На изминалото Световно първенство станахме свидетели на възраждането на понятието "плеймейкър" във футбола. Това се дължеше главно на развитието на съвременната система 4-2-3-1, която е невъзможно да бъде успешно използвана без поне един качествен диригент в линията от трима. Но, проследявайки еволюцията на ролята на плеймейкъра, се оказа изключително трудно да се даде точно определение на този термин.
В момента се намирам в Аржентина и тук отговорът е лесен: плеймейкърът е enganche ("куката"), десетката, играчът, който действа зад двамата нападатели при 4-3-1-2 и 3-4-1-2, които са системите използвани от поне половината от местните отбори. Култът към този тип футболисти е толкова голям, че в Бока Хуниорс се съгласиха да плащат по 5 милиона долара за следващите четири години на Хуан Роман Рикелме, въпреки че той е на 32 години и постоянно страда от контузии.
В други държави обаче отговорът на този въпрос не е толкова лесен. В Хърватия например Лука Модрич играеше "кука" в Динамо (Загреб) при система 3-4-1-2. Но в Тотнъм той е един от двамата футболисти, играещи в центъра при 4-4-2. Плеймейкър ли е той при система, в която не е единствен в центъра. Дали плеймейкърът може да играе другаде, освен в центъра на полузащитата? И, при положение че Том Хъдълстоун също разпределя пасове, плеймейкър ли е и той, макар и от различен от Модрич тип?
Произход
Плеймейкърът е този, който гради играта на своя отбор, свръзката между полузащитата и нападението. Когато футболът е бил в началото на развитието си, схемите на игра са се оформяли сравнително бавно - плеймейкъри са били изтеглените малко по-назад нападатели. Тяхната задача е била поемането на топката от крайните полузащитници и прехвърлянето й на централния нападател или на крилата. В първия международен мач - нулевото равенство между Англия и Шотландия от 1827 година, англичаните използват система 1-2-7, а шотландците - 2-2-6.
Трудно е да си обясним как точно е била подредена атаката на Англия, особено след като според източниците, достигнали до нас, отборът е използвал две леви крила. Можем да предположим, че е имало двама "инсайда" в лицето на Кътбърт Отауей и Арнълд Кърки-Смит, пропускайки факта, че трудно бихме могли да ги приемем за креативни играчи.
В отбора на Шотландия, който използва на революционната за времето си схема 2-2-6, бихме могли да сме относително сигурни, че инсайдите са били Робърт Леки и Джеймс Бег Смит. Те дават пасове напред, така че можем да ги приемем за първите в историята плеймейкъри. Но това се случва, когато системата се развива до 2-3-5, а еволюцията й се дължи на футбола в Южна Америка. Тогава инсайдите започват да се изтеглят по-назад към полузащитата и да поемат ролята на свръзка на полузащитата с нападението. Националният отбор на Уругвай от 20-те години на миналия век - олимпийски шампион през 1924 и 1928, се оказва най-ефективният тим в това отношение, а плеймекъри в него са Педро Сеа и Ектор Скароне.
Изглежда странно, че отборите са имали по двама плеймейкъри, но ако се върнем в края на 40-те години ще открием, че Ривър Плейт е разполагал с петима футболисти играещи на този пост, дори след напускането на Алфредо ди Стефано. По-нататък 2-3-5 става "дубълве-ем" (или 3-2-2-3) и инсайдите поемат още по-сериозна роля за изграждането на играта на тима - пример за това е Алекс Джеймс от Арсенал при мениджъра Хърбърт Чапмън. Задачата му е да поеме топката от защитата и да инициира контраатака с дълги пасове към крилата - така се появява първият истински британски плеймейкър.
4-4-2 и нататък
Този процес е напълно завършен в Бразилия в края на 40-те години с развитието на използването на диагоналите. Системата "дубълве-ем" се използва от Фламенго още от 1937, наложена от унгарския треньор Дори Крушнер, но след уволнението му щафетата поема неговият асистент Флавио Коща. Той доразвива идеите на Крушнер и превръща централния квадрат на системата "дубълве-ем" в ромб. При нея левият е изтеглен по-напред, а този, който е вдясно - по-назад, или обратното.
Така изтегленият напред инсайд става известен като "върхът на пиката" (ponta da lanca) и неговата основна задача е да свръзва полузащитата и нападението. При следващото „изкривяване" на ромба в системата 3-2-2-3, която се превръща в 3-1-2-1-3, а след това се трансформира в 4-2-4, вторият нападател се връща дълбоко в полузащитата. Точно в тази роля изгрява Пеле на световното първенство през 1958.
