Хора наужким, обири наистина

По-миналата вечер си лежах на дивана в хола и гледах на лаптопа сериал със слушалки на главата. Не от малките като за телефон, а големи хубави слушалки, които заглушават звука наоколо много добре. Бях с лице към френските прозорци, пердетата бяха спуснати, всички лампи - загасени.

Обичам, когато гледам филми в къщи, максимално да се чувствам като на кино. Изведнъж чух странно думкане, за части от секундата помислих, че може да е земетресение, махнах слушалките и с ужас установих, че думкането идва от френския прозорец, по който някой риташе с всичка сила.

През пердето се виждаше мъжки силует. Никога не съм се правила на храбрец в такива ситуации, хукнах по чорапи към съседите от горния етаж. Отново за части от секундата ми мина през ум, че ако пред вратата ме причаква някой?!

Беше напълно възможно, но трябваше да рискувам, защото ако имаше човек пред вратата, той така или иначе нямаше да ме пусне да изляза, но пък ако нямаше, крадецът нямаше да може да влезе, защото щях да дойда с подкрепление. Кой ти има време в момента да се обажда на полицията.

Разбира се, крадецът изобщо не беше помислял, че някой седи на тъмно в 21:30 вечерта, и едва ли е имал някакви агресивни намерения, но съм гледала толкова филми на ужасите, а и в България съм се сблъсквала с толкова насилие, че няма по-сигурен начин да се спасиш от бързото бягство.

В този ред на мисли искам да кажа на всички глупави жени, мъжете изобщо не споменавам, че коментарите под текста ми „Лошо остаряващи момичета" в много по-голямата си част бяха коментари на ограничени мозъци, които смятат, че това, което ми се е случвало, е, защото съм била в лоша среда.

Лошата среда беше свободното движение по ул. „Раковска", където ме беше забелязал боксьорът за когото писах, както и Френската гимназия, където 9 нормални момчета от нормални семейства от моя випуск безнаказано изнасилиха моя съученичка. Нормално, свестно и симпатично момиче.

Коментарите след изнасилването бяха - дори и сега моя приятелка изказа същото потрисащо мнение по случая - че всъщност съученичката ми е била съгласна. В смисъл, че не се е противила. Такава беше и версията, разпространена от извършителите. Тя нямала нищо против.

Аз също нямах нищо против да ме насилват във вход. Ако бях имала нещо против, щях да съм пребита от бой. Да не говорим за варианта едно момиче срещу девет нормални момчета от нормална среда. Сега, разбира се, някой ще каже, че Френската гимназия не беше за нормални семейства, както и английската, немската, или която и да е гимназия в София по време на соца.

Да, ние не сме нормални хора. Никой, живял през соца, не е нормален човек, защото всеки от нас е бил лишен от най-нормалното нещо на света - свободата.

Четейки коментарите под текста ми видях, че имаше хора, които поставяха под съмнение истинността на разказаното от мен (?!), други смятаха, че съм си го търсила, трети обвиняваха средата ми - аз бях виновна за това, което ми се е случвало.

Типично за изостаналото и лишено от чувство за морал и социална справедливост общество, в което живеем, готово да извади от девет кладенци вода само и само да не признае пред себе заболяванията си. Хората са масово патриархални лицемери не само в отношенията с околните, а и със самите себе си.

Да не говорим за типично българската практика, както ти се усмихват, в момента, в който обърнеш гръб, да те разкостят от злоба и завист. От политиците ли се учим? Вече не съм сигурна. Може и да е обратното. Политиците излизат от НАС. И като човек, който е част от тъй наречения елит на България, твърдя, че елитът не струва. Бях написала, че е боклук, но го изтрих.

И така, крадецът не можа да влезе, аз не можах да спя две нощи от страх, днес ми инсталират СОТ, и тази нощ ще спя спокойно. Бих спала съвсем спокойно, ако знаех, че ако притежавам оръжие, мога да го използвам за самоотбрана в дома ми, без да бъда обвиняема за убийство, ако застрелям престъпника.

Но не. Тук си жертва два пъти - първо, когато някой нахлуе в къщата ти, за да ти причини зло, и второ - пред закона. Жената от 112, която се зарадва, че съм писателката Милена Фучеджиева, и ми направи комплимент, че пиша много хубаво, се намеси в разговора ми с полицаите, казвайки: „Миленка, това не е Америка!".

Мила, ако мислиш, че и за секунда се заблуждавам, че това е Америка, бъркаш. Това не е и Европа. Вече започвам да мисля, че това не е и България, а е някаква територия в която шепа хора на върха си живеят живота, разпределят си общата мизерия на подчинения им народ, и дали се казва България, Нигерия, или Страна на ограничените възможности, няма грам значение.

От полицията ми казаха, че обири се случват непрекъснато и навсякъде, без значение в кой квартал живееш, като от есента има скок в числеността им. Както казаха момчетата от СОТ: „Уж излизахме от кризата...". Всичко е „уж" тук.

Уж сме в Европа, а манталитетът на сънародниците ми е като на жени, живели доскоро в Турция. Добрутро, ние сме живели доскоро в Отоманската империя, отношенията между половете са трайно белязани от това влияние, доказателството е, че американски сериал няма грам шанс за рейтинг, а най-гледащата аудитория в България, женската, се претрепва да гледа турски сериали.

Уж излизаме от кризата. Ако излизахме, хората щяха да имат работа, по-високи заплати, и нямаше да има скок на престъпността.

Уж сме станали по-цивилизовани в отношенията си, а на дъното стои манталитетът на селяни в кръчма, които не са мърдали от паланката, в която живеят от векове, и съдят всичко и всички със съответната им широта на възгледи и интелигентност.

Тук е България наужким, ние сме ужким българи. Живеем уж живот, но най-лошото е, че и сме наужким хора. Само за пред хората. „Какво ще кажат хората...". А хората са същите боклуци като нас.

Някой се беше затъжил, че е изчезнал хъсът в текстовете ми. Честно казано, не искам да го има. Искам да пиша спокойно и аналитично, и емоциите ми да отиват за нещо полезно, а не в обвинения и отчаяние.

Ето ви хъс. И не е наужким.