Шест тъпи причини да си развалим приятелството, като не се брои политиката

Забелязвате ли, че покрай постоянните тридневни чудеса, заради които се джафкаме в социалните мрежи, взехме да се изпокарваме с приятелите си? Малко като в началото на деветдесетте, когато разводите изведнъж скочиха поради политически несъгласия. Жената - социалистка, мъжът - седесар (или обратното) и семейството набързо се превръщаше в минимодел на тогавашното социално разделение на "наши" и "ваши".

В началото на 1993-та реших да се омъжвам (едва на 23 години, ама а де!) и родителите на проектосъпруга дойдоха на вечеря у дома да се запознаят с майка ми.

Имах метален вкус в устата по тоя повод - знаех колко "червени" бяха те в убежденията си и колко "тъмносиня" - моята майка. Та след втората ракия сватбеният разговор неусетно премина в нагнетяваща се политическа дискусия.

Първа тема - смисълът на МК "Кремиковци", където по комунистическо някакъв директор беше и бъдещият ми свекър.

"С него дойдоха всички селяни в София и я направиха на нищо!", нарежда майка ми с вирнати показалец и среден пръст, между които гори цигара. "Без него нищо нямаше да се случи в тая страна!", отговаря свекърът с чаша в ръка.

"Вие, комунистите, съсипахте хората и България!", упорства мама.

"А па вие сте на път да я продадете!", повишава глас представителят на другия род.

Напрежението ескалира дотолкова, че в един момент двамата се бяха изправили от двете страни на кръглата маса, ние отдолу ги придърпвахме за дрехите поне да седнат, а над салатите и мезетата се лееше логореен поток, примесен със слюнчени пръски от разпенените речи...

Спомних си за тази глупава случка, която тогава така дълбоко преживях, защото през последните години станах свидетел на много приятелства, които се разпаднаха по най-несъществени причини. Като оставим настрана политическите такива, изумявам се за какви незначителни неща хората са склонни да сложат кръст на дългогодишни свои близки на сърцето хора.

„Винаги аз го търся, той на мен никога не ми се обажда"

Това е една от най-често споменаваните причини за нечие разпадащо се приятелство. Търсенето трябва да е 50 на 50 - аз те търся, после ти мене, после пак аз тебе и така пропорционално си се търсим, за да си доказваме колко еднакво сме заинтересовани един от друг. Не е ли по-лесно просто да звъннеш на някого, когато се замислиш какво ли прави? Или пък да му пуснеш есемес, стикер с целувка и сърца или някой и друг лайк във фейсбука?

Защото иначе излиза, че приятелство е всичко да е по равно.

"Добре, че съм аз да ти звънна, че ти никога няма да се сетиш"

Същото като това горе, само че в леко по-агресивно-обвинителен вариант.

Тук  целта е да те накарат да се почувстваш неловко, че не си звъннал първи или пък че не си си чул телефона, когато не знам си кога са ти звъняли.

Има и дискретен нюанс на подозрение, че не е да не си го чул тоя телефон (тих режим, друга стая, дълбоко в чантата - бля-бля), ами че нарочно не си го вдигнал, защото не искаш да говориш с тях или пък не ти пука.

Ако обиденият приятел е по-чувствителен, направо ще обобщи с "еее, ти пък все не го чуваш тоя телефон" или съвсем директното ще обвини с: "Нещо не щеш да ме чуваш ти май", олекотено с ироничен, но горчив смях от другата страна на слушалката. Вследствие на това ти пък влизаш в оправдателен режим "Неее, глупости, как...", но сам чуваш колко безпомощно и без вина виновно звучиш...

Значи приятелството е да се изкарваме един друг виновни.

"Тоя пък много си повярва"...

Любим "приятелски" повод за ограничаването на приятелски контакти.

Зад него обикновено стои някаква реална и голяма социална промяна у "повярвалия си". Например, станал е богат, има нова и престижна работа, отдал се е на странното си, леко елитарно хоби (езда или голф примерно) и изобщо променил е обичайното си място в обществото. Не говоря за случаите, когато хора, застигнати от тези игри на съдбата, наистина са се самозабравили. Става дума за онези, чиито задължения и приоритети са се променили по обективни причини, но „приятелят" това не може да го прости.

