"Ако има едно нещо, което може да се каже за мен, то е, че винаги оцелявам. Брат ми и аз преживяхме автомобилна катастрофа, която уби баща ни, когато бях само на 9 години - успяхме да изпълзим през задния прозорец и да се измъкнем.
Бихте помислили, че след подобно нещо мога да се справя с всичко, нали? След една януарска вечер преди две години вече не съм толкова сигурна."
Така започва историята, която Дейзи Колман решава да разкаже още през 2013 г. пред сп. Seventeen.
Минали са точно две години, откакто заедно с нейната най-добра приятелка Пейдж отиват на купон заедно с популярни момчета от местния футболен отбор. Едното от тях - 17-годишният Мат Барнет - пише на тогава 14-годишната Дейзи, че ще мине да я вземе, и към 1 през нощта двете момичета се оказват в къщата му.
Там той ѝ подава чаша, която нарича "the Bitch cup". Казва, че не ѝ стиска да я изпие. По думите ѝ тя приема предизвикателството и след това не помни нищо.
На сутринта майка ѝ я намира полугола и замръзнала в двора на къщата им. Тя веднага води дъщеря си в болницата, където потвърждават, че е била изнасилена.
"Бях загубила девствеността си по най-лошия възможен начин и изобщо не помнех какво се е случило. По-късно Пейдж също ми сподели, че ѝ се е случило същото", разказва тя. Трето момче е записало всичко на видео, което по-късно изчезва.
Тази история можеше да приключи малко след това с наказанието на извършителите, но всъщност в онзи момент тя едва започва. А преди броени дни приключи със самоубийството на Колман, вече 23-годишна жена.
Всъщност по онова време семейство Колман живеят в малкия град Меривил от 5 години. Те не са добре познати сред местната общност, за разлика от момчетата от отбора, които са обещаващи спортисти и всеобщи любимци.
Ето защо по време на разследването целият град решава да атакува Дейзи Колман в социалните мрежи - тя не спира да получава заплахи както от съучениците си, така и от анонимни непознати, които я обиждат и заплашват.
"Мислех си, че мога да избягам, като тичам вкъщи и се заключвам в стаята си, но там беше още по-лошо: всеки път, когато влезех във Facebook или Twitter, и публикувах дори прост статус от рода на "уморена съм", хората си мислеха, че говоря за случая и се нахвърляха върху мен. Навсякъде се появи хаштагът #daisyisaliar (бел.ред. "Дейзи е лъжкиня"). Хора, които дори не познавам, ме наричаха всеки ден уличница. Никога не съм била от чувствителния тип, но когато чуете подобни ужасни неща за себе си, изведнъж започвате да им вярвате", разказва тя.
Междувременно през 2014 г. Барнет е признат за виновен и осъден на две години пробация и четири месеца условна присъда.
Това се случва изключително трудно - неговият дядо четири години е на висока позиция в управата на Мисури и е ветеран, служил в армията 32 години. Ето защо първоначално случаят е бил затворен заради "липсата на доказателства", но в крайна сметка тогавашният прокурор на окръга Нодауей Робърт Райс и неговият колега от Джаксън, Джин Бейкър, решават да не се отказват и успяват да вкарат случая в съда.
Горе-долу по същото време Дейзи Колман решава да излезе от вкъщи и започва да ходи на тренировки по борба заедно със своите братя.
"Беше ми трудно да стоя близо до момчета, но треньорът ме подкрепяше, а останалите бяха много мили. И така този спорт се превърна в безопасно, семейно бягство от реалността и бавно започнах да се възстановявам. Имах чувството, че съм си върнала контрола, който бях изгубила", разказва още момичето.
Тя решава да даде и интервю за местен вестник, след което с нея се свързват много момичета с подобна съдба. Появява се и нов хаштаг - #justicefordaisy ("Справедливост за Дейзи").
През 2016 г. случаят е забелязан и от семейството режисьори Бони Коен и Джон Шенк, които също имат деца тийнейджъри и се вълнуват от ролята на социалните мрежи в живота на поколението, което расте в момента.
Те разказват подробно случая чрез поглед към социалните мрежи, съдебните документи и полицейски разследвания. Всичко това е част от документалния филм на Netflix Audrie & Daisy (попаднал в официалната селекция на Sundance), който се фокусира едновременно и върху друг подобен случай - на 15-годишната Одри Пот, която отнема живота си 9 дни след сексуалното посегателство над нея през 2012 г.
Наред с темата за сексуалния тормоз, създателите на филма успяват да изведат и тези за съдебната система и правосъдието в САЩ, както и културата на "затворените общности", която позволява жертвите на подобни престъпления да бъдат нападани и смазвани допълнително.
След като той излиза, Колман лека-полека се запалва по активизма и застава зад организацията SafeBAE, която помага на момичета, преминали през същото.
Тя организира и множество кампании, сред които и Stop the Shame, a с брат ѝ Чарли редовно посещават училища и организират събития, с които да популяризират проблема.
Въпреки всичко това тя се бори с тежка депресия и посттравматичен стрес, които трябваше да са обект на втори документален филм със заглавие Saving Daisy.
Тя обаче отнема живота си на 8 август 2020 г.
Според People часове преди това тя е попълнила жалба в полицията, в която твърди, че непознат мъж я преследва от декември насам и се опитва да влезе в дома ѝ. Тя е описала притесненията си и във Facebook.
Междувременно нейната майка Мелинда Колман също оповестява случилото се там.
"Тя беше най-добрата ми приятелка и невероятна дъщеря", пише тя. "Иска ми се да бях способна да ѝ отнема болката. Тя никога не успя да се възстанови от онова, което тези момчета ѝ причиниха, и това просто не е честно. Моето момиче вече го няма".
