"Тоя твоят мъж става само на рамо да си го носиш. Красив, мълчалив и нищо не работи!"
Най-малко очакваш да чуеш това на сватба. Още повече от бабата на булката. И още повече в оня тържествен момент, когато подпийнали гости се упражняват в красноречие, докато пожелават разни чудеса на младата двойка.
Та бабата на моята приятелка сподели на всеослушание тази констатация и с това предизвика няколкоминутен смут над шопските салати в ресторанта.
Булката беше едва на деветнайсет, беше първата ми приятелка, която се омъжва, а както става ясно, родителите и баба й ама никак не се радваха от новия й семеен статус.
Пернатата през устата госпожа, която тогава ми се струваше направо древна и леко дементна, всъщност се оказа истински пророк.
Младежът съпруг, тогава някъде към двайсет и пет годишен, едва дочака да свърши веселбата и още неизбърсал уста от мазната мешана скара, вече си подсвиркваше свободно на дансинга на любимия си нощен клуб, заобиколен от всички останали момичета на света, които не са му съпруги.
Половин година по-късно в младото семейство очаквано се роди и бебе, което тутакси се превърна в още една причина младият татко да избягва да е наоколо.
Най-лошото беше обаче, че сметките за щяло и не щяло си течаха и някой трябваше да ги поеме.
И кой, кой... ами крехката млада съпруга.
Така между кърменията моята приятелка даваше уроци по английски, правеше мартеници и учеше икономика.
Домакинските неща изобщо не ги броя - пералните си се въртяха сякаш от само себе си, нищо, че редовно изваждаха целия семеен гардероб в оранжево например.
На мъжа бонвиван това не му правеше особено впечатление - просто придърпваше банкнота от семейните пари в гардероба и се сдобиваше с каквото му е необходимо.
Изчезванията от дома се бяха превърнали в нормалното състояние на семейния им живот, като част от "забавленията" на жена му бяха напъните й да го издирва от заведение на заведение, бутайки количката на общото им дете по софийските улици.
Излишно е да казвам, че за няколкото години, в които това съжителство продължи, младият татко никога не си намери работа.
И разбира се, разведоха се.
И още повече се разбира, че моята приятелка за няколко години успя да завърши университет, да си намери добре платена работа, да си направи офис, да обиколи света, а после да отгледа дъщеря си и в крайна сметка да се установи на другия край на планетата, откъдето ей така с лекота да движи едни корпоративни милиони.
Мъжът ли? Ами мъжът изтърка де що можа столове из столичните барове, премина неуспешно през няколко далаверки, които само го направиха още по-голям длъжник на още по-опасни хора и така и не успя да си намери друга съпруга, на чието рамо да кацне красиво, мълчаливо и безработно.
Последният път, когато го видях, имаше пет зъба в устата си и дори през дупките между тях успяваше обидено да плюе живота, който не му бил поднесъл никакви шансове, "дееба мааа му, деееба...".
Приятелката ми пък сякаш не разбра какво точно й се случи, защото впоследствие допусна още трима мъже да й се залепят за портфейла и да поживеят честито на неин гръб по няколко години. Както казваше баба й, "все на рамо си ги носиш, ти, Албенке, тия твоите мъже"...
Да си носиш мъжа на рамо е един от най-трайните социални трендове в съвременното общество.
Толкова траен, че някак се промъкна покрай идеята за равноправие на половете и маскиран като "семейна взаимопомощ" направо си стана норма.
Достатъчно е просто да се огледаш наоколо, за да установиш , че жените някак умело и бързо превключват според условията и намират начин да се оправят във всяка ситуация. Ей така, на първо четене, се сещам за поне десет жени около моя живот, които въпреки дипломите и квалификациите си, чистеха къщи, гледаха деца илирисуваха картички, за да могат да вържат двата края.
За сравнение така специалните им съпрузи или партньори предпочитаха да мрънкат безутешно от сутрин до вечер пред телевизора, разпределяйки времето си между цигарите, кафетата, бирите, вечерното уиски и разговорите по телефона.
Потънали в социално недоволство, те много често се утешаваха и с по някоя и друга свалка във фейсбук или денонощно циркулиране из сайтовете за запознанства.
"Ще гушкаш ли Мечо?" изведнъж се изписа на екрана на компютъра на друга моя позната, докато в единствената си почивна неделна сутрин за месеца тя, в прегръдките на любимия си и от години безрабоен мъж, гледаше романтичен филм. Мечо, дето трябваше да бъде гушкан, се оказа една такава "утешителка", която след година вече беше в ролята на новото рамо, на което оня мъж кацна.
Взаимното им гушкане не продължи дълго - рамото на Мечо се оказа доста по-крехко от това на моята позната, която... ами която си прибра обратно отлетелия за малко мъж и продължи да си го отглежда.
