Жената е негърът на света, беше казал Джон Ленън. Какво ли е тогава да си грозна жена?
Сигурно сте ги виждали. Те гледат във върховете на обувките си. Говорят малко, само когато ги питат нещо, като дори и тогава се случва да заекнат или да се объркат. Облечени са невзрачно, често в черно и други тъмни тонове, но не защото са готици. По дефиниция са с малки цици, голям задник и ниско самочувствие.
Никой не иска да е приятел с тях. Мъжете не ги забелязват, а жените странят от тях. Ако имат приятелка, тя ги използва като кошче за душевни отпадъци и компаньон, когато няма с кой друг да излезе някъде. Те живеят чужд живот, защото нямат свой. Ако въобще тяхното може да се нарече живот. Грозните жени...
Стоп! Разплакахте ли се вече? Напразно. Колкото и да се напъвам, трябва да си призная, че не познавам нито една грозна жена.
Поне не и в смисъла, който вложихме дотук. Непривлекателни жени - колкото искате: глупави, досадни, противни като нрав и характер. Физически не твърде привлекателни също има достатъчно - твърде ниски, твърде високи, твърде слаби, твърде дебели. Без цици или обратно - с огромни трудно подвижни млекоцентрали.
Всяко по-значимо отклонение от някаква условна норма неизбежно те изпраща в раздела на не дотам привлекателните жени. Но това не прави една жена грозна. Тук влиза в сила отдавна известната максима, че за всеки влак си има пътници.
Две мои съученички се омъжиха още докато бяхме в гимназията. Не бяха нито най-хубавите, нито най-глупавите, нито най-каквото и да било - съвсем обикновени момичета.
За всеобща изненада обаче една от първите, които се омъжиха след като завършихме, беше Ани - най-пълното момиче в целия ни курс. Със стотината си килограма и осанката си на добродушен хипопотам тя никога не е била обект на момчешкия ни интерес. Ако щете вярвайте, но Ани е омъжена и досега - години след като мнозина от нас се разведоха. Има две деца, свалила е десетина килограма и изглежда съвсем приемливо за възрастта си.
Никой не би посмял да нарече тази жена грозна, а и не помня тя някога да се е възприемала като такава. Беше жена без излишни претенции, но с достойнство.
Ива е друга моя съученичка - също пълничка, но и доста ниска, а и в училище не блестеше с особен интелект, честно казано. Ива обаче се държеше точно като описания по-горе тип „грозна жена". Омъжи се за някакъв мъж, за когото клюкарките в квартала шушукаха, че бил циганин. Трудно бихте им повярвали, ако видите прекрасното й дете. Не след дълго обаче той я напусна. Ива и сега не е сама, макар да не е станала по-привлекателна с годините. Новият й мъж обаче е нисък, плешив, груб, злобен, пияница, комарджия и побойник. Не работи нищо, тя издържа и тримата със заплатата си. Той пък й изневерява - и това го знаят не само клюкарките.
Със сигурност Ива не е щастлива, но явно цената, която плаща, й се вижда приемлива на фона на това да е сама. И днес Ива още гледа в краката си като се прибира вечер в къщи покрай насядалите около входа комшийки.
А сега - най-интересното: познайте какво работи Ива? Ако щете вярвайте, но тя е... директор! От една нейна дума или жест зависят няколкостотин души. В къщи обаче Ива е роб - на собственото си ниското самочувствие.
Да го кажем така - наистина грозните жени са изключение, единици, нелепа случайност в играта на гените.
Непривлекателните са доста повече, но дори и тях трябва да ги броим за такива доста условно. Обикновено те имат някакъв явен „дефект", но почти без изключение той е компенсиран с няколко други „ефекта".
Грозна ли е пълна жена с големи, добре оформени, а понякога дори и твърди цици ала Памела Андерсън? Познавам мъже, които биха лазили, за да имат такава жена. Познавам и такива, които са давали луди пари покрай такива жени. Знам и такива, които си падат по ужасно слаби момичета, а малките им цици направо ги очароват. Самият аз дълги години - че и досега - обожавах високи жени, дори по-високи от мен. После открих секса и - простете - заедно с това направих откритието, че нисичките жени имат някои неподозирани, но твърде важни предимства за един, хм, да го кажем среден по размер тук-там мъж...
