Не мога да мигна. Лежа в едно хотелско легло в някакъв европейски град, пълен с туристи, и стискам палци утре сутрин да има достатъчно пари в българската ми банкова сметка, за да мога да си платя трите нощувки.
Изчислила съм всичко до последната стотинка, организирала съм всички мечтани забавления на детето, но точно тази последна, адски важна сума се бави по системата. До обяд трябва да напуснем хотела, а аз правя планове как мога да се спася от срама и едномесечното миене на чинии, примерно.
Рано сутринта, в онези часове, в които всичко изглежда по-фатално, по-нерешимо и по-ужасяващо, ясно си давам сметка за следното: аз съм една жена на четиридесет и седем години, добре образована и вечно учеща се. Работеща и работяга. С прилична кариера и планове. Издържам се сама. Печеля уж прилично, без възможност да се изхвърлям. И въпреки това нямам нито един лев настрана. Даже напротив - имам задължения, които надали ще мога да изплатя толкова лесно, колкото изглеждаше, когато ги правех.
Когато го осъзнах, ми стана тъжно. Защото в този момент, на тази възраст и на този етап от живота ми - а и на хиляди души, точно такива като мен - някак трябваше да е друго. Не, че някога очавах да стана милионер, но не си представях, че ще бодърствам със свито сърце в скапания европейски хотел, молейки се на сутринта да мога да си платя спането.
В това ли се превърнаха мечтите на една абитуриентка отпреди тридесет години?...
В първия учебен ден на първи клас учителката ни накара да кажем кой какъв иска да стане. Събра желанията ни в списък, сложихме го в стъклена бутилка и го закопахме под една млада елхичка в двора на училището. Складирахме мечтите си на бъдещи космонавти, пътешественици, актриси, фокусници, изследователи, учителки, лекари. Трябваше да ги „откопаем" на абитуриентския си бал след единадесет години и да видим дали са се променили.
Идеята беше страхотна, но действителността бързо ни накара да стъпим на земята само пет години по-късно. Тогава директорът на училището реши, че на мястото на дръвчетата със заровените мечти трябва да се направи пясъчник за дълъг скок, багер изкорми полянката за един учебен ден, елхичките бяха пресадени на друго място, а шишето с желанията изчезна.
„Ай, бегай в час и не знай много!", беше казал багеристът на най-отвореното момиченце от класа ни, което се осмели да му поиска сметка за това, че се вплете в тридесет и четирите ни детски биографии. Така седемгодишните ни мечти някак метафорично бяха пренебрежително отнесени от реалността без грам емоция, отговорност или бегло чувство за вина.
На абитуриентския ни бал се събирахме в двора на училището. Почти всички живеехме в квартала, така че нямаше стълпотворение от лъскави автомобили, пък то и в социалистическата действителност на 1987-ма такива се брояха на пръсти.
Спускахме се неестествено наконтени от всички пътеки, водещи до училищния двор така, както бяхме идвали тук всеки ден през последните единадесет години. Разпознавахме се едни други, защото не се бяхме виждали в толкова специални дрехи и с такива фамозни прически. После ни подредиха за снимки, а след това дружно ни натовариха в празни градски автобуси „Икарус" и полетяхме като селски сватбари за първия си бал.
Стовариха ни пред гранд хотел „София" (днешния Радисън), напъхаха ни под строй в големия соц ресторант и, както повеляваше тогава правилникът, ни заключиха. Няма мърдане до полунощ!
Ядеш и пиеш по куверт, смееш се на артистите от програмата, танцуваш на оркестъра и диджейския подбор (три български парчета срещу едно чуждо) и се веселиш „по младежки". Аз, понеже от дете съм си свободолюбива, приех тази задължителност драматично, подплатих я с петдесетте грама водка от куверта и седнах на една притихнала маса да рева. В прилив на спонтанна любов преди раздялата, към мен се присъединиха още ревливи госпожици и няколко бодри съученика, които да ни повдигат духа.
Около полуизядените шопски салати, чешките рола, доматите шмеркезе, мешаните скари с полужелиран гъбен сос и засъхналите торти Гараш, възстановихме донякъде онзи списък с детските ни желания.
Космонавтът вече възнамеряваше да стане „прост" пилот. Не, че се беше отказал напълно от летенето до други планети, но баща му го беше светнал, че е по-готино да джиткаш до разни световни столици с долари в джоба, вместо до мъгляви звезди в скафандър. Реалността беше започнала да завзема позиции за сметка на мечтата.
