Каракас, Венецуела, 1963 година – място, което съвсем не е най-подходящото за провеждане на футболен турнир. Особено във време, в което страната е политически нестабилна и са се зародили различни бунтовнически движения, враждуващи помежду си.
Въпреки това, ръководството на Реал (Мадрид) решава, че не се страхува нито от режима на Бетанкур, нито от водача на Фронта за национално освобождение Максимо Каналес.
Пътуването в близост до бреговете на Карибско море минава като по вода, но изцежда жизнените сили на всички играчи. Затова, когато слизат от автобуса, те решават да се отдадат на заслужена почивка в хотелските си стаи.
Спокойствието обаче изглежда като затишие пред буря.
В състава на Реал има много изявени играчи – Франсиско Хенто, Сантамария, Луис Дел Сол, но един аржентинец, който е световноизвестен, се отличава. Той е голаджия, вкарал 45 гола в 49 мача за Ривър Плейт и 267 гола в 292 мача за колумбийския Милионариос, където се премества заради стачка на футболистите в Аржентина. Но не това са най-големите му успехи, защото той печели два пъти „Златната топка“ за най-добър футболист на Европа през 1957 и 1959 година и успява да стане пет поредни пъти европейски клубен шампион с Реал – 1956 г., 1957 г., 1958 г., 1959 г. и 1960 г., като през последната грабва и новосъздадената Междуконтинентална купа.
Точно на вратата на неговата стая в хотела чукат четирима мъже. Когато отваря, те му дават знак да не вдига много шум, слагат му тъмни очила и тихомълком го извеждат от хотела. Качват го в кола и отпрашват в неизвестна посока. Няколко часа по-късно пресата излиза с официално съобщение – „Отвлякоха Алфредо Ди Стефано!“.
Всички от клуба се проклинат, че не са засилили мерките за сигурност, а целият свят се моли Русата стрела да е наред.
Максимо Каналес, който е основният виновник звездата на Реал да изчезне, обаче разбира от футбол и дори и той знае, че ако причини нещо на Алфредо Ди Стефано, не само всички футболни фенове по света, но и Господ няма да му прости и ще го преследва дори в смъртта му.
Целта на отвличането съвсем не е някой да пострада, нито пари, а е вниманието на световната общественост да бъде привлечено върху нетърпимата политическа обстановка във Венецуела.
Какъв по-добър начин от това да отвлечеш най-великия, носил белия екип на Реал(Мадрид)? Истината е, аржентинецът съвсем не си изкарва зле – играе домино с похитителите си, които му носят вестници всеки ден и заедно говорят за футбол.
След 48 часа Ди Стефано е пуснат.
Хората от Фронта за национално освобождение постигат целта си и обявяват, че ще го върнат пред хотела, но това е само хитър ход, който да залъже полицията. Всъщност оставят „звездата“ на централна улица, откъдето футболистът си взима такси и отива в аржентинското посолство напълно невредим. След „почивката“, която Алфредо Ди Стефано си взима, животът му продължава постарому – тормози противникови бранители, бележи безброй голове и печели тонове отличия.
Ди Стефано е посрещнат от стотици хора на летището в Мадрид след отвличането си
Цялата случка съвсем не е случайна, целта на похитителите – също. Името Ди Стефано е познато навсякъде.
Още от самото начало, когато играе в Ривър, той дава заявка, че ще се превърне във футболен шедьовър, защото съзрява изключително бързо. Когато вече е в Испания, е постигнал самото съвършенство – технически всичко е възможно за него. Умее да бележи и с двата крака и то по много голове – 307 в 396 мача за Реал (49 гола в европейските клубни турнири). Действа нетипично за „деветка“ като се връща назад и поема топката от дълбочина, откъдето дава разкъсващи противниковата защита пасове, а после се втурва напред в атака. Играта му е като от бъдещето. Футболът, който Алфредо Ди Стефано изповядва в своето време, е този, който най-добрите отбори играят 15 години по-късно.
Освен това, има манталитет, допринесъл за неизмеримата му спортна слава – Алфредо винаги е бил против изтъкването и привилегироването на определени играчи, никога не се е чувствал като нещо повече от останалите. Въпреки че за бунтовниците на Каналес и за всички останали той е точно такъв. Винаги е твърдял, че един добър играч трябва да притежава духовни ценности, фантазия и да импровизира. Толкова е неприсъщ и различен, че дори никога не е бил суеверен като повечето латиноамерикански футболисти. Вярвал е единствено в майсторството и упорития труд.
В крайна сметка, години след като слага край на кариерата си през 1965 година, когато играе в Еспаньол, Ди Стефано продължава да бъде идол, модел за подражание и вдъхновяващ пример за безброй футболисти заради богатата си палитра от спортни и личностни качества.
Гният почина през 2014 г. от сърдечен удар – сериозна и внезапна промяна на сърдечната дейност, каквато е причинявал на не един или двама противникови защитници, вратари и фенове. Изпратиха го 80 000 привърженици на „Сантяо Бернабеу“ в последния му път под звуците на „Ададжио“ на Самюъл Барбър – любимото произведение на Алфредо Ди Стефано.
Аржентинецът обаче ще остане вечно жив в сърцата и спомените на всички, които имаха късмета да наблюдават и познават безкрайния му талант.
