Когато си се наплашил от неспирния карнавал на чалгата, почваш да ограничаваш местата, на които ходиш, и накрая се забавляваш в крайно непосещавани дупки само с приятели, където барманът е от вашите, за да ви търпи до сутринта, когато ви пуска за шести път Clandestino.
Разбира се (особено като споменахме нещо на Ману Чао), наоколо се случват неща, заради които си заслужава да се отключиш и да влезеш в навалицата. Като съвестни фенове на братя Коен (и Джеф Бриджис) например, решаваме тоя път да затворим торентите и да ходим на премиерата на римейка на Непреклонните - колкото и да ни потиска мисълта за сблъсъка с мол-цивилизацията, през която трябва да минем, за да стигнем до най-близката прожекция.
Сядаме в полупълната зала, наоколо с нищо ангажиращи хора през 3-4 места, докато - "бам" - с първия уестрън пукот по стълбите се изкачват две неподходящо шумни дами, маскирани като фолк певици, придружени от подобаващите им стойкаджии - с неизклочени кръчмарски рингтонове и с включена на шест неучтивост.
Настаняват се на досега уютно празните места до нас, разтръсвайки целия ред (ако някой случайно не е усетил пристигането им), и още първите 15 минути откакто се отдават на сладки приказки по телефоните си и писъци от ощипване, става ясно, че цялата зала е обречена на предизвестения неуспех да ги игнорира.
Първа възможност: някой се жертва и се извисява на тяхното ниво, отправяйки им забележка с тон, равносилен на замеряне с камъни, но гардеробните пичове почват да редят обещания за бой, съсипвайки тотално петъчната ти вечер.
Втора възможност: някой се жертва и излиза от залата, за да потърси съдействие от персонала на киното, който да ги изгони, но пък току виж наоколо се навърта член на правозащитна организация, който надава вой, че това е дискриминация.
Трета възможност: публиката решава да излезе света вода ненапита и стоически изтърпява оргията на лачената четворка (щото ако реши да излезе от залата по средата на филма, съвсем граничи с малодушие).
С абсолютно разбиране и нежност към различните им прошепваме, че сигурно могат и по-тихо, но убедени в атрактивността на неградското си поведение едната дама се тросва "Ми кво да направя, че филмът е тъп", другата се кротва, докато придружителят й не я ощипва пак, а четвъртият си вдига балкански звънящия телефон, обявявайки "На кино съм, копеле" (да, бе, да).
Не знам дали такива са повече - по-силни са. Преходът роди не само политически, но и чисто темпераменти извращения, с които мазохистично свикнахме. Просветителски формати като Big Brother уж осъдиха на публичен присмех разни хора, нуждаещи се повече от психиатър (и водосвет), ама се случи обратното. С обявяването за шоу на някакви срамни интимности ние бяхме осъдени на доживотно показване на селския идиот.
Днес той е герой на голямото тв село, окуражен толкова, че стана адекватен модел или пък - щом той се показва, всеки може да го направи. Щом Митьо Пищова разправя по телевизията колко жени са го докарали до инфаркт, що пък аз да не демонстрирам, че колабирам от кеф в киното.
Умберто Еко нарича това щурм срещу прайвъси-то: трагедия на масовото общество е доброволният отказ от резервираност - следователно от сдържаност и от всякакъв срам. Като няма нищо интимно, няма нищо скандално. Как да имаш тогава лайфстайл спокойствие в превъзпитана в ексхибиционизъм пасмина. Нали сте ги чували - по улиците, в метрото, в бара, а вече и в киното - обсъждат най-съкровени неща: от това с кого спят до какво е излязло от дебелото им черво.
А ако след напиване и щракане с пръсти дискотечните типове го удрят и на показно зигзагообразно състезание по шосето, проблемът може да влезе в сериозните медии като съобщение, но не и като полемика. Селският идиот го критикуват само баналните тв скечове, които по-скоро се престарават да го окарикатурят до симпатичност.
И добре, решаваш да си подбираш удоволствията внимателно и си плащаш да гледаш големия Джеф Бриджис, но се оказва, че и в киното главен герой е селският идиот. Ако смениш позата "Не обръщам внимание на такива" с "Е, сега вече те пребих" това е обратното на договаряне на взаимно уважение, но пък първото не решава драмата. Не знам дали в училище има часове по етикет, но би трябвало, щом няма кого да сезираш за ширещата се простащина.
Големият страх на кроткия гражданин май не е, че ще го оберат, както си ходи по улиците, а че някой ще му свали слушалките, за да му набута други, от които звучи новата класика за маса. Четирима срещу 40 в една кинозала, проявила толеранстност към свободата да се държиш както си искаш, ако ще и да се oригваш в лицето на съседа си по седалка, значи, че селянията не е недъг в поведението, а направо дар божи.
На ненадарените им остава да си стоят долу и да си траят - както би следвало.
