Продължение
- Колко важно е наблюдаването отстрани на собствения тим - не водехте лично тренировките?
- Много е важно и много мениджъри не го разбират. Помня денят, когато ме осени за първи път.
Бях мениджър на Абърдийн и имах един млад треньор в щаба. Той ми каза: "Защо съм тук?". "Какво говориш?", отвърнах. "Ами, не правя нищо. Не ти трябва да водиш тренировките, а аз.". Аз му казах, че е невъзможно. Но един от старите в щаба - Теди Скот, ми каза - "Шефе, той е прав".
Аз обмислих варианта и реших да опитам. Проработи! Невероятно е какво виждаш, когато си отстрани и само контролираш заниманията. Виждаш навиците и дефектите на играчите. На някой нещо не му е наред точно в този ден, отстрани го виждаш.
- Нека поговорим за големите играчи от вашите отбори. Райън Гигс например. Как пробихте при него? Как го спечелихте? Чрез майка му?
- Ходех в къщата му през вечер. Майка му ми правеше чай и си говорихме за какво ли не. Станах най-добрият приятел на семейството им. Майките на играчите са ключът. Те са силният човек в семействата. Те знаят кое е най-добро. Бащите са опасни. Те виждат своя живот в момчето си. Майките искат най-доброто за децата си.
- Гари Невил?
- Фантастичен! Става всяка сутрин в 6 часа и чете всички вестници. Иска да знае всичко, което се случва по света.
Той е една успешна личност. Не е гений, но е много, много добър и любознателен. Сега има и собствен бизнес, както и работа като коментатор. Исках го в щаба ми, но той имаше други цели.
- И едно момче на име Дейвид Бекъм...
- Дейвид, да. Невероятно момче. Той достигна невероятно ниво. Той покорява младите хора, фантастичен е.
- Как го постига?
- Той винаги е имал очарователна усмивка. Когато го взех беше на 12 години. Имаше желание да е най-добрият в света.
Тренираше по цял ден, а вечер се връщаше с ученическия отбор и пак тренираше. Той бе най-горе в класацията, редом с Гигс и Скоулс. Но, разбира се, животът му се промени, когато срещна онова момиче от...
- "Спайс гърлс"?
- Да. Тогава се промени.
- Какво се случи?
- Влезе в целия този цирк на известността, на звездния статут. Това не е моят свят, аз съм футболен човек. Не го разбирам.
- Какво направихте? Казахте ли му да си върне концентрацията във футбола?
- Мислех си, че нещо в него се преобърна. Не слушаше какво му говорех. Спомням си как веднъж ми отвърна - "Влюбен съм". Нищо не можеш да направиш в такъв момент.
И така той загуби фокуса, концентрацията... Но после го видях в Реал, как се справи. Той преоткри себе си и бе добър. Отиде при най-добрите, защото Реал бяха най-добрите извън Юнайтед. После игра и в Милан. Справи се добре.
- Не предпочитате ли да бе останал в Юнайтед и да постигне величие там?
- За мен нямаше да има нищо по-хубаво на света. Но как можеш да спориш с живота. Е, той има своя статус и аз му казвам - "браво".
- Той беше ли от онези момчета, на които казвате, че са "лоши губещи", не умеят да губят.
- Да, той бе един от тях. Той се вкисваше от загубите.
- Такива ги искахте, нали?
- Абсолютно. Тях ги движи страхът от това да не се разочароват от загубата.
- Родени ли са с това?
- Това идва отчасти и от семейството, и от средата. В гените е. Дейвид мразеше да губи и обичаше да побеждава.
- Как ги обединявахте в отбор?
- Учехме ги на отборно усещане. Етика на тима. Да работят за агресия, но и да гледат човека до себе си. Трябваше да познават качествата и слабостите на другарите си.
- На кого могат да разчитат, нали?
- Да. В един мач ти трябва поне 8 от футболистите ти да са на добро ниво заедно, за да спечелиш. Останалите три могат да имат лош ден или средно добър ден, но тези 8 трябва да са на педали. Те усещат слабостта в този ден на останалите и дават още от себе си. Да се постигне това, играчите трябва да си имат довери. И да вярват на мен.
- На вашия план...
- Да, на плана на отбора и моя.
- А когато планът включваше изваждане от състава на този или онзи?
- Труден момент. Всяка седмица ми се налагаше да оставям отвън 5-6 играчи. Винаги ги виках един по един да им обясня това.
- Какво им казвахте?
