Изпращаме ги по летищата и гарите, сезонът е такъв. Снимаме ги с камерите на телефоните си как се изкачват по "oнзи ескалатор" на Терминал 2, нагоре-нагоре, а ние бодро подвикваме след тях "На добър час!".
Запечатваме в дигиталната памет, а и в тази, дето силно стяга в гърдите, как прегръщат приятелите си, стискат плюшените играчки спомени и се смеят между сълзите си. На ум за кой ли път преобръщаме списъка с важни неща и се опитваме да локализираме точното им място в багажа, дето от седмица го приготвяме заедно.
А той - целият им уж най-необходим материален свят за новото време там, дето ние няма да сме с тях - стои като гранитен паметник, поместен върху колелцата на стегнатите им куфари и нетърпеливо чака да се затърколи към самолета. И после по лъснатите коридори на някое световно летище, по асфалтовите тротоари на разни европейски или американски градове с впечатляващи университети, култура, бит и не знам си там още какво...
Не, бе, не се размеквам. Даже като майка, която реално от три години не е ежедневно с децата си и няма привилегията всяка сутрин да им маже филии и да ги изпраща на училище, трябваше да преживея по-леко новороденото чужбинско студенство на дъщеря си.
"Лесно ще е", мислех си. "Tя вече е свикнала, я каква е самостоятелна, как София я върти на малкия си пръст и как в тая българска джунгла оцелява, та в някакъв си уреден град ли нямa?!".
Пък и детето ми е самостоятелно точно толкова, колкото вероятно са и вашите. В телефона й са най-новите приложения за транспорти и маршрути къде ли не, профилите й в социалните мрежи отдавна живеят и извън физическите граници на родината й, английският й често изскача преди българския, пазарува онлайн, движи се по световното време.
Сама си е избрала университета, попълнила си е всичките форми за кандидатстване, организирала си е всякакви изпити за езикови нива, проверила си е специалностите и само от време на време резюмирано и точно ме е осведомявала за всичко това, а аз разбиращо и достолепно съм кимала с глава и съм се опитвала да изглеждам "по в час", отколкото реално съм била.
После си е взела решението, ентусиазирано се е явила на интервю и само ме е включила минута преди това за малко по FaceTime, за да й кажа дали изглежда "както трябва". "Както трябва си", съм й казала и едва съм си вдигнала долната челюст от удивление, че се е справила до най-малката подробност, а дори не ми е искала съвет и не ми е споделила "по момичешки" какво ще облече.
Месец по-късно гордо е обявила къде са я приели и какъв е личният й избор, а аз съм се съгласила с него, защото вече съм била наясно, че тя знае по-добре от мен. И така сме се втурнали в другите неща - матури, изпити, балове. С леко сърце и щедър родителски жест сме й позволили трите месеца от последната лятна ваканция да прави каквото си ще и леко сме се поизпилили финансово, за да й сбъднем мечтата да попътува.
Или чрез нейното постоянно състояние на излитаща и кацаща да нахраним малко и собствения си младежки копнеж по пътешествия. Някога, когато още мислехме, че в този живот може и никога да не видим Париж, да не минем под Биг Бен, да не се пуснем по каналите на Венеция…
После, в последните издихания на ранния септември, вече сме се организирали. Малко като на сън е било, нали? Някакви списъци с необходими неща, бързи разговори с приятели, чието дете вече от година е студент в Холандия, Лондон, Милано, Щатите, трескаво търсене на познати в "новото място", които да дадат по едно рамо, ако нещо не наложи, не дай си боже.
И това "не дай си, боже" сме взели да повтаряме непрекъснато. И на дърво чукаме все по-често, пък и през някоя и друга църква или манастир се отбиваме уж така, само "за всеки случай".
Големи хора сме, модерни, не драматизираме, разбира се! Ей я Европа! Па и Америка ей я! Самолети да искаш, онлайн купуваш, докато си лежиш в леглото на три-пет-десет хиляди километра и до двайсет и четири часа си си у дома!