Пътешественикът беше клекнал под напора на семейната традиция и щеше да се бори за студентска книжка в юридическия факултет. Изследователят също леко се беше приземил и от немай къде смяташе да се пробва да стане инженер.
Нямаше представа какъв точно инженер, но кой ти мислеше тогава за такива подробности - трябваше да се учи в университет, защото беше престижно. Артистката искаше все още да си е артистка, лекарите си бяха останали лекари, а единственият, който мечтаеше да е таен агент, така или иначе вече си беше станал такъв, защото от години отговорно докладваше на дружинната кой е правилно идеологически ориентиран.
В полунощ, когато каляските отново се превръщат в тикви, отвориха вратите на ресторанта и ние се понесохме към първите часове на новия си „свободен" живот с все опитомените си някогашни смели мечти.
Балната нощ обикновено завършваше в някоя софийска баничарница, където се редяхме на опашка с отрудените делнични граждани, които с неприкрито съжаление ни оглеждаха посмачканите тоалети. Те просто добре знаеха какво ни очаква...
Нашият випуск не си прави срещи често. Последното ни събиране беше преди десетина години, което си беше все още истинска младост. Показвахме си снимки на малките или леко поотраснали деца, докато свободно и неконтролирано пиехме лично платените уискита и мезета с киноа, песто, гуакамоле и фокача. Бяхме захапали по някоя и друга престижна работна позиция и се опитвахме да си я оползотворим до последно. Разменяхме си визитни картички, над които се смеехме - как така Чудото, дето вечно падаше от стола на последния ред в стаята, защото се клатеше на задните му крака до безобразие, вече е Чудомир еди кой си, адвокат!
И какво стана, та някогашната убедена в таланта си актриса днес е главен редактор, фокусникът е банкер (всъщност връзката не е толкова нелогична), а най-голямата мърла от съседния клас е медицинска сестра?! Трансформациите ни забавляваха, промените приехме със смях, а надеждата, че доброто предстои още беше напълно реална. Почти всеки втори от нас беше взел кредит, изплащаше апартамент или кола и убедено вярваше, че всичко е мъдро планирано и върви в правилната посока.
Тази пролет, тридесет години след абитуриентския ни бал, не се събираме. Толкова сме уморени и пръснати, че никой не се наема да организира каквото и да било, въпреки че благодарение на социалните мрежи сме в контакт.
Втората половина на нашето четиридесетилетие се оказа твърде съсипваща за много от нас. Бизнесите на половината от съучениците ми се разпаднаха. Не преживяха кризата, силата на големите корпорации, октоподната мощ на родната мафия или стреса от оцеляването.
Някои заминаха и се опитват да преустроят живота си според правилата в новите си държави. Направиха го заради децата, на които искаха да спестят същата загуба на смисъл.
Космонавтът, оказа се, в крайна сметка станал банкер. Момчето, което през 1976-та плахо каза, че иска да бъде моряк, работи в администрация, на бюро. Пътешественикът има магазинче. Не му вървяло особено, но още се чудел дали да продължава да го мъчи или да не си хване и той шапката нанякъде. Не, за да пътешества, а просто за да му е спокойно. Още не сме си платили кредитите и имаме нови задължения - абитуриентската на децата, следването в чужбина, ремонта на оня апартамент, дето още не е изплатен... Единствено Чудото, чувам, се издига спокойно по кариерната стълбица.
Едно време татко му плашеше даскалите с комунистическата си броня, днес пък синът се ползва от необозримите й мащаби. Той, милият, нямаше избор - беше си предопределено да е с пари и кариера, каквото и да се случи, и така си стана. Никакъв шанс да вземе и да се провали - партията не позволява подобни артистични волности. Виж за нас, групата на застаряващите-вечно-борещи-се, свободата е пълна - можеш във всеки момент не просто да се откажеш от мечтите си, ми направо да се окаже, че си ги захвърлил някъде под нечий мощен багер.
„Айде, бегай в час и не знай много!", както пророчески ни беше казал онзи чичка, дето ни откопа елхичката и ни загуби списъка с детските желания.
Иначе този текст има позитивен финал.
В десет и десет сутринта, след десетото ми влизане в сайта на банката за деня, точно когато правех списък с хората, на които мога да се обадя за спешен заем и си представях заглавия в пикантните секции на българските сайтове от типа „Българка не си плаща нощувки в чужбина, заключват я", „Журналистка стана камериерка за без пари" и „ШОК! Нашенка прави бомба в европейски хотел", парите ми пристигат по сметка.