В Европа еволюцията към схема 4-2-4 минава по различен път.Матиас Синделар е първият централен нападател, който се „прибира" към средата на терена в австрийския "Вундертим" начело с треньора Хуго Майсл. Той е първият истински плеймейкър, играл срещу Англия, макар че на самия него този термин не би му говорил нищо.
Когато през 1953 г. Нандор Хидегкути съсипва Англия на "Уембли", ролята на изтеглен централен нападател вече е обичаен похват, тъй като по същия начин нейните футболисти са побъркани от швейцареца Алфред Бикел през 1947 и аржентинеца Хосе Лакасия през 1953 г. Трудно е да се каже обаче дали същинският плеймейкър във великия унгарски отбор от 50-те е Хидегкути или левият инсайд Ференц Пушкаш.
През 1958 Бразилия доказва, че системата 4-2-4 е много ефективна и другите отбори правят всичко възможно, за да я изкопират. Аржентина стига до световното първенство през 1966, като в състава има интересни решения - Антонио Ратин е изтеглен назад опорен халф, Луис Артиме е централен нападател, а Оскар Мас атакува по лявото крило. Алберто Гонсалес и Хорхе Солари са свръзки, а Ерминдо Онега получава ролята на плеймейкър. Така се оформя базовата версия на 4-3-1-2, която остава като еталон за Аржентина за следващите две десетилетия.
Повечето футболни нации, включително Бразилия и Англия намират още един плеймейкър в системата 4-2-4, като се отказват от едното си крило. Но има и други решения - Холандия, ФРГ и СССР предпочитат да дръпнат назад централния си нападател и атаките да се осъществяват от двете крила, като системата се оформя в симетрична 4-3-3. За тези отбори ключът към успеха е в гъвкавостта, а в плеймейкър се превръща либерото, макар че Йохан Кройф е изключение от правилото.
Тримата полузащитници играят достатъчно подвижно, че да отворят място за плеймейкъра и когато ФРГ побеждава Англия на „Уембли" през 1972, Гюнтер Нетцер изпълнява точно такава роля. По това време либерото (в случая Франц Бекенбауер) е може би първият плеймейкъри, който е разположен толкова дълбоко в своята половина. В началото на 80-те години тези "дълбоки" плеймейкъри отново се връщат в полузащитата. През 1982 Бразилия разполага с Фалкао и Серезо - плеймейкъри, които играят по-назад, и Зико и Сократес, които са доста пред тях.
Шифърът на Билардо
Едно тактическо откритие на националния селекционер на Аржентина Карлос Билардо променя всичко и той го демонстрира на световното през 1986. Това е не толкова промяната в полузащитната тройка (за плеймейкъра няма голямо значение в каква формация са играчите зад него 3-4 или 4-3), ами решението на четвъртфинала срещу Англия Диего Марадона да играе като втори нападател.
Билардо признава, че това решение е било изцяло продиктувано от практичност - селекционерът не е вярвал, че център-нападателят Педро Паскули, който отбелязва победния гол срещу Уругвай във втория кръг, ще се справи с физически силните английски защитници. Това се оказва най-важната тактическа промяна във футбола за 80-те години на миналия век. Когато плеймейкърът започва да играе като втори нападател, тези две роли започват да се сливат. Дали Денис Бергкамп беше плеймейкър или втори нападател? А Роберто Баджо? А Джанфранко Дзола?
На този въпрос е трудно да се даде точен отговор, но системата 4-2-3-1 дава възможности за развитие на тази система. Тя позволява изтеглен по-назад плеймейкър като Чаби Алонсо да е един от двамата опорни халфове, така че отборът да има две креативни звена, запазвайки в същото време и солидна защитна структура.
Любопитно е, че в съвременната схема 4-2-1-3 плеймейкърът наподобява на този от 80-те години, само че зад трима вместо двама нападатели. Дали идеята за плеймейкъра не се връща към своите корени - тип Скароне, Джеймс и Пеле, като имаме предвид, че през 1958 бразилецът прави играта за двете крила и център нападателя пред себе си.
Нито един от тези примери не дава точна представа за строга дефиниция на ролята на плеймейкъра, но все пак изводът е важен - да си плеймейкър не е конкретен пост на терена, а начин на мислене!
