"Или съм психопат, вълк в овча кожа, или съм като вас", заявява решително Аманда Нокс в документалния филм на Netflix за спорното разследване и медийната истерия, която доведе до двукратното й осъждане и двукратното й оправдаване за зловещото убийство на Мередит Кърчър през 2007 година.
29-годишна, днес Нокс ясно съзнава какво е мислил светът за нея преди 9 години, когато заглавията за "секси Нокси" доминираха в медиите.
По-възрастна, по-уморена, на моменти изключително емоционална, Нокс разкрива душата си пред камерите в документалния филм за нея, който е подготвян от Брайън Макджин и Род Блекхърст цели пет години, и постига това, което целият медиен шум никога не се е опитал да направи през всички тези години: да я представи като човек.
Филмът представя в нова светлина Аманда Нокс, макар и все пак да не изобилства от много нови доказателства какво наистина се е случило в нощта, в която Кърчър, 21-годишна британска студентка по програма за обмен, е била изнасилена и убита в апартамента, който двете са споделяли в Перуджа, Италия.
Въпреки че обещава никога досега невиждани архивни материали, извадени от първоначалното разследване, филмът е по-насочен към представянето на по-цялостен портрет на Нокс, такава, каквато светът така и не успя да опознае досега.
Филмът представя човешката страна - на Нокс, на обвинителите й, в медиите и в обществеността - която направи толкова лесно превръщането й в злодей в очите на мнозина.
Един от най-въздействащите нови материали в документалния филм идва в самото начало: ярък, натрапчив образ на Кърчър, усмихваща се, красива и жива.
Кадрите са заснети от самата Нокс в месеците преди смъртта на Кърчър. Тя е снимала моменти, в които току-що запозналите се съквартирантки са прекарвали време заедно. Тези кадри на Кърчър оставят следа във филма като противотежест на страховитите сцени на местопрестъплението, които бяха тиражирани масово след смъртта й, като напомнят на зрителите за изгубения човешки живот в центъра на цялата история, и селективните образи, които впоследствие илюстрираха изградената теза за смъртта на Кърчър.
Филмът задава въпроса защо младата, красива и руса Нокс остана в центъра на делото за убийството на Кърчър, дори когато трети заподозрян, Руди Гуеде, бе съден и осъден отделно за това убийство.
Гуеде, който бяга от Италия в Германия след смъртта на Кърчър, през цялото време настояваше, че е невинен, и промени първоначалните си показания, за да твърди, че Нокс е присъствала същата вечер, обратно на показанията й и тези на нейния приятел Рафаеле Солечито. Неговата присъда бе намалена, когато Нокс и Солечито бяха осъдени, а във филма той е представляван от адвоката си Уолтър Бискоти.
Документалната лента се концентрира върху не толкова известна част от разговорите по Skype, които Гуеде е водил с приятел, докато е бил в Германия. Според транскрипции на разговорите, с които авторите на филма са се сдобили, Гуеде е твърдял, че заварил неканен гост след като Кърчър била атакувана и е кървяла от гърлото, след което е признал, "Страх ме е... Ще се самоубия."
Създателите на филма са получили записани телефонни разговори от италианските власти, които подслушвали телефоните на Нокс и Солечито след убийството.
В един разговор, дни след откриването на тялото на Кърчър, Нокс споделя притесненията си със своя приятелка от детинство - Брет Литър. И двете млади жени не проумяват напълно мащабите на случилото се, и Литър успокоява Нокс с оптимизма на тийнейджърка, че трябва да остава с позитивна нагласа, че предстоящата година ще е запомняща се. В друг записан разговор от затвора, Нокс е шокирана, след като научава от майка си, че процесът срещу нея е прераснал в цяла медийна истерия.
Филмът предизвиква съчувствие към самата Нокс, когато показва как разследването е било повлияно от двама души, които най-активно са съдействали за налагането на образа на Нокс като перверзна сексуална маниачка: Ник Пиза, журналист от Daily Mail, който е отразявал делото за убийството на Кърчър на терен, и Джулиано Минини, италиански прокурор, убеден, че най-абсурдното възможно обяснение за убийството на Кърчър - извратени сексуални игри, завършили трагично - е истинската причина за смъртта ѝ.
Пиза не се оправдава за действията си дори се наслаждава от думите си как е получил непосредствен достъп до разследването като един от първите британски репортери на мястото на убийството, и донякъде спомага за налагането на имиджа на таблоидната журналистика като гладна за шумни заглавия безцеремонна машина, като открито признава, че не е търсил потвърждение за всеки пикантен слух, който е публикувал.
Но самият Минини, който признава, че е водил разследването на база инстинктивен усет и косвени съждения, дава най-интригуващ поглед отзад към това как се е оформила тезата за Нокс като убийца.
Той си спомня например как е пристигнал на местопрестъплението, погледнал веднъж счупения прозорец и вече "знаел", че това е симулирано, за да се създаде представата за нахлуване. Той си спомня как погледнал и видял вече прочутата сцена на Нокс и приятеля ѝ, прегръщащи се пред къщата, целуващи се неуместно веднага след убийството на нейната приятелка. По-късно този кадър и масовият критичен анализ на привидно позитивните реакции на Нокс убеди мнозина, че тя трябва да е виновна.
Филмът обаче запълва празнините, които никой не си е направил труда да отрази.
Всъщност Нокс и Солечито, които са се познавали само от една младежка шеметна седмица, са изпълнявали нареждането да освободят къщата за разследващите, когато са заснети да се прегръщат, и са се утешавали взаимно, защото току-що са научили за смъртта на Кърчър. Той показва и първото продължително интервю с криминолози, чийто анализ на калпавите ДНК анализи от местопрестъплението, направени от полицията, спомага Нокс и Солечито да бъдат оправдани след 4 години затвор.
"Аманда Нокс" не е истинска история на престъпление, нито следващият Making a Murderer на Netflix.
Това е по-скоро поглед отблизо към сензационността, която изведе имиджа на Нокс до най-нецензурни аспекти, представяйки тогава 20-годишната американска студентка по програма за обмен като сексманиачка, извършила убийство. Като позволяват на Нокс да погледне в очите все още съдещата я аудитория, Макджин и Блекхърст дръпват завесата пред Аманда Нокс - жената, завинаги белязана от инвазивния поглед на света, която сега живее в относителна самота в Сиатъл, Вашингтон.
В очите на Нокс личи тъга и страдание, но и съчувствие към хората, които на база собствените си страхове така лесно са я приели за чудовище.
Когато Минини сяда пред камерата и разказва за своята гледна точка, неговата перспектива също изглежда променена от времето и реакцията постфактум на случилото се. Баща на четири дъщери, той се определя като набожен римокатолик, който обича детективски истории и идолизира Шерлок Холмс. Сега, след като италианският съд издаде втората си и окончателна оправдателна присъда, отхвърляйки вината на Нокс и Солечито, той признава, вероятно за първи път, че може би изпитва съмнения във вината на двамата. "Ако те са невинни," казва той, "надявам се да могат да забравят страданията, които са преживели."
