Най-трудно е да покажеш лицето си на жертва

"Събличай се!", крещи шофьорът на таксито и размахва нож пред лицето на Рена Ефенди. Автомобилът спира в глуха отбивка от шосе, насред купища строителни отпадъци.

35-годишната фотографка осъзнава, че колата се е отклонила от маршрута и сега се намира на изоставен път на изхода от Кайро. Опитва се да излезе от таксито, но шофьорът заключва вратите. Той дърпа назад седалката си и притиска тялото на Рена с нея. След това започва да й нанася удари с глава в лицето.

Очите й се замъгляват, но не губи съзнание. Опитва се да нанесе ответен удар с единственото оръжие в ръцете си - мобилен телефон. Настоява да я пусне на свобода, казва му, че има пари в дамската си чанта.

"Не ти искам парите", отговаря мъжът и продължава да я блъска.

Когато Рена се опитва да се измъкне през прозореца на таксито, шофьорът я сграбчва и я влачи обратно вътре. Най-накрая все пак успява да се освободи. По пътя приближава кола и намалява - вероятно хората са забелязали, че се случва нещо нередно.

Тогава нападателят разбира, че може да бъде заловен и най-сетне я оставя да избяга. Рена не успява да запише регистрационния номер на автомобила, единственото й желание е да се махне оттам. Още тогава знае, че ще бъде невъзможно да накаже престъпника.

Когато се прибира у дома, поглежда лицето си в огледалото - подуто и окървавено. Инстинктивно решава да се снима. Иска да има доказателство за това, което се е случило. Визуален документ.

Това се случва през 2012 г. Рена Ефенди не показва на никого снимката в продължение на година след инцидента. Тогава по улиците на Кайро започват да се случват серия от брутални сексуални нападения срещу жени, които получават широк отзвук в медиите.

Журналистки стават жертви на изнасилване, докато отразяват протестите на площад Тахрир по време на бунтовете. Местни активисти организират протест срещу тормоза в центъра на Кайро.

Тогава Рена събира сила и споделя снимката с историята си с обществото за първи път. Призовава жените да не губят смелост. Над 10 000 души реагират на изображението й - както тя го описва "нещо като анти-селфи". Споделено е хиляди пъти в социалните мрежи. Впоследствие самата тя решава да изтрие снимката от Фейсбук. Решава, че е изпълнила целта си да разбие стигмата около този проблем, да накара повече хора да говорят за него.

Пет години по-късно, около скандала с Харви Уайнстийн Рена отново се сблъсква със същия въпрос: Какво представлява сексуалното престъпление?

От едната страна на спектъра стои нападателят, който упражнява насилие, като използва простата си физическа сила. От другата, стои сексуалният "хищник", който злоупотребява с властта си.

И двата примера, казва тя, са градации на криминално поведение, независимо дали тормозът е упражнен с мускули или с психически натиск. Рена решава, че е дошло време отново да покаже изображението на окървавеното лице от 2012 г. като част от кампанията #MeToo.

Сексуалното насилие и тормоз са глобална човешка епидемия, която не подбира по цвят на кожата или националност. Може да се случи във всяко общество - от патриархата на арабските страни до либералния разгул на Холивуд.

Много жени са го преживявали, малко от тях се осмеляват да си го признаят. Понякога започва от ранна възраст, още преди момичето да навърши пълнолетие.

Рена, която е родена и израснала в Азербайджанската ССР, си спомня отчетливо как непознати мъже я опипват в градския транспорт, докато пътува към училище. По това време тя е третокласничка. Виждала е как съучениците й разсъбличат момичета насила по време на междучасията, случвало й се е по-голямо момче да я принуждава да се целуват.

Днес тя вече е на 40 години, майка на дъщеря, и изтръпва от мисълта, че нещо толкова унизително и потискащо може да се случи на детето й.

Все още сексуалното насилие остава стигматизирано. Срамът стои като препятствие на пътя на жертвите - не само в традиционни общества като в Конго или Босна, но и в САЩ, например. Рена е снимала документални репортажи за случаи на непрекъснато сексуално насилие в малки и спокойни селища.

В някои случаи, нападателят е член на семейството на жертвата, живее в родния й дом - мястото, в което всеки трябва да се чувства в безопасност. Много от жените не успяват да получат справедливост. Някои дори са принудени да се срещат с нападателите си на работа или на семейни сбирки.

Често най-близките им хора - родители, приятели, колеги - ги увещават да не подават сигнал за инцидента. В резултат на това насилниците остават ненаказани и повтарят престъпленията си. Стигмата е най-разрушителният феномен, който пречи на разкриването на истината.

Когато Рена Ефенди пубикува за втори път снимката на лицето си, реакциите отново са противоречиви. Доста хора изразяват съчувствие и състрадание.

Тя обаче казва, че би искала да види повече изрази на гняв, възмущение, призиви за вземане на мерки, израз на подкрепа, но не тъга или съжаление.

Нарича себе си и хората, претърпели подобна агресия, "оцелели", а не "жертви".

Разбира, че това е една от причините много от жените да предпочитат да мълчат - защото не искат на тях да се гледа като на жертви. Никой не иска приятелите му да гледат снимки на окървавеното му разплакано лице във Facebook. Искаме близките да ни се възхищават, да ни завиждат - не да ни съжаляват.

И все пак Рена Ефенди го прави. Когато тя свързва лицето си с деянието, не само иска хората да изпитат отвращение към престъплението. Иска да не се срамуват повече.