Майката-беглец

Ребека Бънтинг се вълнува за наближаващия уикенд. Предстои й полет от Лондон до Талин, столицата на Естония, където малко момченце ще я посрещне на летището.  "Това е четвъртият му рожден ден", споделя тя с усмивка на лице. "Не съм го виждала от три месеца и нямам търпение да видя колко е пораснал и какво ново е научил".

От начина, по който говори, бихме предположили, че Ребека отива да види своя племенник - или пък детето на своя приятелка. Вместо това, тази висока и привлекателна 28-годишна лондончанка ще посвети един дълъг уикенд на своя син, който е изоставила преди две години, след като напуска съпруга си. 

Не, тя няма планове да живее отново за постоянно с детето си

"Той има много добър баща и баба. Мисля, че за него е по-добре да живее с тях, отколкото с мен," разкрива тя спокойно. "Ако чувствах нещата по различен начин, той щеше да бъде при мен, но просто не мога да съм сигурна, че това би се получило".

На пръв поглед Ребека изглежда самоуверена и целенасочена млада жена. Тя работи като учителка по английски език и живее в Брайтън, а когато я срещаме, тъкмо влиза в един бутик в търсене на рокля, която да облече на предстояща театрална постановка.

Въпреки това, общоприетото мнение за жените като Ребека, избрали да живеят далеч от децата си, е, че в някаква степен те постъпват грешно. В общество, в което майчината любов е високо ценена, поведението на всяка жена, която не поставя децата пред себе си, се смята за неестествено.

Хората започват да си шушукат: "Какво й е на тази? Никога не бих направила нещо подобно!".   

Броят на жените, оставящи зад себе си дом и деца, е изненадващо голям

Сара Харт е един от председателите на Match - благотворителна организация за майки, които не живеят с децата си и автор на "Майката беглец" - книга, посветена на около 200 000 британки, които се намират в подобна ситуация. Тя твърди, че все още съществува голямо несъответствие между това как хората гледат на майките и бащите, които не живеят с децата си.

"Когато става въпрос за мъжете, сме склонни да приемем, че е много болезнено за тях да живеят разделени от децата си - но това е нещо нормално. Но ако една жена изпадне в същата ситуация, нашата оценка е безпощадна," допълва тя. "Хората веднага приемат, че сигурно тя е направила някаква грешка и че по някакъв начин не става за майка".

Клеймото върху отиващите си майки съществува от десетилетия

Литературата е пълна с поучителни истории за жени, които нарушават това табу. Ана Каренина напуска съпруга и детето си заради друг мъж, след което се самоубива. Хитовият филм от 70-те "Крамър срещу Крамър" пък разказва за жена от средна класа, играна от Мерил Стрийп, която изоставя сина си, за да "преоткрие себе си" и да се завърне, само за да разбере, че детето й вече не я иска.

Тони Парсънс разказва подобна история в бестселъра си "Мъж и момче", който се основава на личния му опит със съпругата му, писателката Джули Бърчил, която напуска него и 5-годишния им син Боби. Бърчил описва публичните нападки срещу нея като "помпозно лицемерие. Мъжете правят това постоянно". Въпреки това, 30 години по-късно тя и Боби все още са отчуждени.

Непланирана бременност, преминала в емиграция и депресия

Днес британската Агенция за закрила на детето разполага със списък от 55 000 жени, които са задължени да плащат издръжка на децата си - около 5% от общия брой на родителите, които имат подобни задължения. Сред тях е и Ребека Бънтинг - въпреки че не е задължена по закон, тя изпраща пари всеки месец, за да помага на сина си. Била е на 23 години и е учила актьорско майсторство в Лондон, когато забременява непланирано.

"Никога не съм си мечтала за брак или деца, но изненадах себе си и приятелите си с позитивното си отношение към ситуацията" споделя тя. Нейният приятел започва работа в родния си град Талин, така че тя се мести там и се омъжва за него на седмия месец от бременността й.

Почти веднага след това обаче тяхната връзка се разпада. "Много бързо загубихме и последната частица от любовта, която имахме преди." Ребека иска да се върне в Лондон, но бременността й пречи да го направи. В крайна сметка тя ражда чрез цезарово сечение в болница, в която никой от персонала не говори английски.

