Не мога да мигна. Лежа в едно хотелско легло в някакъв европейски град, пълен с туристи, и стискам палци утре сутрин да има достатъчно пари в българската ми банкова сметка, за да мога да си платя трите нощувки.
Изчислила съм всичко до последната стотинка, организирала съм всички мечтани забавления на детето, но точно тази последна, адски важна сума се бави по системата. До обяд трябва да напуснем хотела, а аз правя планове как мога да се спася от срама и едномесечното миене на чинии, примерно.
Рано сутринта, в онези часове, в които всичко изглежда по-фатално, по-нерешимо и по-ужасяващо, ясно си давам сметка за следното: аз съм една жена на четиридесет и седем години, добре образована и вечно учеща се. Работеща и работяга. С прилична кариера и планове. Издържам се сама. Печеля уж прилично, без възможност да се изхвърлям. И въпреки това нямам нито един лев настрана. Даже напротив - имам задължения, които надали ще мога да изплатя толкова лесно, колкото изглеждаше, когато ги правех.
Когато го осъзнах, ми стана тъжно. Защото в този момент, на тази възраст и на този етап от живота ми - а и на хиляди души, точно такива като мен - някак трябваше да е друго. Не, че някога очавах да стана милионер, но не си представях, че ще бодърствам със свито сърце в скапания европейски хотел, молейки се на сутринта да мога да си платя спането.
В това ли се превърнаха мечтите на една абитуриентка отпреди тридесет години?...
В първия учебен ден на първи клас учителката ни накара да кажем кой какъв иска да стане. Събра желанията ни в списък, сложихме го в стъклена бутилка и го закопахме под една млада елхичка в двора на училището. Складирахме мечтите си на бъдещи космонавти, пътешественици, актриси, фокусници, изследователи, учителки, лекари. Трябваше да ги „откопаем" на абитуриентския си бал след единадесет години и да видим дали са се променили.
Идеята беше страхотна, но действителността бързо ни накара да стъпим на земята само пет години по-късно. Тогава директорът на училището реши, че на мястото на дръвчетата със заровените мечти трябва да се направи пясъчник за дълъг скок, багер изкорми полянката за един учебен ден, елхичките бяха пресадени на друго място, а шишето с желанията изчезна.
„Ай, бегай в час и не знай много!", беше казал багеристът на най-отвореното момиченце от класа ни, което се осмели да му поиска сметка за това, че се вплете в тридесет и четирите ни детски биографии. Така седемгодишните ни мечти някак метафорично бяха пренебрежително отнесени от реалността без грам емоция, отговорност или бегло чувство за вина.
На абитуриентския ни бал се събирахме в двора на училището. Почти всички живеехме в квартала, така че нямаше стълпотворение от лъскави автомобили, пък то и в социалистическата действителност на 1987-ма такива се брояха на пръсти.
Спускахме се неестествено наконтени от всички пътеки, водещи до училищния двор така, както бяхме идвали тук всеки ден през последните единадесет години. Разпознавахме се едни други, защото не се бяхме виждали в толкова специални дрехи и с такива фамозни прически. После ни подредиха за снимки, а след това дружно ни натовариха в празни градски автобуси „Икарус" и полетяхме като селски сватбари за първия си бал.
Стовариха ни пред гранд хотел „София" (днешния Радисън), напъхаха ни под строй в големия соц ресторант и, както повеляваше тогава правилникът, ни заключиха. Няма мърдане до полунощ!
Ядеш и пиеш по куверт, смееш се на артистите от програмата, танцуваш на оркестъра и диджейския подбор (три български парчета срещу едно чуждо) и се веселиш „по младежки". Аз, понеже от дете съм си свободолюбива, приех тази задължителност драматично, подплатих я с петдесетте грама водка от куверта и седнах на една притихнала маса да рева. В прилив на спонтанна любов преди раздялата, към мен се присъединиха още ревливи госпожици и няколко бодри съученика, които да ни повдигат духа.
Около полуизядените шопски салати, чешките рола, доматите шмеркезе, мешаните скари с полужелиран гъбен сос и засъхналите торти Гараш, възстановихме донякъде онзи списък с детските ни желания.
Космонавтът вече възнамеряваше да стане „прост" пилот. Не, че се беше отказал напълно от летенето до други планети, но баща му го беше светнал, че е по-готино да джиткаш до разни световни столици с долари в джоба, вместо до мъгляви звезди в скафандър. Реалността беше започнала да завзема позиции за сметка на мечтата.
Пътешественикът беше клекнал под напора на семейната традиция и щеше да се бори за студентска книжка в юридическия факултет. Изследователят също леко се беше приземил и от немай къде смяташе да се пробва да стане инженер.
