Още преди години, когато за първи път заминах за Италия, усетих, че това е държава за хора, на които не им се свиди да харчат за сладък живот и могат да понасят бавното почистване на боклука от улиците.
Две точки, по които Бари, един не особено голям като мащаби град, със средни нива на популярност в социалните мрежи, не се различава от останалите си туристически братовчеди на Ботуша.
С една съществена разлика - в Бари италианските стереотипи не са само куп празни епитети, които ще срещнете в гидовете за стръв на туристи, а действително съществуващ начин на живот, ориентиран към навиците на местните, а не към пришълците, долетели за 4- или 5-дневна почивка на брега на Адриатическо море.
Да го кажа и по друг начин - ако Рим, Флоренция и Милано са места за начинаещи пътешественици, където може да хапвате местни специалитети и да се дивите на забележителности насред поток от посетители, Бари е Италия за напреднали.
Тук трябва да се разделите с фантазиите си, че ще разговаряте със сервитьорите на развален английски, просто защото хората, които говорят на език, различен от италианския, се броят на пръсти, и да забравите за ранни разходки по живописните тесни улички, защото почистването започва от обяд.
В часовете преди това градът изглежда сякаш е изкарал изключително бурна вечер, а на сутринта го тормози тежък махмурлук. Подобно на Слънчев бряг след лятно парти.
Бари без проблем може да си съперничи с морските ни курорти по креативност за боклуци, които може да се хвърлят на улиците. Използвани клечки за уши, лакове и хартийки от какво ли не се разхождат по тротоарите и остават там поне до 11 ч., докато не се появяват първите камиони за извозване на отпадъци.
А как местните търпят цялата тази мръсотия? Вероятно, като се опират се на всеизвестната житейска философия: "Да не ти пука". Докато във Венеция непрекъснато се оплакват от замърсяването, хората в Бари не се интересуват от количеството боклук, което газят сутрин на път за работа. Това сигурно се дължи на типичната южноиталианска настройка да се наслаждаваш само на хубавото от живота, без да обръщаш внимание на лошото.
Позитивната им перспектива е впечатляваща и в друго отношение - движението по пътищата. Бари е град на уверените в себе си шофьори, най-вече на онези, качили се на скутери, бусове и велосипеди. С невъобразимо самочувствие и трите превозни средства се качват от шосето към велоалеята и обратно. Разделителните линии за придвижване са условни, а изобретателното им ползване е много забавно да се наблюдава отстрани.
Спомням си, че преди да пристигна, си мечтаех да карам колело от магазин на магазин и от кафене на кафене в малък италиански град също като героите от Call Me By Your Name, но гледката на шофирането в Бари набързо ми показа, че животът ми е по-скъп от мечтите. За разлика от парите. Особено в страна на въглехидратите с техните хиляди интерпретации.
Сигурно многократно сте чели, че Италия е високобюджетна кулинарна дестинация и за човек, който е обиколил немалка част от държавата, трябва да знам това от опит, но пак се случи портмонето ми да олекне, защото ям повече от планираното.
В Бари, за разлика от туристическите градове, посрещащи многолюдна клиентела, домашно приготвената храна в менюто е въпрос на чест. Може да става въпрос за обикновена фокача с чери домати и босилек, за пица "Маргарита" или за джелато... във всяко ястие се усещат пресните продукти и вниманието при приготвяне.
На една от улиците на старата част на града има изнесени маси пред заведенията, където баби показват различни техники за правене на паста от тесто с бяло брашно, пълнозърнесто брашно и тесто с песто.
Понеже в Бари няма извънредно популярна забележителност, пред която да се стичат хора, въртящите тесто и ножове баби лесно се превръщат в атракция. И те се наслаждават на вниманието, подхвърляйки закачки на италиански и обяснявайки с жестове, че са готови да ви приготвят саморъчно паста на улицата срещу 5 евро.
