Когато социолингвистът Калвин Гидни гледа на кино за първи път "Цар лъв" около две десетилетия вече, той е поразен от различията между Муфаса и Скар, които би трябвало да са братя. Героите им нямат много общо: Муфаса е героичен и непоколебим, докато Скар е циничен и алчен за власт.
Но това, което Гидни е забелязал най-вече е как е говорят двата персонажа - Муфаса е с американски акцент, докато Скар, лъвът на тъмната страна, говорел по-скоро британски английски.
В онази сцена, в която която Скар обвинява Симба, че е "убиец", отговорен за смъртта на баща си, последната сричка от думите му направо излитат в небето с гръмотевичен тътен по начин, в който ти е трудно въобще да си ги представиш изречени без този тон и акцент.
Самият Гидни е доцент по изследвания на детските възприятия и човешкото развитие в университета "Тъфтс", специализирал се в социолингвистиката. За него въпросът за акцента в детските филми се превръща в загадка и поле на работа. Така той установил, че акцентът на Скар не е просто единично решение на авторите.
Напротив - той е част от притеснителен модел в киното, в който чуждестранните и нестандартни диалекти се използват за озвучаване на всички "лоши" герои.
Гидни също така е забелязал, че помощниците на Скар, хиените, имат говорят като афроамериканци или с латино акцент - нещо, което той намира за притеснително.
"Сметнах, че е много притеснително, че е необходимо да се "отвоюва обратно джунглата" от злодей, звучащ като британец с помощници зли хиени с афроамерикански и латиноамерикански акцент", казва той пред The Atlantic.
"Цар Лъв" вдъхновява Гидни да изследва езиковите модели в детските анимационни филми. Негов партньор в този научен труд е д-р Джули Доброу, старши лектор в "Тъфтс", която се специализира в медийните въпроси и детските проблеми. Двамата заедно изучават как тези тенденции се развиват в предаванията за деца в САЩ. Досега те са анализирали около 30 филми и предавания с над 1500 герои, а работата им по този проект все още продължава.
За първоначалното им изследване през 1998, Гидни и Доброу ангажират екип, който да за анализ на 323 анимационни телевизионни герои по показатели като етническа и полова идентификация, физически външен вид, статут на герой или злодей, и лингвистични маркери.
Екипът тества случайна извадка от 12 детски предавания, обхващащи разнообразни тв мрежи, времеви слотове и жанрове.
Констатациите им показват, че детските предавания съвсем целенасочено използват езика, за да обозначат определени черти в дадени герои. Всички анализирани предавания, без две, са свързвали по някакъв начин диалекта и акцента с характера на героя.
Така в голяма част от филмчетата екипът открил, че злодеите действително говорят с чуждестранен акцент. Съвременен пример е д-р Хайнц Дуфеншмирц, злодеят във "Финиъс и Фърб", който говори с донякъде немски акцент и произлиза от измислената европейска държава Дрюселщайн. Междувременно изследването е открило, че повечето от героичните персонажи в извадката им са звучали типично по американски като само двама герои са били с чуждстранен акцент.
Тъй като телевизията е важен източник на културни послания за децата, тази корелация на чуждестранни акценти с "лоши" герои би имала притеснителен ефект върху начина, по който децата се учат да възприемат хората от други държави или култури.
Според изследването "най-злият" чуждестранен акцент сред всички е британският английски. От Скар до Джафар в "Аладин", изследването констатира, че британският английски е чуждестранният акцент, най-масово използван за изграждането на злодеите в анимациите. Освен него разпространени сред злодеите са още германските и славянските акценти.
Наемниците или помощниците на злодеите често говорят на диалекти, свързвани с нисък социално-икономически статут, включително източноевропейски диалект от работническата класа или регионални американски диалекти като "итало-американски гангстери".
Интересното е, че нито един от злодеите в анализираната извадка от шоута не изглежда да говори стандартен американски английски; когато те говорят с американски акцент, той винаги е пречупен през някакви регионални диалекти, свързвани с нисък социално-икономически статут.
Акцентът се използва и за да се даде комедиен акцент на някои герои. Почти никога обаче за тази цел не се използва британски английски.
"Говорещите на британски английски се представят или като въплъщение на изтънчеността и елегантността, или като въплъщение на упадъка и злото. Това, което общата социолингвистична теория показва, е че американците в зряла възраст са склонни да считат британския диалект като звучащ по-интелигентно", констатира изследването.
Смешните герои, от друга страна, често говорят с немски или славянски акцент (Доброу сочи като пример помощниците на злия д-р Клоу в "Инспектор Гаджет"), както и на регионални американски диалекти, свързани с бялата работническа класа.