Нямаше представа какъв точно инженер, но кой ти мислеше тогава за такива подробности - трябваше да се учи в университет, защото беше престижно. Артистката искаше все още да си е артистка, лекарите си бяха останали лекари, а единственият, който мечтаеше да е таен агент, така или иначе вече си беше станал такъв, защото от години отговорно докладваше на дружинната кой е правилно идеологически ориентиран.
В полунощ, когато каляските отново се превръщат в тикви, отвориха вратите на ресторанта и ние се понесохме към първите часове на новия си „свободен" живот с все опитомените си някогашни смели мечти.
Балната нощ обикновено завършваше в някоя софийска баничарница, където се редяхме на опашка с отрудените делнични граждани, които с неприкрито съжаление ни оглеждаха посмачканите тоалети. Те просто добре знаеха какво ни очаква...
Нашият випуск не си прави срещи често. Последното ни събиране беше преди десетина години, което си беше все още истинска младост. Показвахме си снимки на малките или леко поотраснали деца, докато свободно и неконтролирано пиехме лично платените уискита и мезета с киноа, песто, гуакамоле и фокача. Бяхме захапали по някоя и друга престижна работна позиция и се опитвахме да си я оползотворим до последно. Разменяхме си визитни картички, над които се смеехме - как така Чудото, дето вечно падаше от стола на последния ред в стаята, защото се клатеше на задните му крака до безобразие, вече е Чудомир еди кой си, адвокат!
И какво стана, та някогашната убедена в таланта си актриса днес е главен редактор, фокусникът е банкер (всъщност връзката не е толкова нелогична), а най-голямата мърла от съседния клас е медицинска сестра?! Трансформациите ни забавляваха, промените приехме със смях, а надеждата, че доброто предстои още беше напълно реална. Почти всеки втори от нас беше взел кредит, изплащаше апартамент или кола и убедено вярваше, че всичко е мъдро планирано и върви в правилната посока.
Тази пролет, тридесет години след абитуриентския ни бал, не се събираме. Толкова сме уморени и пръснати, че никой не се наема да организира каквото и да било, въпреки че благодарение на социалните мрежи сме в контакт.
Втората половина на нашето четиридесетилетие се оказа твърде съсипваща за много от нас. Бизнесите на половината от съучениците ми се разпаднаха. Не преживяха кризата, силата на големите корпорации, октоподната мощ на родната мафия или стреса от оцеляването.
Някои заминаха и се опитват да преустроят живота си според правилата в новите си държави. Направиха го заради децата, на които искаха да спестят същата загуба на смисъл.
Космонавтът, оказа се, в крайна сметка станал банкер. Момчето, което през 1976-та плахо каза, че иска да бъде моряк, работи в администрация, на бюро. Пътешественикът има магазинче. Не му вървяло особено, но още се чудел дали да продължава да го мъчи или да не си хване и той шапката нанякъде. Не, за да пътешества, а просто за да му е спокойно. Още не сме си платили кредитите и имаме нови задължения - абитуриентската на децата, следването в чужбина, ремонта на оня апартамент, дето още не е изплатен... Единствено Чудото, чувам, се издига спокойно по кариерната стълбица.
Едно време татко му плашеше даскалите с комунистическата си броня, днес пък синът се ползва от необозримите й мащаби. Той, милият, нямаше избор - беше си предопределено да е с пари и кариера, каквото и да се случи, и така си стана. Никакъв шанс да вземе и да се провали - партията не позволява подобни артистични волности. Виж за нас, групата на застаряващите-вечно-борещи-се, свободата е пълна - можеш във всеки момент не просто да се откажеш от мечтите си, ми направо да се окаже, че си ги захвърлил някъде под нечий мощен багер.
„Айде, бегай в час и не знай много!", както пророчески ни беше казал онзи чичка, дето ни откопа елхичката и ни загуби списъка с детските желания.
Иначе този текст има позитивен финал.
В десет и десет сутринта, след десетото ми влизане в сайта на банката за деня, точно когато правех списък с хората, на които мога да се обадя за спешен заем и си представях заглавия в пикантните секции на българските сайтове от типа „Българка не си плаща нощувки в чужбина, заключват я", „Журналистка стана камериерка за без пари" и „ШОК! Нашенка прави бомба в европейски хотел", парите ми пристигат по сметка.
След неспането, притесненията и цъфналия на долната ми устна херпес, усещането от този банков транфер е оргазмично. Като цял ден да си ходила с тесни, високи и неудобни обувки, които в края на деня с едно движение си изритала в дъното на стаята. Хотелът ми е платен. Имам точно единадесет евро и осемдесет цента за автобуса до летището. Дано детето не поиска нещо да яде. Дотам я докарахме...
На добър час, деца! И бройте хубаво годините след тези дванадесет!