В нощта преди заминаването май е най-гадно. Не заспиваш изобщо или в три посред нощ те буди онова дълбоко вдишване, дето върви с потно чело и сърцебиене, в което си казваш "А не беше ли по-добре?!". И се почва...
А не беше ли по-добре да учи тук? А не беше ли по-добре да си остане една година, да порасне малко, да се поокопити, пък тогава? А не беше ли по-добре да отиде не във Виена, а в Холандия, където е гаджето й, или пък в Лондон, където са половината й приятели? А не беше ли по-добре да не е на общежитие, а да се напънем и да й плащаме апартамент? А не беше ли по-добре да й купим една стара кола за там, вместо да ходи по тия метра и автобуси по нощите? А не беше ли, а не беше ли…
Някъде към седем, вече напълно отчаяни, сме се измъкнали от леглата и сме се накичили с позитивните настроения и ухилените физиономии, за да вдъхваме кураж на детето. То още спи, а ние му правим любимата закуска и почти летим из дома си, за да го оставим да си поспи, че там кой ще му пази съня?
И идва лудницата след това. Летището, малко просълзени роднини, пожелания, здравец за хербаризиране, картички с мили думи, леко изнервени, но все пак омекнали от толкова разнежено родителство служители по сигурността. А ние сме като в чужд филм с лошо качество - щъкаме наоколо, проверяваме безсмислени неща по сто пъти, вдигаме куфарите, че тя е твърде млада и не бива да вдига тежко, стискаме ги тия паспорти и бордни карти и кой знае защо даваме тъпи идеи.
Като тази да си купим по един сладолед - четири вкуса, които да си "менкаме". Чак после, в самолета, ще се сетим, че така правехме, като тя беше две педи от земята и я водехме на сладолед в парка.
Излитане, летене, кацане - толкова бързо се случва всичко, че имаме чувството, че е само репетиция. После пак таксита, настаняване, организирали сме го, перфектно си върви по плана - ееех, запад е това, не е като в нашата лудница!
И идва другият филм там - да вземем ключа за стаята, да попълним формулярите, да стигнем до общината и да я регистрираме на новия адрес, да направим застраховка, ама от най-сигурните, да попълним декларация, да отворим сметка, да се наредим на не знам си коя опашка, за да ни потвърдят пребиваването.
В цялата тази бюрократична реалност навсякъде, като че нарочно, из нищото изскачат някакви българи, които ни разясняват ситуацията и ни упътват. Водят децата от смесените си бракове за ръка, кимат с глава по европейски и без акцент ни казват точните имена на службите и формите, които трябва да попълваме. Радваме се на сервитьорката българка от бара на съседната улица. И на готините приятели от фейсбук, които ни канят на вечеря у тях. И на хубавото време се радваме, че ако валеше, щеше да е подтискащо и повече да ни се реве.
Мисля, че абсолютно всички родители на деца студенти в чужбина се срещаме в местната ИКЕА. Пълним колички с малки джаджи за оптимизиране на тесни пространства и сме убедени, че "детето" още не знае какво му трябва, ама ние знаем и още как! Чистим перфектно излизаните стаи, защото по наше време в блоковете на Студентски град в София беше като в български бежански лагер и някак не ни се вярва тук да е по-различно. Подреждаме до последния детайл, както тя иска. И сме ужасно настоятелни да правим нещата все вместо нея, да си вземем още малко родителство, още малко галене, още малко глезене.
Гарнираме все по-натежаващата тъга с някакви безразсъдности като скъпи вечери на хубави места, разни коктейли и пенливи вина, мажем ония неизмазани филии от детството сутрин и се чудим дали и тя сама утре ще може да си ги маже.
А тя ще може. Така, както сам сама ще си хваща няколкото превозни средства, за да си стигне до университета. Както ще си ангажира часове в пералното, ще си готви някакви прости и бързи неща и ще прави забележка на тия от съседната стая, когато са шумни. Всичко ще може, защото сме я научили. И защото отдавна си може и сама, просто още малко й трябва, за да го разбере.
