Венгер (не)знае

„Wenger knows!" Това мото се повтаря от феновете на Арсенал в началото на всеки сезон, изпълнен с очаквания, надежди и желание за трофеи. Същата песен продължава и през януарския трансферния прозорец, когато отборът вече е поизтънял заради травми, сезонът навлиза в решителната си фаза, а Венгер продължава да не купува.

„Той си знае", мислят си привържениците. И най-накрая идва 33-ят кръг, когато Арсенал са загубили шансове за титлата, фенове, ръководство и треньори обвиняват контузии, късмет и какво ли още не, а на футболистите не им се играе, защото нямат желание, а и не виждат смисъл. „Венгер знае!", прозвучава пак в главата ми, защото не виждам възможност да не е така. И така 6 години...

Доверието на привържениците към французина граничи с фанатизма на религиозните поклонници. Не напразно от балконите на „Хайбъри", а и от трибуните на „Емирейтс" редовно висят плакати с огромни букви - „In Arsene we trust". И има защо! Той изведе лондонския клуб от „скучен, скучен Арсенал" до „Недосегаемите". Под негово ръководство обикновени играчи ставаха звезди, а звездите - идоли...

Датата е 20 август 2011 година, часове преди първия „голям" мач на Арсенал във Висшата лига за настоящия сезон - този срещу Ливърпул на „Емирейтс". Катализатор бяха думите на Венгер, че Насри напуска заради пари, въпреки любовта му към Арсенал. Първоначално бях скептичен към тази интерпретация на думите му, затова потърсих точния цитат. В момента, в който го намерих, разбрах, че мениджърът вече не знае. Или ме взима за глупак.

Малко предистория

Фабрегас подписа с Барселона, Насри беше с единия крак навън и PR-ите на клуба веднага се задействаха! Миналата седмица беше белязана от интервюта и материали за всички нови надежди - Миячи, Фримпонг, Дженкинсън, Игнаси Микел, дори и костариканеца Джоел Кембъл, за когото Венгер сам признава, че е „риск, който си заслужава да поемем".

От Арсенал се опитаха да създадат чувството, че нищо не се е случило, че капитанът им (и рекордьор в толкова много отношения) не е напуснал, че едва ли не това ще е сезонът на Рамзи, Уилшър и Росицки и че халфовата линия на топчиите може да се сравнява с всички останали големи в Англия. Но това са триковете на занаята, които целят да успокоят духовете в краткосрочен план. Проблемът им е, че ако фактите показват друго, твърденията от сорта 2 + 2 = 5, са жалки.

Разбира се пропуснаха да споменат, че Фабрегас спечели първата си титла с новия си клуб, защото това щеше да налее още масло в огъня. Докато ден по-рано 60 хиляди души на „Емирейтс" и милиони пред телевизорите трепереха и се молеха Шчесни да има ден срещу Удинезе, каталунецът игра 15 минути срещу Реал (Мадрид), но във всяка една от тях беше онзи Сеск, когото феновете на Арсенал обичаха. Подаваше пасове на 3 метра и през цялото игрище, влизаше в наказателното поле на Касияс и скачаше в защита.

Колкото и да са обидени на Фабрегас, че си тръгна, няколко реда и една снимка от успеха му щяха да са символичен реверанс и отплата за думите му: „Венгер ми е като втори баща!", „Без него нямаше да съм тук!", „Мнението за него тук (б.а. Каталуня) не е добро, което не е справедливо!" и т.н. Междувременно на официалната страница на клуба има раздел "Henry watch", в който следят всеки мач на французина за сегашния му клуб "New York Red Bulls".

И ако тези, които гледаха мача с Удинезе, си мислеха: „Това е само моментно, не са влезли в ритъм..." или пък: „Имаха тежък мач с Нюкасъл и са изморени, защото още не са във форма...", след срещата с Ливърпул такива мнения биха прилягали повече на сляпа любов към любимия клуб, отколкото рационално мислене. Не ме разбирайте погрешно - откакто знам какво е футбол, гледам, слушам и дишам Арсенал. Но проблемът в събота не бяха картоните, дъждът, контузиите, наказанията или автоголът. Проблемът беше в главите на футболистите - те бяха безпомощни!

Единственото нещо, от което трява да се страхуваме, е самият страх.

Няма отбор на "топчиите" от последните 15 години, който да е изглеждал толкова безидейно и страхливо, колкото този от миналата седмица. Мачът срещу Нюкасъл предложи някакво зрелище и хубав футбол. Въпреки че все още не разбирам как Венгер се сдържа да не изкрещи на пресконференцията „Бартън е ш...н п....т!". Лошото дойде след това. Това, което никой на „Емирейтс" не искаше да става, но цяла Каталуния искаше, в крайна сметка се случи. И точно тук мениджърът се провали.

Лидерът и още по-важното - този, който знаеше какво да прави с топката, напусна и светът на играчите на Арсенал се сгромоляса върху тях. Досега те винаги имаха едно наум, че техният капитан е зад гърба им, че той все ще измисли нещо, както е ставало безброй пъти. Дори когато беше контузен, присъствието му беше осезаемо. Може да прозвучи странно, но на няколко пъти миналия сезон Уилшър се опитваше да имитира Фабрегас при отиграванията и пасовете - до такава степен испанецът дърпаше конците в отбора.

Срещу Удинезе и Ливърпул нямаше играч на терена, който да знае какво да прави с топката, щом я получи. Ван Перси и Уолкът може да са добри нападатели, но не стават за плеймейкъри.

