Мъгливият Албион винаги е бил особена територия – не само заради принципа, формулиран от Хенри Палмърстон, че Англия няма вечни приятели и вечни врагове, а само вечни интереси. Цитат, незнайно защо приписван на Уинстън Чърчил – вероятно защото просто му отива (което също е доста английско).
Английско е и в 21-ви век да имаш отделни кранчета за топла и студена вода. Или да напуснеш Европейския съюз, за да не плащаш масрафа на мързеливите балканци, а в същото време да подслоняваш милиони пакистанци и индийци, за да ти вършат черната работа.
Не по-малко английско е и да искаш да посочиш вратата на двамата, които бяха в основата на революцията в местния футбол и направиха Висшата лига най-богатата в света.
Да, парите на Роман Абрамович вероятно са мръсни. Да, той е от свитата на Путин и е един от най-безцеремонните руски олигарси – но как така Англия нямаше никакъв проблем с това през последните 15 години?
Да, футболът на Жозе Моуриньо е грозен и защитен. И да, той е арогантен тип, който не признава чуждото мнение, харчи състояния за футболисти и обижда журналисти – но как така Англия нямаше проблем с това през последните 14 години?
Когато през 2003 г. Абрамович реши да купи Челси, тимът не бе ставал шампион на Англия от 50 години. Класически "пинг-понг" клуб, който често пропадаше във Втора дивизия и играеше люти дербита с... Уест Хем. Оттогава "сините" спечелиха Шампионската лига, Лига Европа, 5 шампионски титли и 5 национални купи на Англия и се превърнаха във втория най-успешен английски клуб след Манчестър Юнайтед.
Абрамович изля близо два милиарда паунда във футболната икономика на Англия и макар често да го обвиняват, че Челси не е нищо друго освен любимата му "играчка", с поведението си руският магнат доказа точно обратното.
Любимите играчки бързо омръзват, а при Роман и лондонската му авантюра е наопаки - на 14-ата година от началото на "любовния романс" той реши да предприеме най-мащабната си инвестиция: построяването на нов стадион за половин милиард паунда.
Плановете обаче бяха замразени, след като на Абрамович бе отказана британска виза, а правителството на Тереза Мей му даде ясно да разбере, че вече не е желан в страната.
Най-нелепото в цялата работа е, че благодетелят на Челси "изгоря" покрай аферата Скрипал – заради новото издание на Студената война в действие влезе добре познатият британски принцип за вечните приятели и вечните интереси.
Към днешна дата не е ясно дали наистина Абрамович ще зареже Челси. Информациите са разнопосочни, но пък едно е сигурно: Англия иска да го изгони, а причините са чисто политически.
От коментарите на приближени до руския олигарх можем да си извадим извода, че доста по-вероятно е раздялата да се случи. За него Челси не е просто играчка или параван – той наистина е фен на отбора. Чрез приближените си (най-често в лицето на директора Марина Грановская) Роман редовно се информира в каква форма са играчите, как работи треньорът и дори какъв ще е титулярният състав за важните мачове.
Дори днес, когато на практика е персона нон-грата в Лондон, той продължава да живее с проблемите на отбора, за което свидетелства и новият наставник Маурисио Сари: "Дали моите методи ще проработят в Челси? Не знам. Мисля, че Абрамович е наясно, че ми трябва време. Когато ми се обадиха преди 40 дни, те искаха да пренеса атакуващия си футбол тук. Тази задача не е лесна, но ще се постарая".
Отдалече си личи, че Челси е обгрижван клуб и Абрамович хвърля не само пари за футболния си проект. Но дори без да го осъзнава, през последните 15 години руският милиардер направи нещо много по-важно за английския футбол от това да създаде един голям, богат и силен клуб.
Абрамович създаде модел.
В последните години дори малки клубове като Фулъм, Уест Бромич, Саутхемптън, Лестър или Уулвърхемптън преминаха в ръцете на могъщи чуждестранни инвеститори. Шейховете и китайските милиардери вървят по утъпканите пътища от Абрамович. До голяма степен той направи така, че английският футболен пазар да се превърне в примамлив плацдарм за легитимирането на всяко бизнес начинание, било то със съмнителен, неясен или откровено престъпен произход. А политическата власт на Острова не изглежда да има проблем – щом футболът е способен да генерира доходи за над 5 милиарда евро (по последния телевизионен договор), значи всичко е наред.
Към днешна дата Красивата игра в Англия процъфтява финансово, без проблеми се вадят суми от порядъка на 80 милиона евро за вратари и бъдещето е розово. На Острова се помещават половината от всички суперклубове на континента в момента – Манчестър Сити, Манчестър Юнайтед, Ливърпул, Арсенал и Челси (ако приемем, че останалите са ПСЖ, Байерн Мюнхен, Реал Мадрид, Барса и Ювентус). През 90-те и до появата на Абрамович на "Стамфорд Бридж" флагманът на Англия в Европа бе само един – Юнайтед.
Революцията на модела "Абрамович" вървеше за ръка и с революцията на модела "Моуриньо". Същият, чиято оставка днес е най-чаканото събитие във Висшата лига. В някаква степен англичаните (медии и фенове) проявяват същата късопаметност, както и към Абрамович. При всичките му кусури. Арогантен и нагъл, Моуриньо е прав: има повече шампионски титли от всички други мениджъри във Висшата лига на Англия, взети заедно. Но извън това, португалецът наложи нови стандарти в Премиършип, а и в европейския футбол.
Когато през 2004 г. отиде на Албиона от Порто, светкавично натри носовете на всички, начело с титани като сър Алекс Фъргюсън и Арсен Венгер. С уникалното си 4-3-3 във времената, когато всички в Англия играеха 4-4-2, той преобърна статуквото, спечели два пъти шампионската титла и отвори Висшата лига за нови футболни философии.
Последваха го мислители като Почетино, Конте, Гуардиола или Клоп, които качиха играта по английските стадиони на съвсем други нива. Преди Жозе да отиде на "Стамфорд", клуб от Острова бе печелил Купата на европейските шампиони само веднъж за 19 години; след това в рамките на 7 години три пъти трофеят от Шампионската лига се озова в английска витрина.
Моуриньо влезе в ролята на лошото ченге – и доказа, че има алтернатива на "правилния" футбол на Гуардиола. Той също създаде модел.
Днес Жозе може и да не е същият треньор от преди десетилетие, но и Манчестър Юнайтед не е същият клуб, а пък Висшата лига съвсем не е същото първенство. И вината за това, че "червените дяволи" не стават всяка година шампион в конкуренцията на 4-5 суперклуба с неограничени възможности няма как да е само на мениджъра. Дори да се казва Жозе Моуриньо.
