10 дни на Випассана, мълчание и паяци

Записах се за курс по Випассана в момент на тихо отчаяние. Наближаваше година, откакто страдах от безсъние. Оказах се изтощена от напрежението на неспането, но бях неспособна да постигна истински отдих.

За първи път в живота си изпитвах панически атаки. Нощем те се задействаха от плашещото осъзнаване, че и този път няма да мога да спя.

Едновременно с това изпитвах хронична болка. Тежък инцидент в детството ми, последван от поредица от счупвания на ребра и травми на гърба през годините, предизвикваха състояние на постоянна болка, утежнено от липсата на сън и излишъка от кортизол.

Избрах този конкретен курс, който се провеждаше в Нова Зеландия, защото Випассана изглеждаше посветена на спокойствието, дисциплината и усърдната работа - все неща, които ценя.

Не съм сред най-големите почитатели на груповите сеанси, а идеята за гигантски кръг от позитивно мислещи хора ме караше да побегна с писъци.

Випассана се различава както от съзнателната медитация, която се концентрира върху осъзнаването, така и от трансцеденталната медитация, която използва мантри.

Вместо това тя повелява тотално владеене на не-реакция. Независимо от болката, която ви обзема, докато седите, независимо, че ръцете и краката ви стават изтръпват, а мозъкът ви крещи за облекчение.

Казват ви, че трябва да се концентрирате отново върху всички обективни усещания в тялото, докато анализирате крайниците си в определен ред. Правейки това, за 10 дни свиквате да не реагирате на жестокостта на живота.

Въпреки че произлизат от будизма, съвременните курсове са светски по същността си. Основателят на този тип програми е покойният Шри Сатия Нараян Гоенка, който е израснал в Мианмар и е учил Випассана от тамошните монаси.

Когато една приятелка ме попита защо доброволно отивам да живея в изолатор, особено при положение, че дотогава нямах никакъв опит с медитацията, аз й казах, че искам да разчупя мозъка си на парчета и да го сглобя наново.

"Трябва да си дефрагментирам твърдия диск," подметнах аз. "Не работи ефективно." Все едно да наема личен треньор, който да ми помогне за първата тренировка във фитнеса.

Тя обаче не беше съгласна.

"Не, това е като да бягаш в маратон, без никога дотогава да си тичала. Какво си причиняваш?"

На първия ден звънецът на вратата ми иззвъня в 4 сутринта, за да ми напомни, че е време за ставане въпреки мрака навън.

Не съм и никога няма да бъда "рано пиле". Изпитах прилив на гняв, когато чух този звук, и си представих как вземам гонга и го запращам в гората. Дотук със спокойствието и хладнокръвието.

Станах от леглото и се приготвих за медитацията в 4.30 ч. сутринта. В първия ден акцентът беше върху осъзнаването на дишането. Това е. Ако мозъкът ти се отклони от това осъзнаване, го караш отново да се концентрира върху факта, че дишаш. Простотата на тази инструкция изглеждаше невероятно безсмислена.

Имах затруднения да се концентрирам върху дишането заради постоянното парене в гърба ми. Независимо колко възглавници струпвах под коленете си, тази болка се трупаше, докато не стигна до кресчендо.

Позволено е да говориш на учителя в работно време, и още в първия ден се насочих към него, сгърчена от болка и паника. Оглеждайки ме спокойно, той попита от колко време медитирам. Стеснително обясних, че всъщност досега не съм медитирала. И че гърбът ми се разпада от болка. И че не знам как да се концентрирам върху дишането си. Дали да не се прибирам?

С пълно спокойствие той ми каза да отделя паниката си от болката. Само влошавам нещата за себе си, като се концентрирам върху болката, което допълнително я усилва за мен. Каза ми да дам всичко от себе си, каквото и да е то.

Изсмях се, преди да успея да се овладея.

"О, ти си една от тези", каза той с мека усмивка. "Перфекционизмът тук няма да ти помогне."

Излязох със залитане от залата за медитация под яркото новозеландско слънце. Учителят ми предложи дървено L-образно устройство, за да изправя гърба си по време на медитацията. Що се отнася до това дали медитирах правилно, той запази мълчание.

Посланието беше ясно: състезавах се с най-доброто си аз, не с нечие друго.

След първите три дни на концентриране върху дишането, се запознахме с Випассана. Това включваше поредици от дълги анализи на състоянието на тялото - в конкретен ред. През това време бяхме инструктирани да съзнаваме усещанията на болка, които изпитваме. Като не допускаме да реагираме на това, което изпитват телата ни, тренирахме мозъка си да изгражда бариера срещу сляпата инстинктивна реакция.

Опростенчески пример на техниката на Випассана: ако кракът ви изтръпне, докато анализирате врата си, мозъкът може да се отплесне и да се запита дали някога изобщо отново ще стоите на краката си. Не местите крака си, за да компенсирате. Вместо това се фокусирате наново върху врата и игнорирате частта на мозъка, която ви умолява да посветите вниманието си на болката в крака. Напомняте си, че болката е временна, точно както и всичко останало.