- Че вероятно бъркам. Това им казвах. "Вероятно бъркам, че те оставям извън състава..." А когато оставиш някой от водещите или по-старите играчи, той се разочарова.
Тогава им казвах - "Бъди готов, след две седмици идва твоят мач. Тогава си титуляр и разчитам на теб". Това ги караше да тренират два пъти по-здраво и да чакат мача. Правех промени с оглед на следващите 3-4 мача, планирахме с месец напред.
- Да си спомним финала от 1999 г. Вашите помощници казват, че до последно сте вярвал в успеха, въпреки че в последната минута губехте в резултата.
- Да постигаш целите си не е случайност. Онзи отбор имаше характер. Твърде много пъти обръщахме мачове и ги печелехме в последните секунди в онзи сезон, за да е съвпадение. Имаше и късмет, разбира се. Съдба.
Не можеш да знаеш дали винаги ще успееш, дали винаги ще се случи. Но вярваш.
- Да минем на темата Глейзър. Кога за първи път те се появиха в Юнайтед под някаква форма?
- През 1995 г.
- Какво промени това?
- Това не промени нищо. Има голяма доза неразбиране на тяхното управление след като купиха клуба. Някои фенове създадоха враждебна атмосфера около тях.
В момента, в който Юнайтед стана акционерно дружество, някой щеше да го купи. Купиха го те. В моето време с тях никога не съм имал проблеми. Силни хора със собствено мнение. И готови да ме подкрепят винаги.
Те никога не излизат на преден план. Изпълнителният директор се обаждаше по веднъж седмично, за да уточним какво се случва около отбора. Никога не са се месили в работата ми.
- Разкажете за загубите си.
- О, мога да разказвам много. Имаше едно 1:6 от Сити, и едно 1:5... Никога няма да ги забравя. Прибрах се у дома и легнах с дрехите. Сложих си главата под възглавницата. Жена ми ме попита какво не е наред. Казах - "Загубихме с 1:5 от Сити". Тя не можа да повярва... Много лош ден, ужасен!
- Жена ви е прекрасна жена, нали?
- Великолепна. Никога не ходеше по мачове. Само на някои финали за купи.
- Защо?
- Не се чувстваше добре там.
- Какво означава тя за вас?
- Тя отгледа децата, буквално. Винаги правеше каквото трябва. В Глазгоу аз играех футбол и опитвах да правя бизнес с два пъба, а тя се занимаваше с децата. Тя винаги е права.
- Жените винаги са прави, нали?
- Колкото и да не ми харесва - да!
- Тук е моментът да ви върна към футбола. Какво стана между вас и Уейн Рууни?
- Нищо не се е случило. Нищо, което да ме ядоса. Той дойде един ден при мен, след като бе оставен резерва. Очакваше да играе. Аз съм мениджър и правя промените. Ето, днес го виждаме отново да играе с позната енергия и на ниво.
- Не го ли приемате като един от вашите синове?
- При условие, че го взех на 17 години и съм го подкрепял и съм се грижил за него винаги - да. Ние направихме всичко възможно той да стане по-добър. И той успя, имахме чудесни моменти заедно.
- Но краят май бе лош?
- Не мисля. Ако той влезе тук сега, ще ми стисне ръката.
- Вие кога му стиснахте ръката за последно?
- В деня, когато спечелихме титлата. Медиите винаги са край него и дебнат за такива неща. От там се получава и схващането, че нещо не е наред. А всъщност има хора край него, които му дават съвети. Невинаги добри. Понякога съм го наказвал заради техните съвети. Но никога не е имало нещо извънредно, което да ме ядоса.
- Наказания?
- Като за всички - глоба с едноседмичната им заплата.
- Но не и изваждане от състава?
- Никога не бих го направил, това ощетява отбора.
- Какво мислите за Роман Абрамович?
- Странна история. Челси смени толкова мениджъри... Но те спечелиха Купата на европейските шампиони, с това не се спори. И пак смениха мениджъра! Те се превърнаха в основният ни съперник за последните години.
- Той искаше вас, нали?
- Да, използва един агент, за да се свърже с мен преди 10 години. Веднага казах - няма шанс.
- Не искахте ли да чуете офертата?
- Не.
- Последен въпрос: кой е най-великият ви момент във футбола?
- Това трябва да е Барселона. Без съмнение. Барселона, онзи финал през 1999 година. Не бях печелил този велик трофей. Никога няма да го забравя. Като погледна назад - 27 години начело на Юнайтед... Какво повече мога да искам от футбола? Постигнах всичко, което исках.
