Той едва се побира между седалката и кормилото. Разкрачил се е, за да диша коремът му спокойно. На главата си има странно приспособление, което може да се сравни само с гениалността на чушкопека - мобилният му телефон е плътно притиснат до лявото му ухо, благодарение на ластик, който е омотан около главата му.
Виждал си през лятото продавачи с прикрепени към главата чадърчета против слънце, но на такова чудо не си попадал. Практично и удобно, хендсфри за неплатежоспособни. Ластикът минава през челото и понякога се смъква надолу рамките на очилата с висок диоптър. „Дай Боже!" - усмихва се той в отговор на поздрава „Добро утро!"
„Over the Rainbow" слуша шофьорът, а ти се оглеждаш дали Магьосницата от Север и други странни персонажи от „Вълшебникът от Оз" не се возят с теб в маршрутката. Зазвучава Майл Дейвис, след това и Франк Синатра.
Човекът с опасаната глава върти волана с плавни движения в синхрон с музиката.
Представяш си, че е бивш физик, химик или инженер, почитател на джаза, когото Преходът е превърнал в шофьор. Очакваш всеки момент да изобрети нещо по-странно от приспособлението на главата си, но това не се случва и слизаш със съжаление от превозното средство. Историята се превръща в моментно впечатление и не се развива, както би ти се искало да бъде, ако беше на кино, но ти си в центъра на София, а необикновеният шофьор продължава по маршрута си. Той е невероятно изключение.
„ЗАтвори я! Не си я затворИла! ДрЪпни по-силно! Кой не е закусвАл?!"
Не можеш да я зАтвориш вратата. Задникът ти е опрян в предното стъкло на маршрутката. Това е единственото пространство, което можеш да заемеш в претъпканата кола. Наведен си в странна поза, а главата ти е опряна в подмишницата на друг пътник. Преимуществото му е, че той е правостоящ, за разлика от теб, който си сгънат. В тези бавноизминаващи минути на транспортиране не ти е до правилата, според които е регламентиран определен брой пътници - седящи и правостоящи.
Сгънатите не са предвидени в правилника. Шофьорът обаче очевидно е добряк, защото как иначе може да се обясни снизходителността му да качи още някого, който маха настойчиво от тротоара? Маршрутката засича две-три коли и спира рязко, като съвместимото в колата се превръща в хомогенна маса.
Новият се набутва някак си и така, с два задника, долепени до предното стъкло, возилото поема. Сгушен между скосения таван на колата, шофьора и останалите пътници, ти се носиш, губейки представа за място и време. Водачът няма никаква видимост за превозните средства от дясно, но не му и трябва. Ориентираш се за ситуациите на пътя, както и той, по продължителното натискане на клаксони от останалите участници в движението.
Представяш си, че се намираш на кръстовище в Азия, където само джигитите и свещените крави са с предимство.
Задникът ти хвърчи напред с висока скорост и ти се надяваш шофьорът на маршрутката да е едно от двете. „ Е, да те еее....!" провиква се той и те връща обратно от Мумбай към реалността на София. В този момент ти си изправен пред по-голям проблем. Срещу теб дъхти лице, което пита:"Може ли да се разминем?" с неприятна настоятелност, сякаш си полегнал и разхвърлял всичките си вещи насред огромен коридор с единствената цел да пречиш на преминаващите.
Шофьорът набива спирачки и слизащият успява да напусне маршрутката. Следващият късметлия може би ще бъдеш ти.
По принцип преместването на едно тяло в маршрутките става чрез изблъскване, промушване и изтласкване. Пътниците са пестеливи на думи по между си. Това вероятно е резултат на години натрупан опит в градския транспорт, но маршрутката дава качествено нови впечетления в отношението към себеподобните.
