Стивън Джерард даде просторно интервю пред Daily Mail, в което разказва за някои от най-щастливите и най-неприятните моменти от кариерата си като футболист.
В момента бившият капитан на Ливърпул е мениджър на Глазгоу Рейнджърс, а в четвъртък по кината ще излезе биографичният филм за него – „Make us dream”.
Джерард разказва още за живота си като старши-треньор и за това как разбира новото поколение футболисти и колко различни са те от тези от неговото време, което, все пак, не беше, кой знае колко, отдавна.
Sportcafe публикува интервюто с незначителни съкращения:
„За онова подхлъзване срещу Челси перз април 2014-а, което коства титлата на Ливърпул: Това, което се случи, бе чиста проба лош късмет. Но когато снимаш биографичен филм, трябва да бъдеш максимално откровен. Но и като играч не успявах да скрия много, нали? Такъв съм си. Личеше си чистият екстаз, когато постигах мечтите си. А за лошите моменти – никога не съм успявал да скрия и тях.
Но сега трябва да контролирам емоциите си много повече. Сега не аз съм главната фигура. Бях, когато играех. Сега целта ми е да ръководя отбора възможно най-добре и да им помагам с опита си.
Понякога професията те шокира – особено когато пред теб застанат 25 момчета, вторачени в теб и очакващи всяка дума, която ще излезе от устата ти. Никога не съм се учил как да говоря пред хора. Единственият подобен опит, който имам, е като капитан на Ливърпул. Никога не съм искал други съвети, защото предпочитам да съм автентичен.
Не искам някой да ме превърне в говорител, който използва „големи“ думи, с които да се опитвам да заблуждавам хората. Аз съм скаусър, живял в общинско жилище. Никога не искам да го забравя, защото това съм аз. Точно заради това избрах предизвикателството на футбола като играч и заради това се озовах в Рейнджърс.
За бившите си колеги на терена, които сега също се пробват в треньорството като Тиери Анри, Франк Лампард, Райън Гигс и Дон Тери: Уважавам ги много за това им решение. Можеха да се занимават с каквото си поискат, но те са футболни хора. Обожаваха кариерите си на терена, както и аз – своята.
Откакто напуснах училище, когато бях на 16, футболът е бил моят живот. Винаги целта е била да съм възможно най-подготвен за уикенда. Не знам колко ще продължи сегашното ми приключение, но се надявам да бъде приятно.
Сега съм зает постоянно с работата. Имам и четири деца. Всяка секунда от деня ми е заета. Разбирам много добре сегашните играчи. Виждам ги в съблекалнята – само социалните мрежи са им в главата, чакат с нетърпение новия цвят бутонки... футболът се развива. Ако искаш да останеш в него, трябва да наваксаш.
Но аз нямам проблеми. Докато всеки поддържа стандарт на игра и прави това, което се изисква от него. Нямам проблеми някой да носи розови бутонки и да си е нашарил косата с ленти. Докато ми дават осем или девет от 10 в неделя, няма да имам нищо против. Никакъв проблем.
....
Да печелиш като играч е фантастично, а сега е доста интересно да печеля и като мениджър. Загубите? Болката е една и съща. Да спечелиш трофей като играч – това вече е нещо специално, невероятно. Умирам за възможността да го изпитам и като мениджър. Към това се стремя. Искам да спечеля трофей – да постигна нещо.“
