Няма нищо автентично в реалността на себичния човек. Той живее във филм, където играе главната роля.
Също като в измисления свят на киното и телевизията, той се движи из живота си като основното действащо лице - от епизод на епизод и от сцена на сцена.
Целият свят за него е декор - просто фон на неговия неповторим житейски разказ, а останалите хора съществуват само за да бъдат статисти в неговата история.
Той знае много добре, че е човек сред много други също като него, но дълбоко в себе си не вярва в това.
Те, другите, като че ли нямат своя собствена идентичност, чувства, права или някаква присъща човешка ценност - те не са хора като него, а просто част от фона. Когато не ги вижда, те престават да съществуват.
За себичния човек няма нищо изначално и непреходно в света.
Всичко е започнало да съществува заедно с него и ще престане след като (ако) той си отиде. Изхвърления през прозореца на колата боклук потъва в небитието - сякаш изчезва от реалността, защото епизодът, в който той шофира, е свършил и сега всички гледаме сцената как се прибира вкъщи.
И като всеки главен герой от филмите, себичният човек знае, че заслужава хепи-енд. Светът му го дължи. Дължи му и всички останали удоволствия по пътя, независимо от цената, която статистите ще трябва да платят.
И също както ще изчезнат фасовете и боклукът му, така в небитието ще потъне и нещастието на експлоатираните от него хора.
Защото също като в екшън филмите, той не брои избитите третостепенни герои; статистите за него са без значение. Той може и да се вълнува донякъде от страданието на другите, но ако накрая е получил каквото иска, значи всичко е наред.
И независимо дали ще съсипе съдбата на много семейства и цели градове, както правят мутрите, или ще съсипе хубавите седалки на новия градски автобус - този човек ще остави недвусмислена диря след себе си.
Защото в неговия свят няма нищо свещено - това е само сцена, която съществува заради него, и всичко в нея може да бъде пожертвано.
Мислите си, че такива хора са малко? Може и да сте прави, подобни статистики са само в главите ни. Но светът около нас се руши повече, отколкото се изгражда и това е очевидно. Поне една от причините за това също е очевидна.
В България, а и не само, упорито се налага мнението, че децата не трябва бъдат възпитавани.
Масово родители отказват да налагат граници пред желанията им и са горди, че преуспяват в това да организират животите си около задоволяването и на най-дребните им прищевки.
Всеки е виждал такива малки невръстни хора - издигнати в култ в собствения си дом. Толкова ли е странно тогава, че едно такова идолизирано дете, което е било поставено на пиедестал и чиито желания са били закон в света на семейството, ще порасне, очаквайки същото и от света на обществото?
Унищожителната лъжа на либералното не-възпитание е, че детето не трябва да бъде лишавано от нищо, не трябва да му бъдат налагани никакви ценности и постепенно то само ще се нагоди към света (или ще нагоди света към себе си), като така ще съхрани изначалната си доброта и чистота.
Практиката обаче показва отново и отново, че след като порасне, това дете никога няма да успее самó да се откаже от измислицата, че е в центъра на всичко, както е било преди в семейството.
През целия си живот ще успява някак си да съхрани тази илюзия от произвола на действителността. Някъде дълбоко в душата му този мит ще тлее вечно.
Дори да не стане така разрушително, както в онзи краен пример по-горе, шансът е голям да прекара дните си в подобен филм.
Ще очаква отново и отново дължимото му щастие и ще беснее вътрешно срещу ударите на живота.
Всяка болка ще бъде горчива несправедливост, всяка благина - недостатъчна.
С вечно жаден поглед ще се оглежда втренчено в огледалото на чуждите очи, мислейки си, че и останалите го гледат и оценяват също толкова внимателно.
Погледът на другите ще бъде камерата на неговия филм и то ще се грижи много повече за образа си в обектива, отколкото за действителността, която старателно ще крие от себе си. Също като Нарцис от древногръцкия мит, това порастнало дете ще живее завладяно от образи. Ще линее от година на година и от десетилетие на десетилетие, влагайки всичката си енергия в това да крепи измислици.
Потънало в грижата за своя сценарий, то никога няма да може да инвестира себе си в някаква идея или съзнателно да се пожертва в името на нещо.
Може и да звучи банално, но в края на краищата това наистина опира до културата и възпитанието в първите години от живота.
Защото да възпитаваш не значи просто да научиш едно дете да не се оригва или да дъвче със затворена уста, нито е наръчник как да се държи учтиво с другите хора. Да възпитаваш, това е да изпиеш горчивата чаша на детското недоволството и да помогнеш на една бъдеща личност да приеме граници пред желанията си, да приеме общоприетите правила и ограничения на едно общество, като ги припознае като свои.
Възпитанието, това е да освободиш един невръстен човек от ужасната илюзия, че е центъра на всичко, като понесеш неговата болка с мъдрост и търпение.
Само така той ще може да се подготви за свят, който не дължи никому нищо, и който не дава нищо безплатно.
Свят на хора и природа, които трябва да почитаме и пазим.
Едно място, което може да ти се отплати за труда и за жертвата, но и да накаже за своеволията.