За Гидни общата характеристика във всички тези неясни чуждестранни акценти е "двоичното разграничение между "като нас" срещу "не като нас", което често обозначава злодеите, техните помощници и глупавите, забавни персонажи.
Констатациите на Гидни и Доброу показват, че има нещо по-специфично от общата американска тенденциозност по отношение на чуждестранните акценти. Те казват, че употребата на германски, източноевропейски или руски акцент за анимационните злодеи вероятно отразява враждебността на Америка към тези държави през Втората световна война или Студената война.
Екипът им обаче продължава да открива същите акценти в последните няколко десетилетия, въпреки че политическият и социалният климат се е променил сериозно.
Интересен момент, който Гидни и Доброу отбелязват, е, че противно на очакванията им, детските тв предавания сега не използват близкоизточен или корейски акцент за злодеите повече, отколкото в миналото. Славянските, немските и други подобни акценти все така са предпочитани за образа на "лошите".
След публикуването на първото им изследване, Гидни и Доброу са разширили мащабите му, за да разберат по-добре логиката на тенденциите в акцентите, като са разговаряли с мениджъри в детски телевизии, ангажирани в кастинга и продукцията на шоута. Това, което те са установили в разговорите, не е че продуцентите смятат тази традиция за "добра идея", те по-скоро я считат за "традиционна идея" и това не е целенасочено насаждане на неприязън към чуждите, а по-скоро гонене на комерсиалния успех.
Розина Липи-Грийн, лингвист, която е писала за употребата на езика във филмите на Disney, допълва, че тези тенденция вероятно са свързани с "възрастта и обучението" на самите продуценти. С други думи, те вземат решения на база това какво е било популярно и успешно в шоутата, с които те са израснали като зрители.
Доброу и Гидни обаче отбелязват, че има развитие по темата и не всички в бранша продължават да залагат на акцентите като средство за изграждане на герои и злодеи, но такива продължават да се срещат често.
Следващата част от изследването им ще се фокусира върху това как децата възприемат посланията на анимационните филмчета.
Те възнамеряват да накарат актьори да запишат базови изречения като "моля, подай ми водата" с различни диалекти. Учените после ще кажат на деца между 6 и 12 години, че имат глас, но не са сигурни какъв тип герой е той - злодей, герой, шут и т.н. - и ще поискат от децата да правят предположения.
Целта е по-добре да бъде разбрана склонността на децата да свързват диалекта с чертите на характера. Самите те отчитат, че ще е трудно да се установи дали възприятията на децата са резултат от послания от телевизията или други източници на културни послания. Въпреки това телевизията продължава да е важен източник на информация за децата сега и учените са склонни да смятат, че ако има тенденциозност в отговорите на децата, тя ще е породена поне частично от детските телевизионни програми.
Езиковите клишета могат да имат мащабни последици, и за възприятията на децата за хората около тях, и за разбирането им за самите тях. Изследванията показват, че децата използват телевизията като основен източник на информация за други етнически групи, както и за собствената им етническа и расова идентичност.
Лингвисти също така откриват, че не само хората съдят за интелекта и образованието на другите на база езиковите характеристики (като тези, които говорят стандартни диалекти, обикновено са приемани за по-умни и по-добре изглеждащи), но и че тези оценки често оформят начина, по който бива третиран човек или група хора.
Тези модели загатват, че когато децата видят корелация между злото и чуждостта, или между злото и ниския социално-икономически статут, има голям шанс те да усвояват негативни възприятия за себе си или други групи.
Констатациите на изследването заслужават внимание донякъде защото развлекателният аспект на телевизията я прави особено въздействащо средство за комуникация: децата лесно се омагьосват от телевизията и са склонни да гледат едно и също предаване многократно.
"Телевизията и филмите "вземат тенденциозността и я бетонират. С тях тя придобива постоянна форма. Показвате им модел, продължавате да им показвате този модел… естествено, че ще го усвоят", коментира Липи-Грийн.
Много родители са склонни да забранят на децата си да гледат телевизия, именно заради този налагащ определени модели ефект на развлекателните предавания. Според Доброу това е по-скоро грешен подход. Тя препоръчва целенасочено, съвместно гледане на телевизия.
"Това, което е наистина важно, е да можете да превърнете децата си в медийно грамотни зрители. Ако родител, брат или сестра, или настойник е до детето, гледащо телевизия или филм, това може да превърне всичко в образоващо изживяване", коментира тя.
Така детето само ще се запознае с "манипулативните техники" на телевизията, учейки се да не им се поддава. Или поне не съвсем.