Явно си й харесва, какво да я правиш.
Наскоро четох едно британско изследване в Гардиан, според което жените днес са много по-социално адаптивни от мъжете. На тях не им отнема нито толкова време, нито толкова емоции да преорганизират живота си така, че да се справят с ежедневните, битови предизвикателства.
Егото им стои далеч по-ниско от това на мъжете и някак не им е в дневния ред да губят енергия във вайкане колко са велики, пък никой не ги оценява.
Всъщност няма нужда Гардиан да ни ги каже тия неща - достатъчно е просто по Коледа да застанете за два часа на летището например и да погледате потока от хора, които се връщат от работните си места в чужбина.
Ще установите, че поне осемдесет процента от българските гастарбайтери в Испания, Италия, Германия, Франция, скандинавските страни са българки, работещи там като домашни помощници, чистачки, болногледачки или бавачки.
На "Пристигащи" ги чакат спретнати като за празник мъже с алкохолни торбички под очите, чиито чувства са свързани директно с портмонето на благоверната.
И като си е дошла за Коледа пък, да вземе да посвърши и малко къщна работа - "я тука вземи тия пердета да ги переш, на ти да поготвиш, че да не губиш тренинг, дръж тоя ремонт на гаража, дето ще сложим новата кола, която ще МИ купиш, защото съм много готин и никой не ме разбира..."
Жените, които си носят мъжете на рамо, не са нито само изпаднали в крайна нужда добродушни провинциалистки на средна възраст, нито крайнонуждаещи се от каквато и да е работа съкратени работнички от фабриките в Южна България примерно.
Състоянието на състрадание и подкрепа на силния пол е нещо, което огромна част от жените носят у себе си по природа. Този вид саможертва започва невинно - с онова "дето ще ми мрънка как трябвало да се направи, по-добре да си го направя сама".
Така се хващаш и си носиш развалените уреди на майстор, молиш приятелка да ти помогне да подредите мазето, нарамваш чувал с червени чушки, за да опечеш зимнина, караш колата на ремонт, пестиш за почивка на море цяла година, бачкаш на три места и от време на време му купуваш я ризка, я панталонче или парфюм, за да го накараш мааалко да се усмихне.
Докато търчиш от работа на работа, той все е в процес на нещо голямо, което ще правят с един приятел/съдружник/големец/политик и тъй като трябва да го подкрепяш и да му вярваш, дотираш дневните му разходи, за да стои сериозно, като мъж.
В същото време, пак за да не раняваш достойнството му, търпиш лошите му настроения и безделниченето му, като даже си склонна да ти се накара за нещо си там - я, че си сложила много сол в супата му, я че ръкавът на ризата му няма ръб или пък примерно, че не разбираш нищо от политика, а се месиш в разговори, дето не са "женска работа".
Имах един такъв братовчед - вечно седеше по копринен халат на кожения си диван и държеше речи на жена си на всякакви теми, докато тя градеше безупречната си адвокатска кариера и дотираше уродливите му опити да бъде нещо средно между брокер на луксозни недвижими имоти, прекупвач на коли втора ръка и художник.
От всичките му занимания това с брокерството можеше да бъде печелившо, но на него му дойде нанагорно като работа пътуването насам-натам и се отказа в името на дистанционното, дивана и ораторското майсторство пред съпругата си.
Там нещата все още са си така по простата причина, че изкараните от нея пари са предостатъчно за добрия стандарт на семейството.
И ролята на стойка за шарен и крещящ мъжки папагал явно й е ок.
Когато я питах в прав текст защо, тя доста се позамисли. И ми отговори "Ми... дето ще е някой друг, който не го знам какъв е, с тоя поне съм свикнала. Не пие, не ме бие и не съм забелязала да хойка. Пък и нямам нужда от СОТ - той така или иначе винаги си е вкъщи".
Значи какво излиза?
За много работещи, справящи се, борбени момичета е достатъчно мъжът до тях просто да присъства.
И мазохистично да го обгрижват с каквото е нужно, за да стои здраво закрепен на нежното им рамо. Не, че лично не съм го правила - вярвам, че в живота на всяка жена се е случвало поне веднъж да изпадне в такава, хм... "любов". Ама не е ли време да ги изтупаме от рамената си тия шарени, говорещи папагали най-после?!
"Всичко, де ходи само с панталони на улицата, е все мъж! - каза на оная сватба устатата баба на булката. - Как пък можа да се хванеш точно за тоя, дето има нокти на орел и крила на варена кокошка, че да си го носиш на рамо цел живот!"
Та, става дума за полет, момичета. И някой до теб, на който също много му се лети, без да го е страх да размахва крила...
