Наистина вярвам, че хората са завършени истории. Всяка от тях е толкова плътна и вкусна, че когато я опаковаш в думи, изглежда измислена. Заради поетичността си, която не вярваме, че имаме на разположение непрекъснато и навсякъде.
Днес ще ви разкажа една жена. Няма да насочвам читателското ви око в разчитане на кодове от красиви думи. Обещавам да не се увличам в епитети и да не манипулирам с думи това, което само сърцето може да усети. Затова просто ще ви я разкажа.
Ще ви разкажа Катя.
Първият ми спомен от нея е как седи на високото старинно легло на покритата тераса в дома на баба ми в Бургас. Покачила се е на най-високото му и като някакъв гигант, яхнал планина, си поклаща по детски краката и вее стъпалата си на половин педя от земята. Заради детския си ръст виждам най-вече мускулестите й прасци, които се източват в нежен глезен, за да преминат в почти квадратни стъпала с ясно изразено кокалче на палеца.
Обута е в сребърни сандали с правоъгълен ток, а кокалчетата надничат измежду каишките като селски дечица иззад кулисите на сцената в читалището. Около бедрата й се е навила ярко синя пола солей, която среща върху малко изпъкналото й коремче яркочервената й блуза. Между тях, като рефер в агресивната им битка за присъствие, спокойно се е разположил златен колан на едри, изпъкнали люспи.
Ръцете й - с възлести пръсти и прецизно оформени и лакирани в розово нокти - са полегнали между бедрата й, а показалците й потупват групата на останалите пръсти в някакъв осезаем, но ням за околните ритъм.
От врата на Катето, точно по средата на червената блуза, се спуска африкански гердан с големи мъниста, които детското ми въображение възприема като очи. Докато полека плъзвам нагоре хлапешкия си поглед и преминавам с обожание през цветните й одежди, очите ми се спъват върху лицето. Някак изобщо не ми се връзва веселото, папагалско облекло да завършва с продълговато лице, в което най-голямата част е устата. Тя самата толкова много тежи върху лицето, че няма как да се затвори.
Затова иззад плътните й лилавеникави дъги се показват големи, петнисти, разкривени и грозни бургаски зъби. Толкова са обсебващи, че има момент, в който искрено се съмняваш, че на това лице има например нос. Пък той си е там - деликатен, даже малко невзрачен, но симетрично разделящ двете й малки, весели очи едно от друго.
Те не пропускат да огледат всяка подробност наоколо и сякаш независимо от възрастното лице по детски улавят и най-малкото движение в пространството и го разтапят върху плътното ярко синьо грим покритие на клепача. Всичко това завършва с рамка - червената, леко вълниста коса на Катя, прихваната в две щръкнали като борови клончета странични опашчици.
Катя, цветна като детска рисунка, забелязва как я гледам втренчено с петгодишния си житейски опит и отговаря на любопитството ми с едно спонтанно, усмихнато изплезване. Аз се ухилвам, а тя наново ме втрещява, този път с дрезгавия си, закашлящ се смях на упорит и дългогодишен пушач.
От първия ден, в който я видях, си я заобичах. Заради пъстрите й дрехи, златните й коланчета и пластмасовите й бижута.
И заради веселите й коментари, непременно гарнирани с псувни, които винаги завършваха с виновен поглед към мен и едно колебливо "опппааа..." в знак на извинение.
Беше приятелка на баба ми, която вместо Мария и традиционните прозводни "Миче, Миме, Маре и Марче, я наричаше Марикулата. Баба я чакаше всеки ден следобед да се отбие след работа и все намираше за какво да си поклюкарства с нея.
Между двете съществуваше някакъв таен, техен си език - побутваха се нещо, кривяха се в гримаси като тийнейджърки, шептяха си на ухо и се кискаха в шепи. Разликата във възрастта им беше поне двайсет и пет години, но
когато бяха заедно, приличаха на щури деца, насадени по зла ирония на съдбата в тела на възрастни.
"Кога ше са задомиш, ма, Катьо, мааа?" все я подхващаше баба ми "На 44 си станала, скоро шти пресъхнат и реките, и изворите, ма!".
"Ай сиктир, ма, Марикуло - отговаряше с усмивка Катето - че кой ше ме земе с мойта зестра - мама пенсионерка на легло?! Те само кат я видят, бягат ма!"
Катето живееше с майка си. Някога в къщата й срещу новия оперен театър на Бургас живеела цялата й фамилия - красивият й баща, отдадената му съпруга и двете им дъщери - Катето и по-малката й сестра. Бащата бил властен и налагал сам своя ред у дома, според който и двете дъщери трябвало да бъдат възпитани и подготвени за различен живот.
Като първородна дъщеря Катето трябвало да се посвети на семейството си и да се грижи за родителите си, когато остареят и оглупеят. Малката сестра имала правото, дори задължението, да прави каквото си иска - да учи в университет, да създаде собствено семейство, да роди деца. Тя била определена да е красивата, умната и успялата. Катето - тъкмо напротив.
В името на семейния баланс, тя била провъзгласена за грозновата и глупава.
