено преминава от една фаза в развитието на героя си в друга. Виждаме го как иронизира творците в Холивуд, взели се твърде насериозно. За контраст ни е показан като млад и вдъхновен студент, който наистина обича киното. Постепенно сблъсъкът между миналото и настоящето и осъзнаването на собствените грешки надделяват над егоизма му и водят до обичайното за всяка приказка преоткриване на самия себе си.

Единственият наистина осезаем минус на филма е дължината му. Тези 132 минути са предизвикателство за зрителя. Краят се бави достатъчно, за да започнеш нетърпеливо да го очакваш, което рядко е похвално за дадена лента. В желанието си да реализира идеята си така, каквато е в собствената му глава, Гилиъм не се е осмелил да ореже няколко сцени, без които филмът спокойно можеше да мине.

Не липсват и шегите с Холивуд и процесът на заснемане на филм. Те са като самоироничен поглед към проблемите около създаването на "Човекът, който уби Дон Кихот". Дори в крайния вариант на филма има моменти, в които се усещат скромния бюджет и отражението от годините престояване на концепцията в главата на режисьора. Тези малки слабости обаче не развалят цялостната атмосфера, а дори напротив – правят филма някак по-интимен, личен.

Защото все пак "Човекът, който уби Дон Кихот" е реализацията на една мечта.

Доказателството, че ако си достатъчно упорит и вярваш в целите си, можеш да ги изпълниш. От това да спасиш красивата дама на своето сърце до това да завършиш филма, който сякаш целият свят е искал да ти попречи да довършиш.

Да, Гилиъм в никакъв случай не ни дава някакъв безспорен шедьовър. Но ни дава една приказна история за силата на фантазиите и мечтите, а заедно с нея ни носи и поне няколко усмивки. А това не е никак малко.

Новините

Най-четените