Ако и след това пазарене на открито имате още място за типичната Италия, в катедралите на стария град може да присъствате на римокатолическа сватба, стига да извадите късмет и някоя двойка се ожени по време на почивката ви. Аз успях да засека младоженци, които разбиха филмовите ми представи за ритуалите на католическите сватби.
Сюжетите от киното приключиха, когато бащата отведе булката до олтара и тя седна до младоженеца. Последва четене първо от свещеника, отслужващ церемонията, след това четяха три жени, седнали от лявата страна на булката, а междувременно гостите ставаха при споменаването на определени пасажи и отново сядаха.
Накрая засвири орган, хората се поздравиха помежду си, а младоженците пиха вино от обща чаша и явно не успяха да изпият цялото количество, защото след тях свещеникът погледна към чашата, вдигна я и изпи виното до глътка.
Голям културен, но по-скоро очакван шок идва идва и от любезното отношение на обслужващия персонал. Наясно съм, че критиките към сервитьорите в България са генерализирани, но щом разликата продължава да се забелязва, то дупките с персонала у нас е много вероятно да е повече реалност, отколкото резултат на типичния българския скептицизъм.
Например сервитьорите в Бари не се изнервят на разсеяни и още неразбрали, че са в Италия клиенти като мен. Споменах вече, че съм била в други италиански градове преди и познавам културата в страна, но двете години пандемия и стопиране на пътуванията си взеха своето, така че да позабравя някои от маниерите на италианците. Като навикът им да се хранят и да пият кафе на бара.
Припомних си го при първото влизане в кафе-ресторант, където, за да спестя време, отидох директно на бара и дадох поръчката на цялата компания. Човекът, който я взе, ме попита: "Тук ли ще ядете?" (имайки предвид дали ще ядем на бара), но аз разбрах, че въпросът е дали ще ядем в ресторанта и отговорих "да".
Не мина много време, преди напитките да излизат и тъй като бях до бара, започнах да ги нося на масата. Но когато и ястията станаха готови, се притесних, че няма да се справя само с ръце и помолих човека, който взе поръчката, да си взема табла, за да досервирам на приятелите си. Той схвана, че сме се изгубили в превода и веднага ме освободи от обслужването, а после се пошегува, че "От втора маса ми искали сметката".
С усмивка, без груби забележки и с търпението, че на туристите им трябва време, за да свикнат с новата обстановка, персоналът в Бари печели клиенти, както безплатната минерална вода печели плажуващи в Гърция.
"Това е типично южноиталианско гостоприемство", казваше домакинът ни в Airbnb, докато ни приготвяше закуската, но според мен голям фактор за запазилия се италиански дух на Бари е и слабият наплив на туристи.
Парадоксално, тук няма "Instagramable" места за селфита, въпреки че има плаж, а на няколко километра от града се намира Алберобело с туристическия си комплекс от бели варосани къщички, наричани трули.
Мислите си, че те са идеалната площадка за безкрайни селфита? Грешите. Опънатият като чаршаф бял комплекс, съчетан с 35-градусова жега топи инфлуенсърите като сладолед на слънце и им пречи да правят серии от снимки. "Кифленски войни" през лятото в Алберобело няма как да се водят защото разхождайки се между трулите, повечето хора си фантазират за хладилник.
Че трябва да забравите за социалните мрежи подсказва и липсата на читава wi-fi връзка, както в Алберобело, така и в Бари. Да се свържете с публичен интернет в някой от двата града е като да намерите заровено имане, а когато попитате някои от персонала за wi-fi, той ще ви отговори: "Няма такъв, говорете си".
И не ви остава друго, освен наистина да си говорите и да обръщате внимание и на най-малките подробности от града - на бабите, накацали като лястовици на жица по терасите си, на сутрешната мръсотия, на италианските джентълмени, които не позволяват жена да мине покрай тях, без да ѝ кажат Ciao, bella.
Бари не е град за снимка, не е град за Facebook или Instagram. Той е град за преживяване, стига да сте ентусиазирани туристи и да разполагате с достатъчно широко място в представите си за автентичната Италия.