Четвъртият ден отбеляза началото на "часовете на твърда решимост". Те се случваха три пъти на ден, като през това време не ни беше разрешено да се движим.

Кракът ви боли? Ваш проблем. Сърби ви зверски носът? Не можете да го почешете.

В продължение на цял час седите и анализирате тялото си. Междувременно, ако има точки на болка, ги наблюдавате дистанцирано, докато анализът достигне до тези точки с мисълта, че те не за са постоянно.

В отговор на тези нови изисквания цяла група хора напуснаха курса. Впрегнах цялата си сила да не ги последвам.

Опитвах се да си напомням, че става въпрос само за 10 дни. Защо да не мога да издържа 10 дни на повторение и концентрация, нали? Издържах на косъм до петия ден.

Когато арахнофоб влезе в медитационен курс по Випассана

Когато бях на 2 години, мой роднина ме заведе да гледам "Похитителите на изчезналия кивот". В продължение на години имах кошмари с паяци, като се събуждах с писъци посред нощ. Арахнофобията ми никога не изчезна и се срамувам да призная, че само заради нея съм променяла плановете си за пътувания.

Преди да започне медитационният курс, се притеснявах от дългите дни на мълчание. Не се притеснявах за паяци. Това беше грешка. Курсът се провеждаше в резерват за птици край Окланд, а когато пристигнах, открих, че навсякъде по дървените сгради има паяци - и отвътре, и отвън.

Когато участваш в курс по Випассана, се съгласяваш да спазваш пет условия: без убийства, без кражби, без лъжи, без сексуално неуместно поведение и без упойващи вещества. Няма писане, няма говорене, няма зрителен контакт, няма комуникация.

В края на първия ден, забелязах дългокрак паяк да се разхожда по килима, но той се насочи към вратата. Посегнах към програмата на курса, след което осъзнах, че се каня да убия паяк с документ, който казва, че нямам право да убивам.

Вместо това поех дълбоко дъх, заобиколих съществото и отворих вратата. Стоях и тихо ликувах, радвайки се на това, че излиза стаята ми.

В залата за медитация, паяците се спускаха от тавана, което подсилваше паниката ми. Огромни черни паяци се струпваха в ъгъла на стаята, където вземахме възглавниците, и ни гледаха, докато се разпръсквахме за поредна медитация.

В отговор организаторите ни осигуриха "клопки за паяци". "Клопката" беше просто пластмасова чашка с парче хартия, което трябваше да плъзнем под нея за лесно пренасяне. Това никак не ми помагаше.

На петия ден стигнах пика на ужаса си. Точно преди лягане видях с периферното си зрение голям черен паяк, спускащ се от малка дупка до тавана. За разлика от десетките паяци на верандата, този беше огромен.

Изскочих в паника от леглото. Всеки път, когато се опитвах да стигна до паяка, той изпълзяваше отново в дупката и изчезваше. Оставих лампата включена, като се унасях в сънища за паяци и се събуждах, задъхана от страх. Накрая твърдо и решително изгасих лампата.

В 2 часа сутринта се събудих с усещане за дълбока тревога и отново включих лампата. Паякът се спускаше от тавана точно над главата ми.

С едно движение се усетих на земята встрани от леглото. Паякът, също толкова стреснат като мен, набързо изпълзя обратно към тавана. През останалата част от нощта наблюдавах с ужас как той изяждаше другите паяци в стаята ми. Изобщо не можах да спя.

Изследванията показват, че хората, които са слепи или глухи, имат засилени способности на останалите си сетива. Когато мозъкът е лишен от един източник на информация, той се реорганизира, за да подкрепи и засили другите сетива - феномен, известен като "крос-модална невропластичност".

Почувствах умалена версия на този феномен по време на курса. Не можех да говоря или пиша, но мозъкът ми работеше с притеснителна скорост. Затворена в когнитивен цикъл на срам и вина, фобията ми от паяци се усилваше.

На следващия ден преглътнах гордостта си и наруших благородното си мълчание. Помолих жената - водач на доброволците, да ми позволи да сменя стаята си. Към този момент на курса няколко души бяха напуснали, така че можах да се преместя в друга къща.

През останалата част от седмицата, докато всички останали седяха на тревата и се наслаждаваха на слънцето между медитациите, аз си стоях в стаята, тъй като ме беше страх да изляза.

Странно е какво може да направи мозъкът ти. Един приятел ми беше казал, че предварителните притеснения в живота са безсмислени, защото това, от което се страхуваш, никога не се проявява. Вместо това нещото, което най-малко очакваш, се промъква иззад теб и те изплашва до шок. Или, в моя случай, се спуска от тавана пред очите ти.

Иска ми се да можех да кажа, че инцидентът с паяка е бил повратна точка. Той обаче беше само неравност по пътя. Постигнах целта си да издържа до края, но курсът остава едно от най-трудните неща, с които някога съм се заемала.

Към шестия ден се чувствах изтощена от болката, безсънните нощи и мозъка си, който бавно се разнищваше. Някои хора говорят за натрапчиви спомени от детството или открито сексуални помисли по време на Випассана. За мен предизвикателството беше да потисна порива да тичам наоколо като малко дете.

