Спирала от агресия

"Съседи леят кръв за паркинги".

Нощни стражи "разкрасяват" с ножове коли на новодомци. Спукани гуми, потрошени стъкла, изкривени чистачки, огънати ламарини ...Десетки автомобили осъмват всяка сутрин в подобен вид, защото са паркирали на място, "заплюто" от някой друг съсед.

Войната за паркиране пред блоковете е по-жестока от разприте за етажна собственост. Битките се водят най-често между жителите на старите блокове, пред които има изградени площадки за паркиране, и хората от новите сгради, за които не са предвидени такива. Застрахователните компании са затрупани с жалби за автощети, нанесени на паркингите. Потърпевшите се организират в опълчения и отвръщат на удара.

"Аз съм живял в САЩ... в Чикаго... в квартал, населен само с мексиканци и негри... Не съм изпитвал такова притеснение за здравето и имуществото си, каквото тук, в уж един от що-годе добрите квартали на София ..."

из Фото-Форум

Всеки от нас е изпитал агресията на други шофьори, а и сам вероятно е проявявал такава. Помним серията от запалени автомобили преди около 2 години в София. И отново в хрониката са застрахователи, собственици на паркинги, съседи, приходящи.

Защо стана невъзможно да се канализират тези страсти, породени като че ли... от неспирния приток на автомобили в живота ни?

Каква е връзката между човек, автомобил, съсед, паркомясто, нападение, отмъщение?

Днес аз нападам някого, утре той отвръща на удара. Ролите ни могат да се сменят по няколко пъти в един само ден. Известни са психологическите последици у деца, които са малтретирани. Били сме деца, после ставаме родители.

Били сме шофьори, после ставаме пешеходци

Карам малка кола, която всички по-високолитражни модели не могат да търпят под носа си. Буквално искат да ме "изметат" от пътя. А моят гумаджия, едър и здрав мъжага, направо ми каза: "Мен щеше да ме е страх да карам такава кола".

Вярно е, че пространството в града буквално намалява пред погледа ни като шагренова кожа.

Което изцежда времето ни - за да се придвижим от едно място до друго, за да намерим място за паркиране. От улеснение и лукс, автомобилът започва да се превръща в проклятие. Със сядането зад волана сякаш се превръщаме в друг персонаж. Кроткият човек се преобразява в звяр, който в най-добрия случай ругае всеки, отнел му предимство.

Ако сме пешеходци, кипим от гняв срещу паркираните върху тротоара коли, по светофарите, където профучават автомоли на червено, на пешеходните пътеки, които често се превръщат в рискови места, заради невъзможна видимост.

Тази раздвоеност е хронична

Лекотата, често несъзнавана, с която преминаваме от едната роля в другата, прави толерантността невъзможна. Здравият разум винаги е повелявал, че съседът е възлова личност в нашия живот и развалянето на отношенията с него внасят риск в и бездруго объркания ни свят. Посягайки на съседа си, аз посягам на себе си. Тази отколешна мъдрост е пулверизирана из прашните входове и запуснатите междублокови градинки.

Въвличането в спирала от провокации и отговори на провокации е опасно.

Насилието ескалира в насилие.

Ако вечерта сте имали междусъседска разправия, много е вероятно при сутрешното шофиране да сте нервни и агресивни, а в работата си - некомуникативни. Краят на деня едва ли ще е удовлетворителен. И така ден след ден. Докато изгубим всякакво задоволство от живота си, да не говорим за щастие.

Какво точно се случва? Нима увеличеният брой хора и автомобили на едно място е причина за нарастваща непоносимост? Както при опитите с плъхове в клетки ли сме? Изселването в чужбина на това ли се дължи? Имам нужда от пространство, от ред и правила, от уважение? Едва ли е толкова просто. Но същевременно е съществено.

Мисля, че непоносимостта към взаимната ни зависимост едни от други е коренът на бедите ни

От психологическа гледна точка зависимостта е наша обща съдба. Всички човеци се раждат зависими - от някого, от нещо, а развитието им се състои в това да намаляват  психологическата и да увеличават социалната си зависимост.

Абсолютна независимост или свобода няма, макар и да се стремим към тях. И понеже нещо е скъсано в социалната тъкан, та не можем да се интегрираме в нея, отскачаме като от батут и попадаме ... в лични зависимости: от партньора и близките, от алкохола и цигарите, от наркотиците и забавленията, от вещите и притежанията си.

С две думи, капсулираме се в живота си, в своя живот.

И който се опита да го накърни, нарани, пробие, ограничи - тежко му и горко.

А на пътя, сред големите и богатите, продънените и раздрънканите, потичаме в руслото, където всички водни капчици са с еднакви права. Или поне вярваме в това. Докато нивото се вдигне, потокът прелее и калта ни залее. После не можем да се разпознаем едни други.