Датата 24 ноември е особено важна в историята на Колумбия. Не, това не е рождената дата на Пабло Ескобар, нито пък е някакъв национален празник.
Всъщност на 24 ноември 2016 г. е подпечатан краят на един кървав конфликт, продължил повече от половин столетие.
Тогава правителството на на президента Хуан Мануел Сантос подписва окончателното примирие с "Революционните въоръжени сили на Колумбия - Народна Армия" (ФАРК), а половин година по-късно една от най-опасните нелегални комунистически организации в света окончателно се разоръжава.
През по-голямата част от своето съществуване ФАРК представлява най-голямата бунтовническа организация в страната и заема централно място в изключително сложен конфликт, където идеология, политика и организирана престъпност се преплитат.
Колкото до зверствата, те се извършват както от държавата, така и от всички останали въоръжени групировки - от армия и полиция до крайнолеви и крайнодесни партизани, наркотрафиканти и всякакви други престъпници. Границите между всички тях много често се размиват напълно.
Самата ФАРК се появява като военното крило на Колумбийската комунистическа партия по време на особено нестабилен период на страната в началото на 60-те.
Комунизмът винаги е намирал солидна почва за развитие в Централна и Латинска Америка заради традиционно голямото социално неравенство, а специално в Колумбия местната комунистическа партия е сред първите появили се в региона още след края на Първата световна война.
Тя лесно набира подкрепа сред бедното селско население, което често се чувства репресирано за сметка на класата от богати, едри земевладелци.
Така в началото на 60-те, виждайки успеха на кубинската революция, на много места из страната започват да действат левичарски мрежи на партията, които отцепват цели райони от правителствен контрол.
Един от тях става известен като република Маркеталия в централната част на страната и за кратко успява да се самоуправлява, начело с Мануел Маруланда. Логично, подобни автономни анклави се възприемат като заплаха за централната власт и правителството изпраща армията, за да ги разчисти една по една.
Точно това се случва и с хората на Маруланда, които обаче успяват да се укрият в планините и оттам да формират ядрото на това, което през 1964 г. се превръща във ФАРК.
Макар и да се разраства значително в следващите години, получавайки подкрепа от Комунистическата партия и бедните земеделски общности в страната, организацията все пак няма капацитет да предприеме нещо повече от дребни атаки срещу правителствената армия в отдалечени райони.
Това обаче се променя след началото на 80-те и бума на търговията с наркотици. Първоначално е отхвърлена възможността да се прибегне до подобен източник на финансиране, но виждайки по какъв начин наркобарони изграждат истински малки армии около себе си, ръководството на ФАРК решава да смени тактиката.
Първоначално се започва с налагане на такси за производителите на кокаин, действащи на територии, където ФАРК има силно влияние, в замяна на протекция, налагане на ред и дори собствени закони и разпоредби. Впоследствие дейността се разширява, като организацията започва да се включва директно в производството и трафика на кокаин.
През 1992 г. в доклад на ЦРУ се пише, че ФАРК "все повече се замесва с наркотиците чрез "данъчно облагане" на търговията в райони под техен географски контрол и в някои случаи бунтовниците защитават инфраструктурата за трафик, за да финансират допълнително своя бунт."
Описват се също така и взаимоотношенията между ФАРК и наркотрафикантите като "характеризиращи се както със сътрудничество, така и с конфликти".
Очевидно в търсенето на път за изпълняване на своята цел за установяване на социално равенство и справедливост за бедните земеделски общности (включително и тези, които отглеждат кока) се правят значителни компромиси в използваните методи.
Освен чрез производството и трафика на наркотици, ФАРК започва да трупа средства и чрез банкови обири, рекет и отвличания, а основна цел са хора от средната и висшата класа, военни, правителствени служители, както и чужденци.
Оценки на неправителствени организации показват, че за периода 1997-2007 г. са били отвлечени над 6700 души, а мащабът е толкова голям, че дори Уго Чавез и Фидел Кастро, които винаги са подкрепяли ФАРК, през 2008 г. се обявяват публично срещу практиката на отвличания.
