Пол Кановил прокарва пръст по белега си, разпрострял се на над 20 см дължина от външната страна на дясното му коляно.
Когато види този белег, някогашният футболист на Челси няма как да не си припомни едно зверско влизане през 1986 г., което в крайна сметка слага край на кариерата му.
"Тогава операциите не бяха деликатни", засмива се сухо той и започва да разказва за артрита си и за един скорошен разговор с лекар.
Докторът му казва, че на 59 години е твърде млад за изкуствени стави на колената.
Кановил стига и до темата за рака, но я омаловажава: "Не, бях си добре", маха с ръка той относно заболяването, което преодолява още в 30-те си години.
Повече го безпокоят двете незараснали рани в коремната област - припомнящи му как е избегнал смъртта по-рано тази година, докато докторите са предупреждавали неговите близки, че едва ли ще преживее нощта.
"Няма да лъжа, издръжливостта ми беше подложена на изпитание", признава Кановил. "Не съм човек, който се предава, но толкова ме болеше, че помолих доктора да ме приспи. И нямах предвид просто да поспя, а наистина да ме приспи окончателно. Толкова беше зле".
Случаят е от януари, когато бившият британски футболист усеща твърде позната болка, причинена от запушване на червата.
Спешната операция води до усложнения, обезпокоителна загуба на кръв и втора операция, разкрила кисти и кръвни съсиреци.
Налагат се още операции и Пол Кановил остава на интензивно лечение шест седмици, разболява се и от коронавирус за втори път, тялото му отслабва.
Оттогава насам колената му, пострадали доста още във футболните му дни, причиняват огромни проблеми.
В английските футболни среди Кановил остава значима фигура, записала името си в историята като първия чернокож футболист на Челси.
Днес британецът следи ентусиазирано какво постигат "сините" с Томас Тухел и се зарича до последно да продължи борбата си срещу расизма в спорта.
"Проблемите със здравето ме вдъхновиха. Вероятно това е причината все още да съм тук. Гледам и си мисля, че онзи човек горе явно е предвидил нещо, което трябва да направя".
"Беше ми даден още един шанс. Затова се е погрижил да оцелея след преживяното. За да свърша тази работа и аз наистина ще го направя. Не за мен, а за младите играчи във футбола, защото нещата стигнаха твърде далеч".
Той си припомня обидите, които трябваше да изтърпят тъмнокожите футболисти на Англия, които пропуснаха дузпи във финала на Европейското първенство срещу Италия.
"Три момчета, родени в Англия, се заеха да изпълнят дузпи за страната си и това само по себе си е достатъчно трудно. За съжаление пропуснаха, или ударите им бяха спасени. Да видя да бъдат тормозени на расова основа в социалните мрежи... това много ме натъжи".
"Време е ФА, Висшата лига, ЕФЛ, полицията и правителството да се съюзят в името на безопасността и подкрепата към играчите. Какво ще направят те? Мисля, че могат да направят повече, за да спрат тормоза, независимо дали се случва на трибуните или в социалните мрежи".
"Посочете имената им, наложете забрани на тези хора, огромни глоби, спрете им профилите", предлага Кановил.
Неговият личен принос в борбата е собствената му фондация, с която той обикаля по училищата и разказва своята история, споделя премеждията си с прояви на расизъм и набляга на важността на вътрешната устойчивост.
Кановил е привлечен в Челси на 19-годишна възраст през декември 1981 г.
По онова време на трибуните на "Стамфорд Бридж" върлува заплашителна националистка фракция. В автобиографията "Черно и синьо" Кановил разказва какви непоносими обиди е принуден да изтърпи от феновете на тима, чиито цветове защитава.
Започва се още от дебютния му мач, когато влиза от резервната скамейка.
"Изразяваха си омразата на няколко метра от мен, правеха маймунски звуци, хвърлиха банан и пееха "Не искаме негъра".
"Чувствах се физически сринат... абсолютно ужасе́н. "Влязох в историята, но феновете направиха живота ми ад".
Тормозът продължава и когато Пол помага на Челси да спечели втора дивизия и на два пъти да завърши шести в елитната футболна лига.
"Случилото се с мен през 80-те остави белег, който никога няма да изчезне напълно. Отбеляза се в душата ми", отчита Кановил.
Съвременният Челси на Роман Абрамович обаче показа съвсем различно отношение и го превърна в посланик на клуба, често го кани да общува с талантите от академията и това лято преименува едни от апартаментите за отсядане в базата на неговото име.
Специалните фланелки с надпис "Обичам Челси, мразя расизма" се продават все повече, а с тях Кановил събира средства за благотворителната си фондация.
"Челси допринася, играе голяма роля. Роман Абрамович изпраща послания и от клуба ме питат "С какво можем да помогнем, Пол?" Никой преди не ме е питал такова нещо. Минаха близо 40 години..."
През тези 40 и повече години Пол Кановил води живот, изпълнен с трудности, премеждия, но и удовлетворение от положения труд.
Когато още прохожда във футбола на полупрофесионално ниво, той спи в изоставена кола - защото няма къде другаде да отседне като играч на нискодивизионния Хилингтън Бороу.
След като спира с футбола, Кановил успява да пребори не само рака, но и пристрастеността си към кокаина. Наркотиците стават основна част от живота му в късните години от футболната му кариера, а отделно той се развива и като диджей, но продава всичките си плочи и цялото оборудване заради кокаина.
Кановил сам признава, че е непоправим женкар и е баща на 11 деца от 10 различни жени.
Борбата с расизма обаче си остава нещо основно за него през целия му пъстър живот.
"Има още много, което да се направи, за да видим как Великобритания става едно справедливо общество, каквото знам, че може да бъде", смята Кановил.
"Щом моят футболен клуб е способен да преодолее миналото си, за да стане символ на мултикултурната среда, значи и страната ми може да го направи".