Обещах да не драматизирам, ама май не ми се получава. След като през пет минути поглеждам телефона и едва се спирам да не й звънна за сто седемдесет и първи път днес. След като със ставането обръщам живота си според нейното време и часова разлика там и пресмятам събудила ли се е, яла ли е, успяла ли е да си хване метрото, закъсняла ли е, реве ли й се днес, намерила ли си е нови приятели.
И има ли нужда от мен. Май това е то, най-трудното - да осъзная, че нуждата й от моето присъствие вече не е толкова делнична.
Че светът й полека се еманципира от моя и скоро напълно ще се отдели. И че на всичкото отгоре това е най-нормалното нещо, което трябва да се случи помежду ни. Защото и майка ми ми казваше някога, че съм най-важния проект в живота й, който й осигурява "временна заетост". Пък аз си мислех, че просто си упражнява красноречието.
Чувам я. За поведен път й казвам, че куфарите й са под леглото. "Знам, мамо - казва ми - бъди спокойна".
Спокойна съм, дете, спокойна съм, само просто мъничко драматизирам…
Знам
Баси тъпотията, голям зор и големи притеснения зс да си пратите децата извън България. Пък после се вайкате, че тука било гадно, нямало къде да се реализират и се оправдавате за това с всякакви тъпизми за грешката (която все още не сте осъзнали, че сте направили) да ги пратите да станат роби в някое общество, което ги приема за да са такива (роби и слуги). Браво за което, а вас няма да има кой да ви погледне след 20-30 години и тая държава няма да я има заради подобни родителски въжделения, да си възпитавате децата в любов към живота извън Бг. Няма как да се получават нещата в България, след като народа ни е с робски манталитет. Същевременно млади и способни хора от цял свят идват да работят и учат тук, защото казват, че няма толкова хубаво място другаде и с толкова много възможности. А на вас все някой ви е виновен за липсата на самочувствие и гордост за това, че сте българи!
Коментиращите са изместили темата. Само родител може да разбере тия преживявания. Когато за пръв път изпращах дете на Т1 (все още нямаше Т2) , беше за 4 месечна студентска бригада в САЩ. От кафето на аерогарата се наблюдаваха излитащите самолети. Всички изпращачи в един момент се обърнаха да си тръгват, защото самолетът вече беше много високо и далече, а аз бях убедена, че все още го виждам . Сърцето ми отлетя тогава. Така се чувствах. А сега, всеки полет следя в реално време. Всеки път когато излитат от тук, (щото вече има много летежи, за които вече не знам подробности.)
Погледнато отстрани мисля ,че по това ще познаеш балканците/щото сме си все душмани/ И съм сигурен че докато има такива чувства ще има и българи,още англосаксонското няма да ние заличило.И ние минахме,още вървим,по този път,сега по-често посрещаме. А що се отнася до робите и миячи на чинии и прочие.....стара плоча ,стара. 'Те" отдавна не работят това,пък и ако си помага на стипендията що да не, ,.По важното е да са живи и здрави,иние да ги посрещаме.Пикси идруги,разберете света е глобален,работиш от всяко място с достъп до интернет ,това е и който не свиква -пада..
"Не помня Левски да е заръчвал, че всички българи трябва да станат строителни работници и продавачки в бутици. Все някак ще успеем да оцелеем като народ, въпреки че най-амбициозните и способни ще отидат да учат в Харвард, вместо в УНСС. Всъщност, не въпреки, а защото. Народ от идиоти трудоваци е обречен да падне под чужд контрол..." Твърдението, че "най-амбициозните и способни" отиват да учат в престижните университети на Запада, а тук остават само бъдещите "идиоти трудоваци" е доста гадничко и погрешно в своята обобщителност. Мисля, че в някои други теми самият ти се изказваше против генерализациите. Наистина голям брой от децата, които заминават да учат в чужбина са мотивирани и способни. Но такива са и достатъчно много от студентите в България. Те са останали тук, защото семействата им нямат средства да ги изпратят в чужбина. Или са останали просто, защото самите те искат да се развиват в България от патриотични чувства или нещо друго. Няма значение колко са те. Може би има такива дори в УНСС и ЮЗУ. Дори да са малцина, коментарът ти е много обиден именно към тях. Да, нашите университети изобщо не могат да се сравняват с най-престижните, но ако си достатъчно мотивиран да успееш и да придобиеш знания всъщност няма толкова голямо значение средата, в която си попаднал. Дори в най-добрите университети се набляга върху самоподготовката, която зависи изцяло от личните усилия. А Левски не е заръчал да ставаме обслужващ персонал, но също и не казвал да си бием камшика в по-добрите държави, където условията за личното развитие са много повече. От там няма как да промениш България нито за по-добро, нито за по-лошо, нито никак. Ако искаш да я промениш, трябва да се върнеш тук, веднъж придобил (предполагаемо) по-доброто образование.
