Името на Майкъл Чоу за първи път попада под светлините на прожекторитe, след като отваря едноименна верига ресторанти. Но интересите и личността му далеч не се изчерпват само с товаресторантьорството.
Чоу е актьор, интериорен дизайнер и не на последно място художник. Прецизността и енергията, с които работи, му носят изключителен успех в Лондон през 60-те, а по-късно и в Ню Йорк през 80-те и превръщат китайската кухня в нещо разпознаваемо и модерно.
Роденият в Шанхай "посланик на китайската култура" е изпратен още на 12-годишна възраст в Обединеното кралство. Дългите години, прекарани далеч от семейството и родината, запазват спомена за тях по-жив отвсякога и го карат да популяризира китайската култура и наследство.
По-късно изучава изкуство и архитектура в Лондон. След дипломирането си прекарва дълги години в опити да се наложи като художник. Трудностите не го обезкуражават, но го карат да остави четката настрана и да се захване с друг вид изкуство - кулинарията. Гледа на себе си като творец и прави изкуство от всичко, с което се захване.
Днес, на 74-годишна възраст, с финансово състояние за милиони, той отваря първата си самостоятелна изложба в "Pearl Lam Gallery" в Хонконг и дава интервю пред списание Wallpaper* за внезапната си нужда да рисува отново - след 50-годишен застой.
W*: Как така се захванахте с кулинария и изоставихте първоначалното си призвание на художник?
Чоу: Когато рисувах, преди отварянето на веригата от ресторанти, нямах никакъв шанс за успех. Всъщост, никой китаец или афроамериканец нямаше шанс за успех. Трябваше да се захвана с нещо, с което да изкарвам прехраната си. След това нещата потръгнаха и дълги години бях прекалено зает, за да рисувам.
- Какво ви накара да намерите обратния път към изкуството?
- Преди една година имах нещо като просветление. Направих малка творба за моята съпругата Ева и тя се получи прекрасно. Сякаш всичко дойде на мястото си.
- Бихте ли ни въвели в творческия си процес - как създавате една творба?
- Забравям за всичко. В минутата, в която започна да рисувам, композицията се разгръща сама. Трябва да "слушате" очите си. Идеята е да градите и надграждате, до момента, в който нещата достигнат своя пик. Същото е като да слагате сметана върху тортата - трябва да знаете кога да спрете. С рисуването е по-същия начин. Можете да развалите цялата композиция с прибавянето само на още един детайл.
- Има ли човек, повлиял на вашето изкуство?
- Моят баща Жу Хинфан винаги е бил основен фактор, независимо с какво се занимавам. Той беше главен солист на пекинската опера и много популярен. На 12 години бях изпратен в пансион в Европа и времето, прекарано с баща ми, беше много кратко, но винаги съм искал да съм като него. Животът му беше свързан с изкуството. Ето защо тази изложба е посветена на връзката ми с Китай и моите родители. Другият важен човек, който ме насърчи да рисувам отново, е Джефри Дайтх.
- Как се чувствате сега, излагайки своите творби и защо чакахте толкова дълго?
- Ако бях по-алчен, може би щях да съжалявам, че не се реших на тази крачка по-рано. Но ако трябва да съм честен, не мисля, че творбите ми щяха да бъдат разбрани и оценени през 80-те. А и не мисля, че изкуството точно в тази си форма ми е липсвало, защото творческото мислене е неразделна част от мен и ме съпровожда във всичките ми дела.
Ето как успях да видя, че двата свята, в които живеех, не са далеч един от друг. Ресторантът е като театъра, важното е превръщането на един миг в незабравим. Моята философия е, че всеки един детайл е важен.
- Как творбите ви превъплащават културните различия на страните, в които сте живял?
- Изложените платна са с антирасистка концепция. Разочаровам съм от това как Запада се отнася към Китай. Ето защо на този етап от живота си искам да отдам почит към китайската култура. Прецизността и отдадеността, с които управлявам ресторантите вече 47 години, са моят начин да почета баща си и Китай. Това е и моята тайна за бизнес успех.
Любовта ми към детайлите е пословична и искрено вярвам, че е една от причините да съм там, където съм в момента. Нищо не оставям на случайността, държа обстановката във всеки един ресторант да е приятна, а кухнята - автентична. Ако се опиташ да симулираш и измамиш в едно от двете, мамиш само себе си.
Тази е философията, която прилагам в живота си. Обичам да колекционирам мебели и произведения на изкуството, но преди да купя даден предмет, проучвам неговия автор и се превръщам в експерт по неговото творчество. Дори когато правя капучино, се старая максимално, за да стане най-доброто капучино, което сте пили.