Аршавин пробваше пасовете, които винаги е пробвал и никога не са се получавали. Рамзи беше с празен поглед и крака и в двата мача. Срещу Ливърпул Насри присъстваше само тялом, но не и духом.

Но най-показателни за случващото се бяха очите на Алекс Сонг срещу Удинезе. След няколко глупави грешки, една от които остави Шчезни сам срещу играч на италианците, за първи път, откакто това безстрашно момче играе в Арсенал, в погледа му видях страх. Имало е всякакви моменти на напрежение, той никога не е отстъпвал. Много пъти точно такива епизоди решават мачове и дори титли. Но срещу Удинезе него го беше страх... И нямаше кой да му докаже, че няма причина да не е така.

Само надолу

Затова моментът на крах не е случаен. В края на юни на всички беше ясно, че Фабрегас си тръгва. Нямаше сила, която да го спре. Оставаше само да му вземат добри пари - и го направиха. По думите му Венгер е бил този, който в крайна сметка е дал зелената светлина.

Но този път той не знаеше. Не знаеше, че духът на отбора вече не можеше да се крепи на надежда. Тя умря последна на 27 февруари на Уембли, когато Оба-Оба Мартинс вкара гола на живота си. С нея трябваше да умре и старият Арсенал - онзи на Фабрегас, на когото винаги не му достигаше нещо. И да се прероди в Арсенал на Фабрегас, Насри, Ван Перси, Вермален, Шчесни, Уилшър, Уолкот, ..., ..., ..., ..., ... и ... Биха могли да се добавят още многоточия, но сметнах тези за достатъчни, за да разберете идеята ми. Новите трябваше да донесат импулса, който да превърне „за-малко-да-стане" в „най-накрая-стана".

Още на следващия ден Венгер трябваше да започне да сглобява нов отбор. А в края на сезона - да прочисти стария, което той донякъде направи, но с някои много съмнителни ходове - Гаел Клиши в Ман Сити (?) и Карлос Вела под наем в Испания (?). За сметка на това останаха Маруан Шамак, който има КПД на глух прилеп и Томаш Росицки, който отдавна вече не може да играе в този отбор. Съмнително е дали Никлас Бендтнер и Себ Скилачи въобще трябваше да получават картотеки...

След злощастния финал за Карлинг къп имаше един проблясък на желание за игра срещу Барселона, но и там се случи закономерното. Само можем да гадаем какво щеше да стане, ако Ван Перси не беше оглушал за малко.

Истината е, че в този момент Венгер вече трябваше да е осигурил двама нови халфа за следващия сезон. Не! Не, Емануел Фримпонг или Хенри Лансбъри, а Еден Хазард, Уесли Снайдер, Кака, Андреа Пирло или Нолито (свободни трансфери), Ласана Диара, Скот Паркър, Чарли Адам, Стюърт Даунинг.

Междувременно сър Алекс Фъргюсън направи трансфер номер 1 за лятото в целия свят - Ашли Йънг. Подплати го с Фил Джоунс и никой няма да плаче за Невил или Скоулс. А какво пречеше на Венгер да ги купи под носа на Юнайтед? Много просто - те не искаха да отидат при него. Защо? Защото Арсенал бавно загуби класата си... Звучи тъжно, но е така. В последните години отборът избледня.

Футболни истини

Има една приказка - „Пари при пари отиват". Същото е и в спорта - добрите играчи искат да играят в добрите клубове. В 90% от случаите те имат една или повече звезди, около които се гради състав, малко са тези, които залагат на „отборния дух". Шансът един добър играч да доведе друг такъв е огромен. Възможността тийнейджър да доведе звезда - минимален. С други думи - ако имаш Меси, Рууни или Роналдо, когото и да пожелаеш, ще дойде. Ако имаш Уолкът, Ван Перси или Аршавин - не бъди сигурен. Венгер имаше Фабрегас...

Тази закономерност е и обратнопропорционална - ако имаш един изявен футболист, на когото хвърляш цялата отговорност, той рано или късно ще се умори да носи кръста. Всеки си има праг на поносимост. Не еднократно играчите на Арсенал официално са заявявали, че им трябват няколко добри нови попълнения, иначе тая няма да я бъде. Но Венгер знаеше. И ние вярвахме. Явно Фабрегас, а сега и Насри не повярваха.

Затова когато Професорът търси причината защо добрите играчи искат да напуснат клуба, не трябва да се извинява с това, че другите дават повече пари. Защото Фабрегас ще взима по-ниска заплата в Барселона и дори се отказа от комисионната, която му се полагаше от трансфера. Но там той вече получи нещо, което парите не могат да купят - място в историята. Същото иска и Насри - и колкото да ми е неприятно да го призная, най-вероятно ще го получи още този сезон в Ман Сити. Парите ще са само бонус.

Лошата новина

Няма кой да спаси Арсенал през този сезон. Всяка покупка в този момент ще изглежда като отчаяна и наложена от обстоятелствата, като кръпка на поовехтяла дреха. Новите играчи ще бъдат хвърлени директно на лъвовете, без подготовка, без обиграване, без време за адаптация. Резултат от тях ще може да се очаква около Коледа, а ако идват от друго първенство - през пролетта на 2012 година. Но тогава ще е много късно. Венгер знае това. Ние също го знаем. Но избираме да се надяваме.