Окей, така съм по-съгласен. Но все пак: "Обучението е безплатно в Европа, а всички престижни американски университети тези дни дават пълни стипендии" Безплатни са университетите само в скандинавските и германоезичните държави. Поне такова беше положението, когато последно се интересувах преди няколко години, сега не вярвам да е по-различно. За САЩ не знам, но в Англия, където отиват доста наши студенти, таксите са доста соленички - от порядъка на няколко десетки хиляди паунда годишно. И като добавим accommodation fees, дневните и задължителните няколко хилки за учебна литература и пособия, нещата съвсем отиват накъм студентски кредит или работа, паралелна на следването. Вариантът със стипендиите е чудесен, но освен ако не си някакъв медалист от международна олимпиада, наистина не ми се струва много реалистичен (говорим за топ университетите). Все пак има някакви квоти на тези стипендии за чуждестранни студенти, така че борбата е жестока и все между генийчета от цял свят. А двата оставащи варианта - кредит или работа по време на следването - за мен не са много ОК. Каквото и да си говорим, кредит за такава крупна сума крие рискове и ограничава бъдещето ти (ами ако се окаже, че това, което си записал, всъщност не е за теб?). Работата пък осакатява следването. Учебните програми навсякъде са така разработени, че свободното ти време е предвидено да отива за допълнителна самоподготовка и изготвяне на разни домашни и проекти. Да, сигурно има начин да се справи човек, но определено академичната му подготовка ще пострада. " ...с лекотата, с която в България можеш да влезеш в ЮЗУ или БСУ." В България вече влизаш навсякъде с еднаква лекота, която граничи с лекотата на формалното подаване на документи. И не смятам, че това задължително е нещо крайно лошо. Широко отворените врати на входа на университетите им позволяват да печелят повече от семестриални такси в първи курс. Проблемът идва, когато след първи курс неадекватните студенти не бъдат закономерно изритани. Проблемът е, че и изходът е толкова широк, колкото входа. "А и дори те лесно стигат тавана на развитието си ако не попаднат в благоприятна среда." Но не всеки има амбицията да достига тавана на развитието си. Естествено, че ако искаш да градиш научна кариера с международно значение, не може да си седиш на компа в село и ще ти трябва тапия от Харвард. Но ако нямаш чак такива цели, а искаш просто да станеш добър професионалист и да надградиш знанията си от ЮЗУ-то, живееш в най-доброто време. В интернет може да изгледаш лекциите на най-добрите преподаватели, да запишеш онлайн курсове на различни престижни университети, да прочетеш съвременна и класическа учебна литература... Да, ще е необходима голяма самодисциплина, но не е невъзможно. Най-големият минус на този подход по моему е невъзможността да осъществиш връзки със себеподобни и да си сверяваш часовника с тях. "Не виждам физическото пребиваване в България да е достатъчно условие за промяна на държавата към по-добро - ако беше, досега щеше да е цъфнала и вързала" И Рим не е бил построен за един ден. Нещата тук са seriously fucked-up и ще е необходимо доста време, докато се пооправят. Казват, че на евреите им трябвали 40 години да започнат начисто. Ние сме на около 30, пък и не сме евреи
