В продължение на повече от две десетилетия Едгар Давидс беше Питбула на футбола. Сърцатият холандец не само хапеше опонентите си, но и вдъхваше кураж на своите, че с битка може да се постигне всичко.
Започна да постига много още съвсем млад.
На 23 вече имаше три титли на Холандия с Аякс, а в Европа бе вдигнал Купата на УЕФА и Шампионската лига. Последва шампионски хеттрик с Ювентус в Серия "А", а Питбула преследваше и тормозеше съперниците още с екипите на европейски грандове като Милан, Барселона и Интер.
На 13 март Давидс навършва 45 и си заслужава да си спомним за подвизите му на терена. За страховития му вид, за дългата коса и очилата и за онова неописуемо желание, с което играеше и се бореше нещата да се случват по неговия начин. А случваха ли се така, означаваше, че отборът му е в добра позиция.
В машината Аякс, управлявана от Луис ван Гаал през 90-те години на миналия век, Давидс делеше една съблекалня с фигури като Денис Бергкамп, Патрик Клуйверт, Кларънс Зеедорф и останалите легенди на амстердамци.
За кратко бе в Милан, а през 1997-а "росонерите" бяха трамплинът му към Торино и Ювентус - втората му най-голяма футболна любов сред родния Аякс.
Въображението и умениятя му бяха далеч от тези на Зинедин Зидан, но динамиката му се съчетаваше по уникален начин с техническото съвършенство на Зизу и двамата сформираха велик тандем в халфовата линия на "бианконерите".
След 7 успешни години на "Деле Алпи" Давидс пое към Барселона и въпреки важната му роля за дългоочакваното възраждане на "каталунците", ги напусна след само 20-ина мача, за да подпише с Интер. Три от последните му 4 отбора бяха в Англия - Тотнъм, Кристъл Палас и Барнет, а между първите два се завърна за кратко в Аякс.
Именно в Барнет приключи футболният му път през 2014-а. Холандецът не успя да спаси тима, в който бе играещ треньор, и "пчеличките" се смъкнаха до петия ешелон.
Когато Давидс реши, че е време да окачи обувките на пирона и да прекрати треньорския си експеримент, до него нямаше съотборници като Зидан. Нямаше фанфари, лъскав бенефис и овации от трибуните. Но Питбула получи много от тях по време на кариерата си.
Често на ръба на грубостта и понякога прекрачващ границите на позволеното и спортсменското, Едгар бе и остава изключително уважавана фигура във футбола. За това, че го обичаше и че изразяваше тази обич по своя си начин - с хапене на противниците от първата до последната секунда.
Вече няколко години е извън играта. Пътешества и си пуска снимки в социалните мрежи от различни краища на света. Все още е с очила - аксесоар, с който ще го помним винаги.
След травма на главата през 1995-а му бе поставена диагноза глаукома и кариерата му бе поставена на карта. Нямаше как една болест, била тя и сериозна, да го откаже. Единственият шанс обаче бе да играе със специално изработени за него очила и за радост от ФИФА направиха компромис и му позволиха.
Днес очният му нерв е възстановен, но толкова е свикнал с очилата, че не може да се раздели с тях.
И го разбираме. Все пак Питбула ги носеше по време на футболните битки - всеки мач с негово участие си беше война - а днес обикаля Биг Бен и каналите на Амстердам. Не влиза в единоборства, не се кара със съдии и не получава червени картони.
А колкото и да се оглеждаме, ни е трудно да споменем и две-три съвременни звезди с хъса, желанието и уменията на безпощадния холандски пес.