Моя близка беше точно така спонтанно напусната от свои дългогодишни уж вечни приятели, когато отвори фирма и тя започна да се развива твърде успешно. Не успяха да преглътнат новата й функция и естествено обвиха тихата си завист в онова недоказуемо "тя така се е променила..." А тя ама никак не беше.

Изводът: приятелството е всички да сме си еднакви.

"Аз за него толкова неща съм направил, а той един хладилник не може да ми купи!"

Съвсем реална реплика на разочарование, изречена от един познат, на когото наш общ приятел отказа да купува хладилник от Германия и да го докара до София на покрива на колата си.

Признаците на приятелство често заприличват на списък от безплатни услуги, които приятелите взаимно трябва да си правят. В него най-често фигурират нарушаващи нечие спокойствие неща -  безплатен ремонт на банята, докарване до вкъщи в три през нощта, завземане на уикенда за рязане на дърва или бране на грозде, заемане на колата...

Провинциалното "другаруване" от типа "приятелите са, за да правят разни неща за нас" мери силата си чрез тежестта на услугите, които някой е готов да му отдаде.

Става ясно, че приятелят е човек, който прави най-неприятните неща за нас безплатно и щастливо.

"Те никак не се бяха ПРИГОТВИЛИ..."

Много е българско това! Да отидеш на гости на приятели и там да не са подготвили три салати, пет предястия, поне две основни и някакъв заплетен десерт, значи направо можеш да си тръгнеш обиден до смърт от това негостоприемство!

Вярно е, че в балканската ни традиция всичко на масата е стигнало, ако е останало, ама пък петзвездното обслужване ли е критерият за добър приятел?

И какво толкова обидно има в това да не очакват петстепенно меню, а добра и в човешки количества домашна храна за споделяне?

Хоп, и приятелството придоби вид на сватбарска трапеза.

"Тя/той пък голяма/голям еди-какъв-си се извъди! Нали го помня какъв беше, когато...."

Заменете еди-какъв-си с каквото искате - артист, богаташ, политик, бизнесмен, поет - и ще се сетите колко често сте чували този довод за прекъсване на приятелство. Това, че успехът, изтрещяването или генералната промяна у някого не се припокриват с очакванията ни за него, често е причина да се откажем от взаимни контакти.

Сякаш е редно всеки от нас да си остава това, което някога е бил, защото само то е идентификация за нормалност. Завистта сама се срамува от присъствието си в приятелството и затова й е важно да омаловажи злобеенето си, като приложи някакъв такъв носталгичен спомен.

Иначе всички някога някъде сме били нещо друго и приятелството би следвало да се радва на израстванията ни.

Така приятелството се оказва нещо като скрито досие за някогашната несъстоятелност на някого, когото наричаме приятел.

Накрая да се върна на оная случка с "червеносините" лозунги от моя първи годеж.

В края на краищата, когато все пак туширахме някак политическата криза, обещаваща да провали сглядата, майка ми, за да им го "върне тъпкано", ме прасна с длан по рамото и отсече: „Пък моята дъщеря нищо не умее да прави - нито готви, нито чисти, нито нищо!"...

Тази битова констатация свърши работа - сватовете замлъкнаха зяпнали пред перспективата младото семейство да потъне в глад и мизерия, заради мързеливата дъщеря на тази "тъмносиня" седесарка и политическият дух на спора се прибра в пресушената бутилка ракия на масата.

Вследствие на това гостите си тръгнаха силно разколебани в правилния избор на сина си, майка ми обобщи всичко, след като затвори вратата зад гърба им, с едно подпийнало "ШашнАхме ги!", а аз... Аз не й говорих един месец.

Приятелство така и не се получи - не поради политическите различия в новата рода, колкото заради готовността те да са по-важни от човешките неща между хората - например желанието на двама влюбени един в друг души да споделят живота си оттук нататък.

Което не попречи след шест месеца да има сватба, но това е една друга история...

Новините

Най-четените