"Именно. Тези, които имат тази амбиция, дори не в така изразената й крайност, напускат България ако намерят възможност. Съответно, нивото на хората, които остават, се понижава. Това и казвах. Кое не е ясно?" Амбицията е хубаво качество, но нима, ако не го притежаваш "нивото ти пада"? Тази взаимовръзка: голяма амбиция -> напускане на България -> лош материал в България++, която правиш, е счупена, но не мисля да го доказвам, защото очевидно е безсмислено. Резултатът ще е, че аз ще си загубя времето, а ти ще ми кажеш колко съм заблуден. Както рече - "Вярвай си в каквото ти е удобно на душицата." "И като може и не е невъзможно, а в България интернетът е ужасно бърз и евтин, къде ги всичките тези самоуки професионалисти, които правят от държавата рай и балкански икономически тигър?" България не е икономически тигър и никога няма да бъде поради ред причини (между които Сорос не е!). А трябва ли да бъде? Трябва ли всички държави да бъдат икономически тигри? Днес България е съвсем нормална абсолютно посредствена провинциална държавица, каквито в района има доста. С перспектива да стане нещо като Словения, ако си изиграе добре картите и оправи кашата вътре. Не сме много добре, но не сме и толкова зле. А не сме толкова зле именно благодарение на усилията на мнимите анонимни професионалисти във всички области на обществото, които все още са тук. Те заслужават уважение, но не очаквам от теб да го покажеш. "За да си оправиш държавата е необходимо първо да признаеш на себе си, че проблемът й е в теб, единствено след което може да намериш сили да се промениш за по-добро." Прав си.
"Нивото, до което стигаш - очевидно, защото без амбицията, както ти самият каза, не стигаш "тавана на развитието си"." Няма хора без амбиция. Някой може да има амбицията да стане учител, а потенциал да бъде нобелов лауреат. Ставайки учител, той очевидно не стига тавана на развитието си. И какво от това, при условие че има достатъчно много хора с амбиция за Нобел? "особено в среда, която не слага нисък таван на развитието им както е в България. " Колко точно нисък е таванът на развитие в България? Колкото и зле да е, тук може да създадеш компания и да я продадеш за милиони, можеш да станеш неврохирург или атлет от световна величина. Да, ако искаш да създадеш лекарство против рака, да станеш космонавт или холивудски режисьор, няма какво да правиш в България. Но във всяка една по-малка държава няма такива перспективи, не само в България. Така че най-талантливите и амбициозни граждани напускат тези държави, без това да се отразява пагубно на развитието им. Подобно е на миграцията от малките към големите градове, но аз поне не бих си позволил да твърдя, че малките градове са обречени на упадък, понеже най-способните им жители ги напускат. И въобще струва ми се, че напълно изключваш един вариант, който е налице при много хора с високи умения и постижения - амбицията да помогнат за развитието на държавата, региона, града си. "Твърдях, че ако беше толкова лесно да се самообразоваш през интернет и да станеш експерт, България щеше да е препълнена с експерти, които щяха да вдигнат нивото на цялата държава. " Никъде не съм казвал, че е лесно да се самообразоваш. Напротив, трудно е, и се иска желязна воля и самодисциплина. Но е реална алтернатива на това да се образоваш в чужбина, поне в известна степен. И определено е за предпочитане пред това едвам да избуташ някой селски колеж в Шотландия, чудейки се през цялото време как да вържеш двата края. "в България има остър недостиг точно от компютърни специалисти" В България има и рекордно ниска безработица. Тук не е люпилня на компютърни специалисти с неограничен капацитет.
