Още едни олимпийски игри остават в историята. В Канада и МОК тепърва ще правят равносметка колко успешно са организирани те, колко са приходите и колко разходите. В Сочи пък вече кипи трескавата подготовка за онова, което ще се случи след четири години.
У нас на дневен ред са поредните анализи. И атаките към спортистите.
И двете ги видяхме след Пекин 2008. Тогава пак имаше определения като куфари и туристи. Месеци след игрите в китайската столица, несъществуващата вече държавна агенция пък излезе с доклад дълъг няколко страници и странно неразбираем. Виновни за едва петте медала обаче нямаше.
Спортът пък продължи да върви в една посока - надолу. Ако не вярвате, погледнете статистиката. За 18-те следолимпийски месеца медалистите ни от големи състезания се броят на пръстите на ръцете. През 2009-та - за първи път от осем години борците си тръгнаха от световно първенство с едва един медал. Боксьорите продължават да тъпчат на едно място със световен шампион, чакан 14 години. И двете федерации са разтърсвани от скандали. Същото важи за стрелците, плувците, гимнастиката...
Резултати може и да няма, но обещания колкото искаш. Най-напред за модерна допинг лаборатория. Спортът ни още я чака. Вероятно е въпрос на време пак да ги чуем, при следващия скандал със забранени вещества, в който ще има замесен българин.
После за нормална зала в София. Голяма, модерна, като онази в Белград. Или в Лодз. Да не пропускаме и тази в Анкара.
Нямаме и закон. И той беше обещан. За това инвеститорите стават все по-малко и по-малко. Правят го просто на добра воля.
Все още сме и само с две закрити ледени пързалки. Или по-скоро една и половина, защото Зимния дворец е такъв все по-рядко и по-рядко. А онези, които посетят веднъж тази на Славия нямат голямо желание да повторят.
Още чакаме новото съоръжение на стадион Юнак. Столична община уж щеше да финансира проектирането му. И пак всичко остана на думи. След серия от такива на Албена и Максим им писна и отидоха да работят за Бриян Жубер. След тях логично няма никой. Вероятно след месеци същото ще направи и Жени Раданова. Най-успешната ни спортистка от зимна олимпиада достатъчно е тренирала при мизерни условия, не бива да бъде обвинявана ако избере кариерата в чужбина. Биатлонистките се отдадоха на хотелския бизнес. Нищо че в Германия спортът им е сред най-печелившите - само от продажбата на билети за кръг от световната купа се докарват по 2 милиона евро. У нас има един стадион, който при това е с лиценз за по-нискоразредни състезания. Защото не стигнаха пари за изграждането му по модерните изисквания. Добре поне, че имаме професионална ски писта.
Сноубордистите, ски скачачите, шейните, бобслея обаче нямат този лукс.
И още едно обещание - за пари. Спортното министерство е едното от двете с увеличен бюджет за тази година. Федерациите признават обаче че средствата още не са дошли. Състезателите от месеци са без заплати и премии. В същото време в нормалните страни дават всичко, за да подпомогнат професионалните си спортисти. Прост пример - за последните четири години Канада извади 22 милиона местни долара от бюджета си и ги наля в подготовката на спортистите си за олимпиадата. Отделно бяха парите за съоръженията - пак държавни. Резултатът - кленовите листа спечелиха 14 златни медала и по този показател са недостижими на върха. И като стана дума за Канада...
Дали някой от политиците, посещавали страната е обърнал внимание какво е изобразено на банкнотата от пет местни долара?
Едва ли... За любопитните - там е не някоя историческа фигура, а спортуващите деца. На кънки, с хокейни стикове в ръка.
У нас подобна гледка става все по-рядка. Школите бавно умират. Децата предпочитат да са на топло пред компютъра и в дискотеката, вместо да ритат на сгурията, да скачат в прахта, или да забиват топката в зала, в която температурата е равна на тази навън. Треньорите пък не искат да си хабят нервите и здравето за мизерна и нередовна месечна заплата.
Такава е реалността. Повтаряна до втръсване, но не променяща се. Сменят се само спортистите, които атакуваме. И думите в анализите.