След неспането, притесненията и цъфналия на долната ми устна херпес, усещането от този банков транфер е оргазмично. Като цял ден да си ходила с тесни, високи и неудобни обувки, които в края на деня с едно движение си изритала в дъното на стаята. Хотелът ми е платен. Имам точно единадесет евро и осемдесет цента за автобуса до летището. Дано детето не поиска нещо да яде. Дотам я докарахме...
На добър час, деца! И бройте хубаво годините след тези дванадесет!
много хубава статия, в смисъл точно разказано, това, което се случва не е хубаво, нашият бал беше 1989г. и с нас стана същото
Вашият 1989 , моят 1991 и резултата не е по-различен. И като гледам на доста поколения след нас е същото.
Мнооогоо тъпа статия!!! Вече много, ама много взе да ми писва от мрънкащи и объркани хора! На мен пъм всичко си ми е ОК. Завърших си университета, намерих си работа в БГ по специалността, скъсах се от бачкане но нещата бавно и славно ми потръгнаха. Е не карам БМВ, но и Ренцето ми си е ок. Имам си прекрасно семейство, имаме си дом, жената, въпреки че се занимава с наука, сиреч не прави кой знае какви пари, също се развива добре и е доволна от това което правим. Не ходя всяка година по скъпи хотели на почивка но това не ме трви нещастен. Имаме си раници Дойтер и обувки North Face, което прави планината наш дом. За мног малко пари си изкарваме чудничко с децата. На море ходим в БГ и да ви кажа си ми харесва. Наемаме си бунгалце, готвим си, гмуркаме си се по скалите ои не ни пречи че няма лукс. Успеха приятели мои е основно свързан с личната свобода и състоянието на духа ви. Докато само си мечтаете за холивудски лукс и все гледате в градината на комшиите ще се чувствате все така тъпо. Просто престанете само да ревунчите на целия свят за вашето объркано духовно състояние, запретнете ръкавите и се оправяйте.
Scorpio, защо реши , че това е мрънкане ?! Всеки от нас на 18-19г е имал някакви мечти, но като гледам от моя випуск май няма такъв който да се похвали , че ги реализирал. И какви бяха твоите мечти на бала ?!
С малко псувни бих казал, че това е разказ на Буковски. Много елегантен поднесен шамар от действителността. Започвам все повече да те харесвам, Мария. : )
Скъпи/Скъпа zDvera, и моят бал беше през 1991 г. Мечтах си за следните неща: 1. Да уча икономика и бизнес и някой ден да мога да управлявам компании по начин, който да доставя уводовлсвие на хората да работят в тяй; 2. Не попадах в общата група мъже, които смятат, че всички жени са кучки. Мечтах си да намеря онзи прекрасен човек с който си струва да прекарам целия си живот и скойто да имаме едно прекрасно семейство и поне 2 деца; 3. Мечтаех си да бъда свободен и да имам правото да правя това което смятам, че е правилно; 4. Мечтаех си да пътувам и да правя щури неща; 5. Правенето на много пари не са били никога на първа линия в плановете ми. Тази година ставам на 45 г. и трябва да ти кажа, че до тук се движа по план. Завърших точно каквото исках в Американсия Университет в Благоевград. Получих шанса да създам 2 компании от абсолютна 0. Не с мои пари - нямах такива. За други хора. Спасих един фалирал завод с екип от хора които аз събрах. А в момента съм като оперативен специалист, който преструктурира закъсали бизнеси. Имам 2 деца и прекрасна жена. Обикалям България на велосипед и пеша. Децата ми са обсолютно вън от всякакви стереотипи - четат книги, ходят в планината, нямат смарт телефони и това не им пречи. Всичко това ми е косътвало много усилия и борба. Падах побне 2 пъти но ставах 3. И така. Не беше път постлан с рози но си го избачках и съм доволен. Проблема в момента е, че масата българи само се уплакват, чегъртат пирамидки и не правят нищо за да управят живота си. Най-малкото да гонят мечтите си. А аз все още мечтая и все още гоня. Това е рецептата.