">Ставайки учител, той очевидно не стига тавана на развитието си. QED." Да добавя - тавана на възможното кариерно развитие. Защото има и други тавани, но точно за този кариерен (и финансов) таван на някои може да не им пука. Та въпросът е - ако искаш да станеш добър учител, трябва ли да ходиш задължително в Принстън или може и с педагогика в СУ-то? Хайде, за да не е лъжлива дихотомия - добави и Сорбоната, Станфорд, ЮЗУ-то и Варненския свободен. Ако пак ти се струва дихотомично, добави които си искаш университети, само ми кажи къде да отиде да учи един интелигентен човек, който си е поставил семплата задача да стане добър учител в кварталното училище. Или, викаш, к'во се занимаваме с тия учители, те са част от остатъчния мат'рял. "Много нисък. В България няма нито качествена наука, нито образование, нито професионално развитие. " Тъй като не става ясно какво имаш предвид под професионално развитие (мигар в България няма кариерна йерархия!?), няма да коментирам това. Да се спрем на науката. Тя не е качествена , окей, всички сме съгласни. Тя не е особено качествена никъде по Балканите или в Източна Европа, но да не разводняваме темата. А откъде знаем, че не е качествена? Елементарно - в научните журнали с висок импакт фактор отсъстват български публикации. Сега, с риск да ме обвиниш в конспирация или лъжа, ще ти издам нещо, което знам от първа ръка. Ако изпратиш за разглеждане в списание с висок импакт фактор публикация, чиито автори са с афилиация от български университет, тя ще бъде отхвърлена моменталически, без задължителния peer review, без коментари, без дори да бъде отворена. Бам - REJECTED! Ако обаче изпратиш същата работа на същото списание с афилиация от някой престижен институт в Западна Европа или , о, САЩ, тя ще бъде публикувана. Така работи науката в ХХI век, пък ти ми говори за качество. "Неврохирург ако никога не си излизал от България - надали. " Не случайно дадох този пример - мой съквартирант от студентските ми години в момента е специализант в неврохирургията в Пирогов. ">най-талантливите и амбициозни граждани напускат тези държави, без това да се отразява пагубно на развитието им Твърдя само първото, не второто. Не ми приписвай думи, които не съм изрекъл, просто защото си свикнал да ги виждаш. Виждаш ли ги написани тук?" Я да видим, ммм, ето - "Според мен няма как да се "пооправят" със сегашния манталитет и този остър недостиг на интелектуален интегритет - точно те са причината нещата да са "seriously fucked-up". " Да твърдиш, че нещата тук няма да се оправят поради недостиг на интелектуален интегритет, който, както разбрахме, изтича по Харвард и пр. , е като да твърдиш, че нямаме развитие. А да нямаме развитие в свят, който има развитие, означава, че всъщност имаме пагубно развитие. Елементарна логика. "крайните резултати - както можем лесно да наблюдаваме от състоянието на държавата и развитието й през миналите 15 години - не подкрепят хипотезата, че се справят твърде добре. " Окей, да видим какво имаме за тези 15 години като развитие - член на НАТО, член на ЕС, БВП от 21 млрд. долара на 56 млрд. долара, трикратно нарастване на БВП от индустриална продукция за същия период, актуална аутсорсинг дестинация за доста международни компании. Очевидно трендът е добър и икономическата ситуация се подобрява. А с нея ще се подобрят и други неща. Да, можеше и много по-добре да бъде, но недей да омаловажаваш и тези успехи, които са налице. Все пак за този период от тук си тръгна може би половиин милион и то все хора в трудоспособна възраст, както сам казваш. Да ми говориш колко лошо сме се справяли останалите в качеството на един от тръгналите си е леко лицемерно. Да, може би щяхме да се справим по-добре, ако ти и други като теб бяхте останали или ако се бяхте върнали. "Което казвах и аз за да оборя хипотезата ти, че самообучението през интернет е реална и практична алтернатива. " Да казваш това във века на информационните технологии, когато все по-сериозно се говори, че университетите в сегашния си вид са анахронизъм, си е твое право, но на мен ми звучи несериозно и предубедено. И да добавя нещо накрая, тъй като не съм сигурен дали искам да продължавам тази дискусия. Упрекна ме, по надолу, че си говоря наизуст. Да ти кажа, и ти така говориш. Нямаш никаква представа каква е реалността в момента тук и се опитваш да наваксаш, четейки сайтове като Кафето. На мен тия 15 години ми минаха пред очите. Знам какво беше тогава и какво е сега. Може би е по-разумно да се изказваш за обществото в САЩ, към което принадлежиш. Както виждаш, аз за САЩ не говоря, тъй като имам единствено същите индиректни впечатления, каквито ти имаш от България.