Цялото й появяване на белия свят се приемало за легално само при условие, че тя посвети себе си и живота си на тези, които са й го дали - родителите. Така от раждането си малката Катя трябвало да научи, че любов, секс, ласка, раждане, детски грижи, болести и рождени дни описват моменти от човешкия живот, които тя няма да преживее лично.
Нещо като манастир, ама семеен. Където богът се е превъплътил в капризна двойка от двама родители, родили човек, за да го направят свой роб до гроб.
В ранните си детски години Катя трябвало да разбере, че ще мисли за себе си като за семейната слугиня. Красивата й сестра винаги имала право на по-красивите рокли, по-шикозните обувки, по-големите суми за джобни. За нея бил розовият захарен памук на панаирите, тройния билет за завъртане на виенското колело, мекото на филийката хляб, пилешкото бяло месце, по-топлото и по-меко легло.
Катя приемала обратното с охота, защото сама не съзнавала родителския сепаратизъм.
Перяла и простирала, готвела и миела, учела уроците си и приемала без драми семейните съвети, на които се обсъждало как сестра й ще учи в университет, а самата тя - не.
Когато момичетата пораснали, нещата се развили точно по плана на родителите. Малката заминала за София да учи в университет и да си намери достоен съпруг, а Катето останала да прислужва на уморените си родители и да носи пари в семейството със скучната си канцеларска работа.
Е, да, де, ама можеш ли да гипсираш краката на птица?!
Така скоро Катето намерила своето ято и всеки ден след работа политала към самодейния профсъюзен театър на Бургас, където била... актриса. Денят си разделяла чрез местене на папки, попълване на документи и досадно смятане, но за сметка на това вечерите й...еееех, вечерите й били пълни с
умопомрачителни майтапи, приятелски подигравки, вицове, сценична треска и превъплъщения.
Денят й имал обратно броене - всичко започвало в театъра и завършвало с работата. Да живее на работно време било истински кошмар за цветната Катина нагласа към света и единственото място, където той сякаш изчезвал, била прашната, дървена сцена на театъра. И играела Катя пред завесите, покланяла се на публиката, дишала с ролите и героите си и само светещият прозорец на спалнята на родителите й в къщата току пред театъра й напомнял за онзи, другия живот, към който била длъжна да се връща.
Ама пък хубава била Катя! Зъбите й като че ли още не присъствали толкова очевадно в устата й, кожата й била опъната като бяло платно на простор, а косата й изпълвала с еротични желания половината мъжки свят, разхождащ се по онова време на бургаското стъргало.
Един ден се появил и този, който можел от най-близко да съзерцава всичко това.
Катя го обикнала бързо и без съмнения, а когато след година пред прага на работното й място с кършещи се ръце и изплакани очи се появила жена му, тя просто се сринала. Събрала двете му ризи, по чудо останали скрити в стаята й от очите на дебнещата й майка, изпрала ги (за да не ги пере жена му все пак), изгладила ги, увила ги в амбалажна хартия и ги пратила като колет до дома му.
Лъжливият любим така и никога повече не се появил, а година по-късно Катя го засякла на главната да разхожда бременната си жена. Минала покрай двойката с наведена глава, но с крайчеца на окото си уловила смигащото око на някогашния любовник и с кожата си усетила повея от помръдващите му от възбуда мустачки. По-късно Катето имала още една-две връзки. Попреспала с няколко мъже ей така,
"за бяла кожа и червена кръв". Не посмяла да изгради връзка, камо ли да се надява на нещо като свое семейство и деца.
Междувременно сестрата отличничка взела някаква диплома за нещо си и което е по-важно, намерила мъж според изискванията на родителите си - по-възрастен, улегнал, заможен, с партийна кариера и собствено жилище. Родила му син, а на Катето редовно взела да праща негови портретни снимки от поредните му рождени дни. Били все едни и същи - Борко с торта на фона на фототапет с есенен мотив. Само броят на свещичките растял, а крачолите на панталонките му се качвали все по-нагоре и по-нагоре.
Като истинска стриктна леля Катето ги редяла на бюфета в предверието на къщата и с часове ги разказвала на вече болната си майка. Бабата я гледала под око и благодарение на Алцхаймера така и не разбрала кой е Борко - все подозирала, че така се казва любовникът на Катето.
За да ги хване "в крачка" майката винаги намирала сили да влети неочаквано в стаята на Катя и да разрови гардероба или леглото й. Като не намирала никого, освен няколко меки играчки от соц време и някоя и друга книга, майката изпадала в тежка логорея за смисъла на човешкия живот и била в състояние да говори по всякакви други "наболели" проблеми с часове - почти като Фидел Кастро.
Нещата в живота обаче са развили по твърде обичайния сценарий.
Властният баща се споминал, а майката приела Катето като негово подължение в женски дрехи. Подменила гардероба на дъщеря си с тъмни цветове и скучни мъжко-женски кройки и следяла като цербер кой, кога, защо и за колко дълго се навърта около нея.