След раждането Ребека се оказва в напълно чужда среда и е съсипана

"Съпругът ми работеше далеч от дома, а аз живеех с моята свекърва - момиче от Лондон в малък град, за който никой не е чувал, където винаги е студено и тъмно. Мислех си: "В какво се превърна животът ми?" Тя слага ръцете си отпред, сякаш държи бебе. "Никой не говореше езика ми и бях сама с дете, което трябваше да храня и да се грижа за него 24 часа в денонощието, без почивен ден. Беше ми трудно да изпитвам някаква радост".

В подобна чужда обстановка Ребека открива, че е почти невъзможно да се "влюби" в бебето си. "Смятах майчинската рутина за дълбоко незадоволителна. Може би тя е поносима за майките, които изглежда имат някаква връзка с децата си, но аз просто не можах да я почувствам в себе си. Синът ми бе част от мен, аз го гледах и кърмих цяла година, но тази връзка между нас просто липсваше и ми беше много трудно да живея с тази мисъл".

Само по време на редките пътувания до Лондон Ребека чувства, че "мъглата над нея се вдига". Затова когато синът й навършва две годинки, тя решава да се върне за постоянно, а детето й остава да живее с баща си и баба си. "Първоначално се бяхме разбрали да остана в Лондон само през лятото, но още тогава знаех, че може би няма да се върна," споделя тя.

Това подозрение скоро се потвърждава. "Веднага щом си пристигнах вкъщи, се почувствах изпълнена с живот. Усещах, че нещо се е завърнало и това нещо бе истинското ми "аз"."  

В някои случаи емоционалната подкрепа помага, но Ребека не е имала този шанс

Изглежда, че Ребека е страдала от остра форма на следродилна депресия. Тя кима. "Ако си бях в Англия, щях да се опитам да намеря решение на проблемите си и може би щях да опитам да разбера дали има нещо, което мога да направя, за да намеря връзката с бебето си. Но в конкретните обстоятелства най-доброто лекарство за мен бе просто да напусна онова място".

Тя повдига рамене: "Преживях труден период, но някои жени раждат на ужасни места - в Ирак например - и въпреки това се справят и успяват да създадат връзка с децата си. Дори когато се върнах в Лондон, където се чувствах много по-щастлива, не бях сигурна дали бих била способна да почувствам сина си на 100 процента. Просто не можех да гарантирам подобна стабилност".

Въпреки спокойния й дух сега, в миналото си Ребека се разкъсва от съмнения дълго време. "Мислех си: "Какво по дяволите се случва?! Родих дете и го напуснах. Хората не правят така. Сигурно съм ужасен човек."

Не бих казала, че съм се измъчвала прекалено много, но и не можах да открия баланса. Трябваше да се примиря и да си кажа: "Това съм аз". В края на краищата трябваше да помисля кое е по-болезнено: да напусна, или да оставя сина си да има майка, която не е щастлива."

И все пак далеч по-често жените си отиват с идеята да е само за кратко

Тя добавя, че дори собствената й майка не е изпитвала особени майчински пориви. "Вероятно ако се държеше по-майчински с мен, нещата щяха да бъдат различни сега, но така, както са, поне знам какво е да живееш с майка, на която не й идва отвътре да бъде такава... и това не е много хубаво".

В продължение на две години Ребека говори със сина си редовно и се старае да се вижда с него на всеки три месеца. "Всичко е прекрасно сега. Радвам му се и се радвам да научавам всичко за него. Това, че го имам, е нещо чудесно за мен и нямам търпение за общото ни бъдеще."

Дали в нея не започва да се събужда майчинският инстинкт? "Имаме неповторима връзка между син и майка" заявява твърдо тя, избягвайки от въпроса.

Сара Харт подчертава, че жените като Ребека, които активно избират да изоставят децата си, са по-скоро изключение, отколкото правило. Три четвърти от жените, които тя консултира, може и да са си тръгнали, но са имали намерение отсъствието им да е само временно.

"Те изпитват ужасен стрес у дома и си тръгват прибързано, мислейки си, че ще се върнат скоро, за да вземат децата, след което разбират с ужас, че това не е толкова лесно."