"Ще повторя възможно най-конкретно основното си твърдение, и ще те помоля да спреш да ми вменяваш "изводи", да четеш "между редовете", да казваш "това е като да твърдиш, че...": Ами преди да започна да чета между редовете изтълкувах съвсем буквално първия ти пост по темата, в който каза дословно: "най-амбициозните и способни ще отидат да учат в Харвард, вместо в УНСС". Това беше и причината да се включа, но след това се оказа, че съм сбъркал в дословния си прочит и е трябвало да имам предвид някакви нормални разпределения наум. Ако беше дефинирал тезата си от самото начало така като я дефинира сега, изобщо нямаше да пиша коментари, тъй като по същество съм съгласен с нея. "Имах предвид 10, защото имах предвид властта на БСП и ГЕРБ след приемането ни в ЕС." Факт - развитието се забавя. За всичките тези години реално като общество имахме една много добра възможност да направим нещо по въпроса. Но преди 5 години се провалихме. Властта на статуквото се подигра най-брутално с нас и от тогава едва надигналото глава гражданско общество е в нокдаун. Може би тогава имахме шанс, ако на площада бяхме не 500, а 5000 или 50000. Но тази критична маса от хора, която би могла да завоюва и извърши промяната тук, я няма, отиде си. Сега всичко ще стане много по-бавно. Затова следващият път, когато подхвърлиш критични коментари от Ню Йорк, как лошо се справяме в България, може би не е зле да се замислиш дали и ти нямаш някакъв скромен принос към това. Не ме разбирай погрешно - по никакъв начин не критикувам изборите, които си направил, но назидателният ти тон ми идва в повече. ">Така работи науката в ХХI век Доста арогантно твърдение." Ами в анонимен форум всичко си остава в кръга на ЕЖК, доказателствата са в съдебната зала. Тълкувай примерите ми, както искаш. По-конкретен няма как да бъда, тъй като трябва да посоча конкретни физически лица, които по никакъв начин не са ме упълномощили да го правя. Но все пак, за да защита тезата си, ще ти дам още един пример, който много добре илюстрира какво имам предвид. Макар че е леко безсмислено, очевидно не си фен на индуктивните изводи от комично-анекдотични случайни примери и само статистически разпределения са ти в главата. И ето сега. Съвсем наскоро, правейки проучване по един въпрос, попаднах на научна публикация, която меко казано ме втрещи. Втрещи ме дотам, че се поинтересувах кой е авторът й (той беше един единствен) и какво още е публикувал той. Та авторът се казва Alexander Bolonkin (https://en.wikipedia.org/wiki/Alexander_Bolonkin), професор в New Jersey Institute of Technology. Въпросният е съветски учен-дисидент, емигрирал в САЩ по време на перестройката. В САЩ той е бил много плодовит и е публикувал доста неща. Ето една негова публикация в Journal of Aerospace Engineering, списание с импакт фактор 1,3 по данни от 2017 (1,3 не е кой знае колко, но всеки средностатистически учен би се радвал на публикация в такъв журнал): https://ascelibrary.org/doi/10.1061/%28ASCE%29AS.1943-5525.0000060 Човекът е бил така добър да си качи писанията в arxiv, така че не се набутвай с 30 долара. Ето линк към горната статия: https://arxiv.org/ftp/arxiv/papers/0903/0903.5008.pdf Какво забелязваме на пръв поглед в тази публикувана в списание с импакт фактор от 1,3 статия: - типография на Уърд; - кропнати снимки от някъде; - ненужно раздутa уводна част; - в библиографията са посочени единствено други работи на автора. Има и линк към Уикипедия (нещо, което не съм си позволявал дори в курсовите ми работи). - not the perfect english, to put it mildly. Въобще няма да коментирам публикацията по същество и дали изложеното някак не е пълна небивалица. В случая не е необходимо. По-важното е, че ако аз изпратя тази статия в този й вид на някое далееееееч по-скромно списанийце, ще побъркам от смях редакцията му и ако изобщо ми върнат някакъв отговор той ще е убийствено саркастичен. Дори в годишника на СУ публикуват по-читаво изглеждащи неща. Възниква въпросът - защо САЩ са дали трибуна на този субект (всъщност вече не му я дават - в последно време той публикува направо в портала за научни неудачници Vixra). Рискувам пак да навляза в полето на догадките, което ти така не обичаш, но съм твърде изкушен. Въпросният учен, пише в уикипедия, е участвал в разработването на ракетни двигатели в СССР, а както знаем, ракетните двигатели на СССР винаги са представлявали интерес за щатите. Когато е емигрирал в щатите, той някак си се е озовал в лабораториите на US Air Force, работил е и за НАСА. Предполагам, че след това американските му домакини просто са били длъжни да му уйдисат за някои негови прищявки и да му публикуват творенията. Толкоз по темата, пък ти си вярвай, че в науката няма политика и предразсъдъци. Щото нали - единични примери, няма я статистическата извадка...