Всичко това е нужно не само за да има ред в едно общество, но и за да има порядък във вътрешния свят на човека. Защото детето, на което не е казвано "не", когато порасне няма да успява само да си каже "не" и ще остане роб желанията си.
Уловено в клопката на себичността, то ще е обречено да живее, гонейки фиктивни образи и низши страсти и никога няма да тръгне подир идеи и идеали.
Но да казваш "не" май не е модерно, някак си не се вписва в сладникавите рецепти за свещеното детско щастие. Било деспотично, разрушително - непростимо насилие! По списанията няма намръщени деца, които осъзнават горчивите истини за света, с който ще се сблъскат.
Не... Култът към "себе си" трябва да бъде подхранван.
Децата трябва да бъдат убеждавани отново и отново, че техните желания са закон, че те са най-красивите, най-умните, най-специалните, че са центъра на вселената и по правило заслужават всичко.
А пък когато порастнат - нека някой друг да ги учи как да живеят в действителността. Нека някой друг понесе ударите на тяхното недоволство.
*Валентин Йорданов е психолог и психотерапевт, автор и създател на блога psy-blog.net
Хубава статия наистина. Цитираният от автора феномен за първи път срещнах дефиниран като "императорски синдром" сред децата. Относно първата част на текста - аз не бих се концентрирал само върху себичния човек (въпреки че неговите действия са най-натрапчиви). Цялата модерна глобална култура се държи по този начин, всеки един от нас разхищава вода, енергийни и други ресурси, третираме атмосферата като безкрайно бунище за своите емисии, но аз не бих отнесъл това към викторианската възпитателна школа. Християнството (а и другите организирани религии) визират света като временно тестово поле по пътя към истинския дом на човека - небето. Човекът е единственият обект от когото се интересува Бог - останалите членове на биосферата са просто фон, поставен, за да може да се актуализира. А след като отношението човек -Бог става персонално след Реформаторството и всеки поема по своя личен път към щастието и спасението, човекът остава изолиран от всичко, дори и себеподобните си. В заключение, на въпроса защо човечеството се държи по този разрушителен, самоубийствен начин, отговорът според мен е, че културата ни е бъкана с лъжи и противоречия за собственото ни място в схемата на нещата. Подобно на детето с императорския синдром, човекът си въобразява, че е център на вселената и само минава от тук по пътя към безсмъртието. От тази гледна точка поведението му изглежда адекватно.
Текстът е всъщност критика към заразата на постмодернизма отколе обхванала обществото, с нейната полова ликвидност, деградация на истината, представяйки я единствено като социален конструкт, размиване на различията под формата на измислена еднаквост и опозоряване на всичко, което защищава разума и приличното в най-естествения му смисъл. Създаването на ``anything goes'' общество, общество без мяра, е подаянието за уж-свобода, подхвърлено на масата от елитите, за да могат тези елити да си развяват байряка. Така подготвена, социалната почва поглъща с готовност псевдопроблеми като натрапваният ни катадневно, нарочен за глобален, climate change, прикривайки истинския проблем, произтичащ от набъбването на самото човечество, както прочитам тези дни, вече се установява и академично. Рециклирането и пестенето на вода, колкото и всеки да го вземе присърце, няма да спаси планетата, докато населението й продължава да расте с такива темпове. Прибави и мръсната каша на заблужденията, специално забърквана от елитите, за да си улеснят царуването и няма защо да се чудиш откъде идва разпадът. Какво да направи едно прилично семейство с деца, насадено от съдбата в такъв вертеп. И в планината да иде да живее, и в изолатор да го турят, и там ще го достигнат грабливите нокти на развалата. Даже и сам да разбираш, че детето ти трябва да почувства, че има граници, за да може самото то да е щастливо, опряно на установен ред, обществото ще те бие през пръстите, а и в дранголника ще те тикне, ако си позволиш да упражниш на практика това си разбиране. Даже учителката в една Швеция стои като истукана, когато детето я рита по кокалчетата, защо било травма и child abuse да му направи поне забележка, камо ли да му спре ръчичката или краченцето. Накрая, принуден от социалното инженерство на едно сбъркано общество, родителят вдига ръце -- ми, да прави каквото ще. Подобно на оня полицейски инспектор в Лондон, дето обяви края на борбата с наркотиците, защото те били превзели вече цялото общество и не оставало нищо друго, освен да ги приемем. Така се извършва истинското превземане -- когато го оставиш на самотек. Така Индия се разцепи, защото Британия вече не можеше да вкара всички от соления протест в затвора, толкова многолюдни, макар и тихи, бяха станали. Така и Косово бе превзето от jihad-ът of the womb и се превърна в отделна държава, а кой знае какво я чака и Европа след меркеловите безобразия. Проблемът на семейството с отглеждането на дете не само не е изолиран, а е функция на едно подменено обществено рабиране, пред което отделният индивид е безсилен. Затова, ако човек наистина е загрижен за възпитанието на младите, то не трябва да почва от тях, безнадеждно е, а трябва да се бори да се промени самият обществен въздух, който днес е роб на абсурда.