Вместо да анализирам тялото си, си представях как разхвърлям възглавниците и бягам с крясъци из празното пространство в центъра на залата. Мечтаех си да правя снежни ангели на износения килим, присмивайки се на медитацията.

На осмия ден за пръв път успях да издържа "часа на силата", без да помръдна. Когато се чу гонгът, бях плувнала в пот от усилията да не мисля за болката.

Към края на курса хората често казват, че усещат протичане на енергия през тялото по време на медитация. При мен нямаше нищо такова. Чувствах огромна болка през цялото време, и нищо повече.

Около последния ден можех да анализирам пълноценно как се чувстват ръцете ми или десният ми крак. По-важното е, че можех да пренасоча мозъка си далеч от болката.

Имаше напредък.

Какво научих

Когато приключих курса, бях по-спокойна, не толкова тревожна версия на себе си. Започнах да спя отново. Облекчението от отдиха беше осезаемо.

Записах си следните изводи, след като се добрах до химикалка и хартия:

1. Колективната ни мания по търсене на щастието не е причина за медитация.

Логиката и невропсихологията вероятно стоят зад съвременното желание за медитация, но да медитираш, за да бъдеш щастлив, е абсурдно и безсмислено. Практикувавнето й е противотежест на пиковете и спадовете на човешкото съществуване. Медитацията може да ни научи как да останем стабилни дори когато животът се обърква. Това е много по-ценен урок от вечното търсене на нещото, което обществото ти казва, че ще те направи щастлив.

2. Голяма част от усложненията в живота ни идват от собствените ни размисли и реакции.

В тишината на тези 10 дни, човек вижда как мозъкът изкривява възприеманата реалност. Не знаеш историята на хората, които са в този курс с теб, но си измисляш истории за тях в съзнанието си. Проектираш страховете си върху тяхното възприятие за теб.

За мен това означаваше да си съчинявам неточни истории за другите участници, както и за реакцията им към мен.

Продължавах да заспивам на сутрешните медитации, навеждайки се върху момичето до мен. Чувах смеха на групата, докато се изправях отново, и си обещавах, че веднага щом курсът приключи, ще се извиня на тази жена.

Когато й се извиних, тя ме изгледа с недоумение. "Какво? Не се извинявай - това беше единственото нещо, което ме накара да се усмихна в последните 10 дни!"

В странното мълчание мозъкът ми беше изгубил перспектива.

Често страхът или гневът са реакция на реалност, която сме създали в собствения си мозък. Отражение на историите, които разказваме сами на себе си. Възприемаме сетивната информация като обективна, но това, което виждаме, чуваме и чувстваме, не е обективно. То е оформено от това, което знаем, и от горчивината, която имаме в себе си, без дори да я осъзнаваме.

3. Трябва да си свършиш работата.

В живота има и лесни пътища, но за да тренираш мозъка си, са нужни сериозни усилия. Първите няколко дни бяха съсипващи, защото работата е и безсмислена, и изключително тежка. Но можеш да постигнеш промяна дори и само за 10 дни, с дисциплинирани упражнения.

4. Перфекционизмът може да бъде опасен.

Опасное да вярваш, че не е достатъчно да даваш най-доброто от себе си. Няма перфектни неща и няма обективен ориентир какво е "правилно". Курсът ми напомни, че ако имаш ценностна система, която се опира на вземане на решения с почтеност и честност, е напълно достатъчно да даваш най-доброто от себе си.

5. Ако се научиш как да спреш да реагираш, можеш се справиш с болката.

Като човек с хронични болки този урок беше важен за мен. Не бих стигнала до този извод без курса, защото съм твърде инатлива. Сега вече разбирам, че вманиачаването по болката я засилва изключително много.

Понякога се вкопчваме в това, което мразим и от което се страхуваме. Въпреки че все още изпитвам болка, тя има по-малка власт над мен. Това разграничение звучи като нещо скромно, но носи освобождение.

Една година по-късно

Випассана не ме избави от безсънието или тревожността за постоянно. Тя обаче ми осигури ценен инструмент: показа ми, че мога да контролирам мозъка си повече, отколкото съм подозирала. По този начин усещах по-голям контрол над катастрофичните си помисли, въпреки факта, че те все така си остават в мен.

Пълните 10 дни на постоянна медитация създадоха бариера между безпокойството и мен. Те ми позволиха да наблюдавам по-обективно тревожността си. Целият процес ме успокои на дълбоко и необяснимо ниво; все още съм все така невротична, каквато съм била винаги, но той ме снабди с усещане за перспектива, което сега запазвам и за което съм дълбоко благодарна.

Дали бих се подложила отново на курса? Определено. По един ежегоден 10-дневен курс на мълчание се препоръчва за тези, които медитират, но като се има предвид начинът, по който подложих на изпитание тялото и разума си, подозирам, че ще почакам малко по-дълго, преди да го сторя отново.

Може би пък 2017 е добра година за насрочване на следващото дефрагментиране на мозъка ми.

Новините

Най-четените