Понякога показното изоставяне, целящо привличане на внимание, завършва зле

50-годишната Анджела Харпър, която живее край Глазгоу, напуска преди десет години тримата си сина, тогава на 15, 13 и 9 години, след 16 години нещастен брак. "През всичкото това време оставах заради децата, но в крайна сметка просто повече не можех да издържам," споделя тя.

"Избягах, мислейки си, че това би разтърсило съпруга ми и той би видял колко нещастна съм - и че бихме могли да седнем и да поговорим за това, но всичко излезе извън контрол."

Вместо това съпругът й става единствен попечител на децата. Поради факта, че Анджела е напуснала семейния дом, той печели делото. "Бях съсипана, но никога, никога не съм очаквала, че ще изгубя децата си. Беше непоносимо болезнено..."

Доколкото тя е тази, която е напуснала семейството, малцина й съчувстват. "Хората, които ме познаваха преди, разбираха, че децата бяха моят живот. Но тези, които срещнах впоследствие, бяха крайно жестоки.

След като разбираха, че съм напуснала децата си, не ми се обаждаха никога повече, никога вече не излизаха на кафе с мен, и заявяваха "За нищо на света, дори да умра, няма да си изоставя децата."

Те приемаха, че това трябва да е свързано с престъпления, алкохол или наркотици; те въобще не съзнаваха, че животът ми беше ужасен. Лекарят ми видя в какво състояние бях, но просто каза: "Трябваше да помислиш за това, преди да ги напуснеш." Бях ужасно самотна."

Когато им бъде отнет шансът да бъдат майки, жените са нестабилни психологически

Сара Харт коментира, че когато бъдат лишени от основната си роля на майки, много от пациентките й стават склонни към самоубийство. "Цялата им предишна идентичност изведнъж изчезва. И те си задават въпроса: "Ако не съм майка, коя съм? Как мога да продължавам да живея?"."

35-годишната Сали Смит от Кройдън, Съри, от две години не живее с трите си деца, които са на 8, 6 и 5 години. Отчаяна, тя ги е изпратила да живеят при бившия й съпруг за период, който според нея е трябвало да бъде не повече от няколко месеца - когато се е почувствала под непоносим натиск като самотна майка. Сега обаче той е получил попечителството над тях и тя може да ги посещава само отвреме навреме.

"Налага се да избягвам обществения транспорт, тъй като от гледката на майките и децата им ми призлява," казва тя, почти избухвайки в сълзи. "Ако по телевията показват нещо, свързано с деца, съм принудена да изляза от къщата. Нещата не се подобряват. Мислиш си, че се справяш, след което посещаваш децата - и това усещане просто те връхлита. В някои аспекти би било по-лесно, ако просто не ги виждах никога повече, но естествено не бих могла да постъпя така, защото за тях би било твърде болезнено."

Такива жени изпитват вина и нерядко решават, че повече не искат деца

Колкото и разбираеми да са били мотивите им, всички тези жени се измъчват от вина заради ефекта, който техните действия биха имали върху децата им. Дори Ребека, която е абсолютно убедена, че е взела правилното решение, смята, че е невъзможно да се върне към предишното си безгрижно съществуване.

"Няма начин просто да се върна към начина на живот на 23-годишна. Имах чувството, че откакто направих това, е необходимо да сторя нещо с живота си, да дам един добър пример, за да оправдая факта, че живея отделно от детето си." Освен другите неща, с които се занимава, тя сътрудничи на Зелената партия и като доброволец провежда терапевтични сеанси по логопедия.

"Чувствах се като в клопка преди, така че сега наистина ценя възможността да избирам. Върнах си свободата, но желая да допринеса с нея за по-големи каузи."

Тя е категорична, че никога повече няма да има деца - както от уважение към сина, който вече е родила, така и защото е убедена, че не й е писано да бъде майка. Междувременно приятелките й започват да улягат.

"Някои от тях нямат търпение да родят. Чудесно, радвам се за тях." Тя прави дълга пауза. "Има много шум около женитбата и раждането на деца - но това просто не беше за мен. Искам да правя това, което поискам, и животът ми ще бъде свързан с други неща."