Аре стига бе, направо ми се иска да почина след прочитането на подобни текстове. Не че е лъжа или нещо такова, реалността има две страни - статията се фокусира само върху лошата
Скорпиончето, ти си срам за университета си, бе фукльо! Неграмотен фукльо! Ама ...американщина....кинти да има, грамотността не е задължителна
Хареса ми откровението на Марийка. Аз бях на няколкодесетилетна среща със съучениците си от едно МГ, нашето си. Слушах запис на магнетофон, за който бях забравила, че сме го правили в часа на класния преди много много години. Толкова мило ми стана. Споделяхме мечти и планове. Няколко пъти го изслушах. Най-сладкото нещо от много време насам.
Scorpio е напълно прав, че повечето българи само мрънкат вместо да се вземат в ръце и да се борят. И аз завърших по това време, и не мога да се оплача. Получих стабилно образование каквото западните ми колеги не могат да получат. Използвах го добре и постигнах много, пропуснах шансове, но продължих да търся и се отвориха нови възможности. В един момент мрънках, че системата е такава или онакава и после осъзнах, че просто трябва да се бориш здраво, работиш, лишаваш се от това или онова, но продължаваш. Не е лесно, но после е приятно когато си намерил решение или превъзмогнал трудност. Не съм само аз, да не си помослите че се мисля за специален, много мои приятели и колеги направиха същото. Дали харесвам България за хората каквато е днес-има какво да се желае повече- можем да станем по културни един към друг, можем да изградим истинско самочувствие и да почнем да правим страната си по добра, но с мрънкане и агресия няма да стане.
Хубаво е! Напомни ми за абитуриентската ми през 86-а. Не знам защо някои го определят като "мрънкане". Това е живота, някои порастват, някои остават на 22 (или на 18 ;)
Хубава статия, навя ми няколко спомена. Не мисля, че авторката "мрънка", съгласен съм с мнението на Мануела, че обикновените неща от живота станаха лукс, да не говорим за развитието по отношение на бизнес или кариера. Стандартът на българина наистина се е занижил. Драконе, с цялото ми уважение, но аз мисля, че имаме нужда от такива неща, като изброените от теб. Проблема идва от това, че хората не могат да си управляват финансите(не че в България хората имат много за управление). То ако гледаме всичко от перспективата на "нямам нужда", на нас ни трябват само 1500 калории дневно и малко вода, нали? Примерите за успеха на този или онзи са безсмислени, тъй като всеки съди по собственните си критерии за това. Ето, за един успеха е да кара Рено и да скита из планините, за втория да се нахрани и...това е май, за други трето и т. нат. Статията е за това, че спряхме да мечтаем, а не кой какъв стандарт на живот има сега. Да, дядо хаджия, стандартът беше много по-добър във времето, за което говориш, но на каква цена? Съжалявам, но не ми липсва изобщо "онова" време, не ми се живее в миналото. Между другото, само двама души от моя клас останаха верни на принципите и мечтите си - единият стана земеделски магнат, а другият известен наркодилър. И двамата живеят по-добре от мен, аххаха. Очевидно не е важно какви са мечтите, а колко целеустремено ги следваш, ахах.
Направо не мога да повярвам, че в този случай съм на 100 % съгласна с Дракона с кисело зеле и Дядката (Хаджи!). Просто нямам какво да допълня-те двамата заедно са изчерпали моето мнение по темата! Браво момчета! Започвате да ме кефите. Желая ви супер готина седмица!
Абсолютно събирателна статия за съдбата на "изгубените " поколения на прехода.
Доста песимистична статия, според мен. Моя бал беше през 1993г.Година повече от нормалното учихме , заради подготвителния клас.На бала си не бях, защото нямах пари. Бях на работа в една дупка в Сл.Бряг, докато съучениците ми се веселяха в същия този куророт.След 3 месеца в армията. Събирах фасове от улицата, защото още пушех, а пари за цигари нямах, въпреки че бяха ужасно евтини. Отслабнах от недояждане, но пък се калих. И после университет - общежитие, мизерна стипендия... Но възможности, свобода, свободни бизнес ниши. Не беше лесно. На 27г си купих първата кола Голф 2 и я карах 6-7 години. Но.. свобода, възможности , бизнес ниши... сега имам няколко коли, мога да ходя всеки месец на Малдивите, ако искам. И да печелиш "прилично" не е да изкарваш 1000-1500лв,както си мислят 90% от уж успелите жени в БГ. Аз плащам по 3 бона заплати на мениджърките си, които са на около 30г.и знам, че това е нищо, но поне не са зависими от комплексираните си търтеу у дома. Извода: Учение, упоритост, находчивост.