Слизането от маршрутка прилича на раждане. Безмълвно желаещият да слезе започва да си проправя път с постъпателен натиск, който се увеличава с приближаването на целта му. Последните напъни са силни и агресивни и изтласкват телата на правостоящите към лицата на седящите. Резултатът оправдава средствата и накрая слизащият се озовава до вратата.
Действието се извършва в пълна тишина, тук-таме нарушавана от сумтене и покашляне. Впечатлението е за прасенце, което иска да се появи на бял свят. Мислите ти, че си попаднал в свинеферма, се потвърждават от констатацията, че повечето пътници са закръглени жени, облечени в топли шушляци или ватирани палта, с обемна чанта в ръка - пълно бойно снаряжение за изблъскване и изтласкване. Не липсват и елегантни жени, които по-често се опитват да приложат техниката на промушване, но след като не успеят, се изнервят и изпробват силата на думите.
Мъжете, които са малцинство в този вид транспорт, са вежливи като човек, попаднал не на място и желаещ да направи добро впечетление. Разбира се, някои от тях също използват методите на безмълвното изтласкване.
Когато човек се придвижва с маршрутка, си мисли, че или мъжете не ходят на работа, или използват колите само за себе си. Половинките им са изпратени да се оправят както намерят за добре. В това преобладаващо женско общество безспорният авторитет е шофьорът.
Сърдитият не допуска майтапи и си позволява само леко кимване към качващия се или слизащия. Не му е до теб. Ти казваш глуповатото си „добро утро" или „добър ден", сякаш не е ясно за всички, че денят е адски кофти. Той рязко потегля, докато ти продължаваш да се туткаш и да ровиш за парите за билета. Всъщност, в повечето случаи билет не получаваш. Протяга дясната си ръка, за да вземе таксата, а ти инстиктивно искаш да хванеш кормилото, защото с лявата той държи телефона. „Ей сега двайс'деветката ме изпревари! Какво да ти кажа? Спокойно е на „Графа", ама напреде леле!"
Казваш си, че не му е лесно на човека, щом хем шофира, хем непрекъснато е длъжен да дава информация на колегите си. „Ти добре ли си,беее !?" - провиква се той, когато изпреварвайки тролея, насред платното цъфва пешеходец. Пак пуска волана и показва със жестове на нещастника, че пълно куку.
„Не ми зяй!" - крещи на шофьор от ляво, който е засечен и си позволява да му зяе. Изпълнил маневрата, той спира на червения сфетовар и си запалва цигара. Ти очакваш всеки момент да му изникне трета ръка и в това няма нищо неестествено, тъй като си убеден, че снощният филм на ужасите, който не догледа, продължава под друга форма. Изпотил си се три пъти, но не толкова от напрежението, колкото от усилено на максимум парно на колата. Шофьорът е по анцунг, а ти си с палто, шал и шапка.
Що ли не ги остави вкъщи? Докато чакаш да светне зелено, забелязваш детенцето, което е до шофьора. То се е настанило на приспособление, табуретка или малък бидон, превърнат в седящо място. Майката е някъде назад в хомогенната маса от пътници, но е доволна, че детето гледа пътя и не скучае. След малко слизат и благодарят на шофьора за привилегированото място. Ти си представяш как детенцето би могло да бъде първото, което изхвърча през предното стъкло при следващото засичане, но то вече не е в маршрутката.
Вероятно си прекалено черноглед, а и нямаш време за размишление, защото започваш да се лашкаш наляво и надясно, напред и назад, тъй като шофьорът страшно се е изнервил между двата светофара. „Да тееее!" - реди твоят водач, който е особен мастер на изпреварването и вклиняването в колона от спрели коли. Радваш се, че не си го предизвикал ти. Стараеш се да бъдеш незабележим. Най-после слизаш и напускаш влакчето на ужасите. Щастлив си. Изминал си разстоянието максимално бързо в пиковия час. А и си се отървал от преживяването. До утре.
Маршрутките в София продължават да нарушават всички правила по отношение на останалите участници в движението, както и тези за превоз на пътници.
