Ако има рецепта за създаване на роля за Джони Деп, тя би била следната: добавете една част тежък грим, две части преувеличен акцент и един безполезен бастун (или друг ретро джентълменски реквизит). Съчетайте с леко променена походка и карикатурни изражения на лицето. Подправете с косми по лицето (на вкус).
Поредният пример за това е новият филм на Деп „Мордекай", който днес тръгва по българските кина. В него 51-годишният актьор влиза в ролята на Чарли Мордекай - богат английски търговец на произведения на изкуството. Той търси открадната картина с кода за нацистка банкова сметка. Мордекай съдържа всички описани компоненти на типичната за Деп роля: британския акцент (налице), комично извития мустак (налице), преувеличена жестикулация с ръцете (налице) и дори бастун (налице).
Съдейки по трейлъра, изглежда, че Деп се опитва да въплъти на екрана някакъв странен хибрид между инспектор Клузо и Салвадор Дали
Не е необичайно актьорите да предъвкват емблематичните си екранни пози толкова пъти, че в един момент да заприличат повече на скеч от "Комиците", отколкото на реален филм. Класически пример е Еди Мърфи, който бе хвален за ексцентричните си герои в "Пристигане в Америка" и "Смахнатият професор", но после бе оплют безмилостно, че не е постигнал същото в "Приключенията на Плуто Наш" и "Норбит". Характерните герои на Адам Сандлър в "Щастливият Гилмор" и "Били Медисън" бяха последвани години по-късно от също толкова абсурдни, но не толкова добре приети роли в "Джак и Джил" и "Зохан: стилист от запаса".
Въпреки този прецедент, изглежда малко вероятно Деп да падне в клопката. В крайна сметка трикратно номинираният за "Оскар" актьор обикновено е считан за човек, който надминава очакванията на другите, вместо да ги затвърждава.
Тази му репутация за първи път се изгради през 1990, когато 27-годишният по това време актьор жертва имиджа си на тийн-идол в името на продължаващо десетилетия творческо партньорство с Тим Бъртън. Работейки с прочутия режисьор, Деп преобрази младежкия си вид, за да се вживее в герои като наподобяващия Франкенщайн Едуард с ръцете-ножици, ексцентричния и зловещ режисьор Ед Ууд, мрачния Икабод Крейн от "Слийпи Холоу" и демоничния лондонски бръснар Суини Тод.
Когато не играеше във филми на Бъртън, Деп получаваше похвали от критиката за ролите си в безброй други заглавия като "Защо тъгува Гилбърт Грейп" и "Пътят към Невърленд" - като последният му осигури номинация за "Оскар" през 2004 за ролята на Дж.М. Бари, шотландския драматург, създал Питър Пан.
Иронията е, че сегашните проблеми на Деп със специфични типове роли може би са резултат от най-големия му успех - ролята на Джак Спароу в "Карибски пирати"
През 2003, Time Out London обобщи номинираното за "Оскар" изпълнение на Деп на ролята на пирата по следния начин:
"Деп зарежда този изтъркан, подправен с екшън приключенски филм с пищно остроумие и жива спонтанност, която изглежда почти незаслужена. Блестящ в нанизани с мъниста расти и масивен грим, той играе капитан Джак Спароу като същинско денди от Ийст Енд... Когато актьорът е на екрана, той сам по себе си прави филма не само поносим, но - да се осмелим ли да го кажем? - дори препоръчителен."
Само че от "Карибски пирати: Проклятието на черната перла" насам, "спонтанността" на Деп почти се е изпарила. През последното десетилетие поредицата повтаряше същата формула в три продължения, всяко от които разчиташе на изстискването на още поне малко живот от капитан Джак, после отупването му от праха, доливането му с ром и повтарянето на процеса от самото начало.
Когато не играе любимия на всички пират, Деп прекарва по-голямата част от времето си, опитвайки се (неуспешно) да възроди магията на пиратския капитан в други роли. Това вероятно бе най-очевидно в "Самотният рейнджър", в който Деп се събра с режисьора на "Карибски пирати" Гор Вербински и продуцента Джери Брукхаймър, носеше бял грим и индиански пера на главата и играеше индианския вожд Тонто в един от най-големите провали в кариерата си. "Просто поставиха "Карибски пирати" на седло и се надяваха да не забележим," писа филмовият критик Питър Травърс в рецензията си в Rolling Stone.
След "Суини Тод" през 2007, Деп практически изгуби тотално симпатиите на критиците
И още по-лошото е, че толкова пъти влизаше в една и съща роля, че се превърна в пародия на самия себе си. В "Алиса в страната на чудесата" (2010), Лудият шапкар на Деп имаше всички характеристики на герои като Едуард с ръцете-ножици, Суини Тод и Джак Спароу - тежък грим, червило, ексцентрична коса, британски акцент, стилизирани жестове - но без дори частичка стойност в персонажа. Както Манола Дарджис пише в рецензията си за филма в New York Times, "Деп няма особено много неща за правене и го доказва като бясно флиртува с камерата."
Същото е положението и при последното му партньорство с Бъртън, "Тъмни сенки" (2012), където Деп играе Барнабас Колинс, вампир от XVIII век, завръщащ се в родния си дом през 70-те години.
А една от причините за успеха на Деп като Джак Спароу бе това, че ролята му беше уникална и неочаквана - и капитан Джак бе единственият странен герой във филма
Всъщност някои от най-смешните аспекти на "Проклятието на черната перла" произлизат от това, че Деп и капитан Джак изглежда осмиват останалите болезнено съвестни и типични за Disney герои. От друга страна, скорошните залитания на Деп към по-традиционни и сериозни роли във филми като "Туристът" и "Превъзходство" проваляха и самия него, и целия проект ("Туристът" бе сред филмите с най-слаба оценка от критиката през 2010, а "Превъзходство" бе в шортлиста за "Златни малинки" за най-слаб филм на 2014).
За съжаление, Джони Деп изглежда склонен да продължава да пее една и съща песен на нов глас в обозримо бъдеще: предстои продължение на "Алиса в страната на чудесата" през 2016, последвано от пета (да, ПЕТА!) част на "Карибски пирати" следващата година.