Организацията често е обвинявана и в извършването на убийства и екзекуции на политически опоненти, журналисти, лидери на общностни групи или просто цивилни, подкрепящи други въоръжени групировки.
Сред тях е и американският учен Томас Харгроув, чиято история инспирира холивудския филм "Доказано жив" с Ръсел Кроу и Мег Райън.
През 1985 г. ФАРК, Комунистическата партия и други леви групи се обединяват в политическия Патриотичен съюз (ПС) като част от споразумение за прекратяване на огъня с правителството на тогавашния президент Белисарио Бетанкур. На следващата година ПС участва в избори и печели исторически резултат за комунистическа партия.
Това обаче не води до спад на насилието. В следващите години хиляди членове и симпатизанти са убити при различни атаки на крайнодесни групировки, включително трима от кандидатите за президент на коалицията. Други лидери пък са принудени да заминат в изгнание и Патриотичният съюз се обезкървява до положение, при което изчезва окончателно.
През това време ФАРК постепенно достига върха на своята сила и изоставя политиката. Към началото на века се смята, че групировката разчита на 15 000-20 000 въоръжени бойци, може би още двойно толкова, които помагат по други начини, и контролира между 10 и 15 процента от територията на страната.
Затова и през 1998 г. президентът Андрес Пастрана прави опит за постигане на мирно споразумение и демилитаризира територия от около 42 000 квадратни километра в южната част на Колумбия, де факто прехвърляйки целия контрол върху нея на бунтовниците.
Всички преговори за мир обаче пропадат, след като те отвличат самолет, на който пътува депутат, а малко след това властите залавят на летището в Богота трима членове на ИРА, пристигнали месеци по-рано, за да обучават членове на ФАРК в правене на бомби.
Тези два случая преливат чашата и всички преговори за мир пропадат. В началото на 2002 г. Пастрана мобилизира целия ресурс на страната и нарежда на армията на навлезе в демилитаризираната зона. Като пряко последствие на това идва и отвличането на кандидат-президента Ингрид Бетанкур, която е освободена при специална операция чак през 2008 г.
В края на въпросната 2002 г. са проведени президентски избори, спечелени от Алваро Урибе. През цялото си управление, подкрепен от САЩ, той провежда изключително динамична и на моменти дори брутална кампания срещу всички комунистически въоръжени групировки, включително ФАРК.
Постепенно те започват да губят своето влияние в един бавен процес на деградация, продължил с години.
Организацията губи много от водачите си в битки с правителствените сили, като сред тях са главнокомандващите Раул Рейес (убит 2008 г.) и Алфонсо Кано (убит 2011 г.), наследили Мануел Маруланда, след като той умира от естествена смърт. Постепенно се топят и членовете на ФАРК, като се смята, че към 2011 г. групировката е останала с капацитет от около 7000 бойци.
В крайна сметка огромният натиск води до започването на пореден опит за помирение, а през 2016 г. се стига до дългоочакваното споразумение след години на тежки преговори. То е посрещнато с масово одобрение от целия свят, а Хуан Мануел Сантос, тогавашният президент на страната, печели Нобелова награда за мир.
Но мирните договори с такива мащаби никога не са лесни за реализация и бързо става ясно, че предстои дълъг и тежък път. Споразумението, до което достигат двете страни, се оказва амбициозно и твърде комплексно със своите стотици отделни договорености.
Все пак ФАРК се трансформира в политическа организация, начело с нейния лидер Родриго Ечевери, познат и с бойното име от партизанските си години - Тимоченко. Старата организация се разпуска, а повечето нейни членове предават оръжията си под мониторинга на ООН.
Не всички обаче приемат условията.
Различни дисидентски групи и продължават да действат и до днес в джунглите по границата с Венецуела и периодично стават причина за напрежение между двете страни.