Може ли да бъде наречена грозна жена, която има физически недъг, например куца, но е интелигентна, а на лице и тяло изглежда съвсем нормално, да не кажа направо секси? Мога да давам още примери, но отговорът ще бъде все този - външността има голямо значение, но в повечето случаи не тя е решаваща.
Тогава кое предопределя отношението към една жена като към „грозна"?
Поли е една жена на 33. По собствените й признания, тя се възприема като грозна и цял живот е страдала от това. Идеята, че е грозна, й дошла в пубертета, когато установила, че няма цици. Поли е средна на ръст, слабичка, наистина няма цици, но има фигура, за която принципно би мечтала всяка жена - каквото и да облече, й стои перфектно.
Та, уплашена от това, че мъжете няма да я искат, Поли се отдала на безразборен секс - години наред лягала с всеки, който бил навит, а мъжете, знаете, трудно отказват... За повечето от нас това би било достатъчно доказателство, че макар и без особен бюст, мъжете я харесват. Но Поли не мислела така.
Все пак, един ден срещнала мъж, за който й се приискало да се ожени. Не го познавам, но предполагам, че е бил нещо повече от останалите, за да поиска точно него. И тя се оженила, после родила две деца, после като всички останали - нищо забележително. С тази разлика, че Поли днес е дори още по-нещастна от преди. Защо?
Поли го обяснява така - ами аз съм грозна, нямам цици. Кой би се омъжил за мене? Не и някой истински мъж, само някой мухльо. Ето това е - значи той ме излъга, че е готин, а всъщност се оказа обикновен мухльо. Как да имам самочувствие, като живея с мухльо?!
Поли обаче не спира дотук. Бясна на мъжа си мухльото, тя започва да го тормози - физически и психически. Отмъщава му за това, че е мухльо, тоест, че се е оженил за нея. Иначе спокойният и приятен (по нейните думи) мъж в един момент не издържа на тормоза, избухва и й посяга съвсем физически - напердашва я. (Как точно се случва това, също е любопитен въпрос , защото зад слабата си фигура Поли крие физика и мощ на едва ли не професионален кечист. Въпреки двойно повечето ми килограми, тя почти ме тушира при едно от физическите ни упражнения в групата по психодрама. В друго вбесената Поли така ритва стената от гипсокартон или нещо подобно, че отваря в нея половинметрова дупка...)
И тогава Поли мирясва. След като е набита от съпруга си, тя се затваря в себе си и дни наред страда - колко е нещастна за това, че е грозна и че има такъв съпруг-мухльо, който отгоре на всичко я пребива. Това трае до следващия път, в който тя отново започва умишлено да тормози съпруга си („Той не е виновен, ама мене ме е яд на него" - Поли) и той отново я набива.
Цикълът се затваря и Поли ту реве, че е жертва, ту самата тя е насилник.
Психодрамата дава възможност да промениш нещата, ако желаеш, но Поли дори след като се вижда отстрани, твърди: „Не, така ми е добре".
Поли е събирателният образ на много жени, които твърдят, че са грозни, но реално единствено тяхното самочувствие ги определя като такива, а поведението им ги тласка в образа на вечната жертва, в който те хем са нещастни, хем се чувстват добре.
Историята на Поли е само поредното потвърждение на друга една известна максима - животът е такъв, какъвто си го направиш...
Тази статия сигурно щеше да звучи различно, ако беше написана от жена. Но колежките настояха, че трябвало да бъде написана от мъж - защото хм, нямало да намерят жена, която да се съгласи да напише от първо лице какво е да си грозна.
Затова и ще завърша по мъжки.
Първо, наистина грозните жени са рядко изключение, а как мъжете възприемат една жена зависи в много голяма степен не от външността, а от самочувствието на жената.
Второ, дори и наистина грозните жени не трябва да се отчайват. Една от вечните и най-доказани мъжки мъдрости гласи: „Няма грозна жена, има недостатъчно пиян мъж!"
Затова да си кажем наздраве за мъдростта и нека така светът да стане по-красив!