"Ако съм прав, перспективите са мрачни..." Възможно е. Моето виждане обаче е малко по-различно. С не особено блестящо държавно ръководство, което все повече и повече се олива, тепърва трагедии като тази в Своге ще започнат да се случват все по-често. В някакъв момент и на най-заспалия и заблуден гербаджия ще му се отворят очите и той ще се запита защо няма политици в затвора. Остава да видим кога ще се случи този според мен по-вероятен сценарии. "И все пак - защо си толкова сигурен?" А ти знаеш ли как трябва да изглежда една научна публикация? Ако не, да ти кажа. Има формални критерии, които трябва да бъдат спазени задължително. За бога, такива критерии има дори за дипломна работа, какво остава за списание с импакт фактор. Не ме интересува какво е съдържанието на тази конкретна работа. Авторът й си е позволил мърлявщината да я изпрати в този вид, който е напълно достатъчно основание, за което и да е научно списание да я отхвърли. Да искаш да доказвам това е като да доказвам, че човек, който се яви на интервю за работа по джапанки, потник и оригвайки се, ще бъде назначен на работа. Не, той няма да бъде назначен на работа, пък ако ще да е вторият Стив Джобс, лека му пръст. "Звучи като да имаш доста ниско мнение за професионалните качества на конкретния човек, за който не знаеш повече от това, което има в интернет." Парадоксално, но всъщност нямам. Нищо конкретно не знам за качествата му, освен че може би е леко нарцистичен. Според мен основният му проблем е, че не отдава голямо значение на правилата при оформяне на един научен труд. И си е позволил арогантността да ги пренебрегне. Но все пак всичките му работи до към 2010-та, които изглеждат до една оформени по този начин, са били публикувани, я в журнал, я на конференция. Странно, не ли? Питаш ме защо са го взели в НАСА и при военните, ако няма качества. Много просто - защото е работил в ракетния бранш на СССР и е съвсем вероятно да е бил запознат с някоя и друга секретна техническа разработка на вражеския лагер. Обикновен научно-технически шпионаж. Не ме питай - нямам доказателства. Просто изказвам една хипотеза. Ти не правиш ли същото?
"Коя моя хипотеза имаш предвид? Че човешката наука всъщност не е бошлаф работа?" Хипотезата, че критериите за оценка на научни работи от страна на на научните издания не винаги са прозрачни, коректни и справедливи. Че е възможно да има различно отношение към различните автори на базата на ненаучни основания. QED, нали така? Аргументите ти срещу това тип "reductio ad absurdum" не са особено висока топка.
Не ме разбра - това е моята хипотеза - че в журналите с висок импакт фактор понякога има дискриминация на базата на ненаучни основания. Ни повече, ни по-малко. За целта ти показах една статия, която не би била публикувана, ако беше написана от някой друг човек. Ако не вярваш на мен, покажи въпросната статия на някой познат твой учен и го попитай дали в този си вид тя би била публикувана някъде. А с първото ми (недоказано) твърдение, че български научен труд може да не бъде публикуван, не защото е некачествен per se, а защото е български, просто се опитах да оборя така разпространената генерализация, че изобщо науката в България е тотално зле. Моя е грешката, ако съм я видял тази генерализация в твой коментар, а всъщност я е нямало. В последния ти коментар не я виждам и дори го намирам за честен и справедлив.