С "приятното" си майчино отношение успяла да парира мераците на поне петима от тях, като за челните им сблъсъци Катето дълго не разбирала изобщо. Годините минавали и тя предпочитала да продължава да живее в театрална изолация, вместо в семейна драма, така че в онова време изглеждало сякаш нищо не й липсва. Може би само едно - дете.
Била бременна веднъж от женения си любовник, но без съмнения и с връзки прекратила тази бременност от страх. Не си представяла, че може да подложи детето си на живота в бащината й къща и предпочитала да изстърже всяка частица от него, докато е време.
В момента, в който аз я видях като ходещ, забавен папагал, цял Бургас я познаваше и с любов към цялостната й цветност я наричаше Катето Европата.
Що Европата - не знам, но страшно много й отиваше.
С демокрацията животът на реалната канцеларистка и неосъществена актриса Катя Йорданова бързо се променил. Театърът бил закрит, тя била пенсионирана не след дълго, а възрастната й майка ставала все немощна, когато се отнасяло до общото й основание, и подозрително пъргава, когато трябвало до направи инспекция на стаите в търсене на тайнствения Катин любовник. Стаята на моята Катя ставала все по-моминска и по стените й висвали снимки на котета от календари, изрезки от модни списания, картички от целия свят, както и един малък олтар с фотоси на най-близките й хора, които полека-лека си отивали от този свят.
За последните двайсет години олтарът беше стигнал размерите на малък параклис, върху гардероба в стаята се бяха накачулили няколко куфара с всякакви лични съкровища, а върху малката й тоалетка като войници в почивка бяха разхвърляни порцеланови статуетки, шишета от парфюми, свещници, четки за зъби, кутийки с грим с изтъркано до празно синьо и бутилки с ракия.
Бутилките всъщност останаха част от живота на Катя до края на живота й.
Точно в този период Катето стана и моя приятелка. От бургаския пейзаж се бяха отписали отдавна баща ми, баба ми, дядо ми и чичо ми, а аз минавах покрай семейната ни къща като странник.
Нямах никого в този град. Освен Катя. Посещавах я всеки път, когато наминавах в града. Носех й по две чанти пазар и със закачка завъртах щръкналите й опашчици, когато се появеше на вратата на дома си. Когато й звънях на звънеца на входа, че съм пристигнала, тя се появяваше като рошав трол на прозореца и хвърляше оттам ключ, с който да отключа входната врата. Беше нещо като метафора за портите към един по-хубав свят.
Изкачвах се по дървените, скърцащи стълби, а Катя - все по-разкривена от година на година - ме посрещаше с поредните си цветни дрехи, гарнирани я с дървен бастун, я с някой найлонов катетър. Домът й след смъртта на майка й (живя 94 години, милата!) беше заприличал на Бангладеш - цветни килимчета и кърпи по свените, напукан като селски път таван, наклонен бюфет, от който се подаваха дулата на шейсетгодишни ликьорчета, легло с десетки възглавнички, които й бях пращала през годините.
И телевизор, разбира се. Катя умееше да си говори с него. Обясняваше му за живота, за политиката, разказваше му за умрелите си хора, обсъждаше с него и лицата му настроенията и намеренията си. Споделяше ракията си със самотата и единствения човек, когото ежедневно чакаше, беше една мила съседка, наминаваща да я нагледа.
"Бледна, сиротна, тъжна наглед" беше определение, което самата Катя даваше на себе си, когато се чувстваше неловко.
Въпреки седемдесетте си и седем години разказваше сексуални вицове като каруцар, пиеше като пехливанин и можеше да рипне да танцува на всяка музика от радиото, стига сърцето й да го пожелае.
Мислех, че Катя няма да си отиде никога - толкова бургаска традиция ми е тя, че то е сякаш Бургас просто така да изчезне в нищото. Както винаги на имения ми ден, и тази година ми се обади първа, за да ми пожелае никога да "не се правя на нещо, което не съм".
Издрезгави го по телефона с нарязания си опушен глас, а само ден по-късно просто реши да не живее.
Легна в леглото на майка си, в къщата, в която се е родила, и отказа да яде и пие. Зави се с любимото си одеяло с нарисувана глава на тигър, втренчи малките си очи в тавана и зачака. Твърдеше, че е имала живот, в който никога не е дръзнала да направи точно това, което й се иска.
А и се искаше. Да роди деца, да спи до мъж, да замине за Париж, да има винаги някъде на разположение няколко узрели грейпфрута, да може да излекува пердетата на очите си и "да ги дръпна най-после!". Катя беше актриса и нямаше планове за живота си. Имаше само пожелания и мечти. С тях избра да си отиде. Вероятно вярваше, че някъде там, в новото си населено място, ще има достатъчно време и смелост най-после да рискува да ги осъществи.
Погребаха я с пола на волани, която й бях подарила, и възглавнички на патенца и розички, останали от децата ми. Мисля, че това поне донякъде я е накарало да не се чувства самотна.
Това е историята за моята Катя, която умря на седемдесет и седем години в къщата, където беше родена, с нещата, които избра да я заобикалят. Така и не направи това, което цял живот знаеше, че си струва.
