Спокойно можем да кажем, че село Любино се намира в средата на нищото. Разположено е на върха на едно от многобройните родопски била, които в този район са разсичани от плавно превръщащата се в язовир река Арда, а достъпът до него е силно затруднен от пресечения терен.
45 километра делят Любино от град Кърджали, а от най-близкото друго населено място те са само 10.
Само 10, но такива, които още в началото дават да се разбере, че пътят има ясното намерение да ви изкара отвъд комфорта на цивилизацията.
Още преди да преминете първия мост, в началото на язовир "Кърджали", до този момент читавия асфалт се превръща в тясна лента върху земята, на места изровена и заместена от пръст и камъни.
Следващата изненада дебне на втория мост, пресичащ вливащата се в Арда река Давидковска. Това съоръжение е изградено от дървени трупи, някога покрити с бетон. Днес от бетона не е останало много, а трупите се клатят застрашително при всяко преминаване на МПС през тях.
В момента, в който пътят започва своето бавно, и сякаш безкрайно изкачване нагоре към планинските била, пред вас ще се изправи и първият интересен обект - Хладилната пещера.
Тя представлява малка, зарешетена дупка в скалите, зад която се вижда галерия с размерите на стая. Обявена е за забележителност през 1978-ма, а това, което я прави уникална, е високата влажност през цялата година и постоянната температура от 3-4 градуса, дължаща се на множеството фини пукнатини и близостта на водата.
Следват десетки остри, почти 360-градусови завои, многобройни дупки и нападали по асфалта камъни. През зимата този участък от пътя често е затрупван с дни от снежните преспи и тогава "Средата на нищото" се изпълва с цялата сила на смисъла си.
Сега обаче е пролет и след дълго лъкатушене, колата в крайна сметка достига до първите къщи на Любино, където всъщност свършва и асфалтът.
Първото нещо, което моментално прави впечатление е гледката. Селото е яхнало един от гребените на безкрайното родопско море, който позволява на погледа да се изгуби сред стотиците щръкнали върхове.
Оттук се виждат жълтеещото туловище на връх Бездивен, разположеното на отсрещния бряг на Арда село Башево, със старинната крепост Кривус, зелените върхари на ардинския Карабурун и още и още...
Колкото до самото Любино, то е старинно родопско село, с безразборно разпилени сред върхарите къщи. Някои от тях са на повече от 100 години, а каменните им зидове продължават да водят неравна борба с времето.
Някога тук е имало смесен магазин и двуетажно училище, а селото е кипяло от живот.
Местните са били трудоустроени към някое от тукашните подразделения на ТКЗС. През 50-те години на миналия век, с общи усилия и дълги часове доброволен труд, жителите се заемат да превърнат тясната коларска пътека, свързваща Любино с останалия свят, в хубав асфалтов път. Пътят, по който пристигнахме...
За съжаление всичко това е останало в миналото.
Според едно от последните преброявания, жителите на селото днес са малко над 50 човека. Истината обаче е по-смущаваща - постоянно живеещите тук са едва 20-ина души...
За настъпилото обезлюдяване говори и старата полуразрушена джамия - една от местните забележителности.
Религиозната сграда е създадена през далечната 1844-та и е единствената в Източните Родопи с приземно помещение, под основното молитвено такова.
Изградена е от камък, измазан с хоросан, а предверието е обособено като площадка с арковидни сводове от дялан мрамор, чиято основа на по-късен етап е иззидана като ограда. По същото време входът се е сдобил с крехка дървена порта, днес силно избеляла от времето.
Точно срещу джамията са руините от някогашно медресе, в което са се обучавали ходжи и имами.
Впоследствие духовното школо е преобразувано в светско българско училище, а в последните години от живота си, постройката е изпълнявала ролята на читалище.
Тук е и старото гробище, чиито разкривени надгробни камъни свидетелстват за дългата история на селото, а тъжният им вид съвпада напълно с този на олющената джамия, на върха на чието минаре все още виси окаяна лампа - спомен за времената, когато постройката е била осветявана.
Въпреки че животът в Любино отдавна не тече с предишните темпове, местните са запазили своята родопска гостоприемност и искрено се радват на всеки посетител. Те до един ще намерят време да поговорят с вас, разказвайки ви за сгодите и несгодите на битието си.
Кметът Съдкъ Ахмет пък освен съвестен началник на Любино може да бъде и чудесен водач. В компанията му ще научите много за историята и проблемите на селото, докато едновременно с това ви развежда из най-красивите му местенца, а за финал ще ви почерпи с чудесно турско кафе в кметството.
Глътката свеж въздух за това забравено от Бога родопско селце идва преди няколко години, не от къде да е, а от мъгливата Англия.
Тогава британските поданици Мелани Кобън и Лий Маундър изоставят урбанистичната лудница на своето ежедневие, за да се превърнат в истински планинци.
Спират се на Любино заради красотата и покоя на планинската природа, които тук са в изобилие. В началото плановете им са просто да притежават своя вила на някое приятно местенце, а заради цените на имотите се насочват към България и Румъния.
През 2006-та правят едноседмична обиколка из страната ни, в търсене на мечтаната къща, но не си харесват нищо. Разбират за Любино буквално в последния ден преди заминаването си и след дълго чудене решават да го посетят. Моментално разбират, че това е тяхното място.
Две години по-късно вилата им е изцяло ремонтирана, а те правят нова важна крачка - превръщат я в свой постоянен дом.
Както самите те разказват, напрегнатото ежедневие на корпоративния свят води до непрекъснат стрес, а липсата на свободно време действа депресиращо и ето защо служителката в спедиторска компания и графичният дизайнер заживяват в Родопите.
Днес Лий твори на компютъра си, а през прозорците вместо оживени градски улици съзерцава покоя на планината.
Използва сателитен интернет, за да поддържа връзка с останалия свят, а партньорката му се е отдала на градинарство. В двора им тя е подредила безупречна зеленчукова градина с най-разнообразни растения, парник и дори миниатюрна ферма за зайци.
Два пъти седмично англичаните посещават близкия град Кърджали, за да се снабдят с необходимите провизии, а Лий използва този момент, за да се отдаде и на хобито си - барабанист е в местна рок група.
Превърнали са втория етаж на къщата си в своеобразен семеен хотел и всяко лято посрещат гости от различни страни.
Мелани се е погрижила престоят им да е запомнящ се, като за целта, лично е маркирала няколко импровизирани туристически пътечки в околността, които да допълнят удобствата на собствения им дом.
Ето как се стига до симпатичния парадокс неизвестното за нас, българите, село да се превърне в силно привлекателно място за чужденците.
Защото след Мели и Лий, днес в Любино притежават къщи още няколко семейства от Великобритания, Холандия и Португалия!
