Наричат го Камата.
Защото там, където е той, на терена или извън него, нещата не минават гладко и без някой боднат, жегнат или разтърсен. Просто при него е така - езикът му е остър и светкавичен, каквато беше и левачката му.
На 8 февруари Христо Стоичков - живата легенда на футбола ни, навършва 49 години.
Все така различен, разделящ мнения и чувства в двата полюса - от безмерна любов и преклонение пред стореното от него, до неприязън и злоба заради това, че никога не е деликатен.
Стоичков на терена беше вулкан.
Когато топката стигнеше до №8 в онези незабравими дни от лятото на 1994-а, цяла една страна очакваше чудо. И то се случваше - отново и отново, като на филм, който не искахме да свършва. Пускайте си понякога кадрите, защото действат винаги позитивно. Без да изпадаме в крайности, това бе еуфоричен момент за всеки българин. Макар и да говорим само за футбол.
6 гола на световното, 10 в квалификациите за европейското, още 3 на финалите в Англия през 1996-а. Това е най-славният период на българския национален отбор по футбол, воден ярко и безпрекословно от този неописуем талант.
Днес той ще изкара слънчев рожден ден някъде из Флорида или Мексико, където е на работа в тв канала „Унивисион". Наздраве и от нас, а и едно пожелание - да не се променя.
Днес е от другата страна на барикадата, отразява футбол, но вероятно и на празничната трапеза ще се сети за началото на всичко.
А ние, които го помним, не е зле също да върним лентата назад.
Стоичков се появи в ЦСКА през 80-те, когато и двата гранда на българския футбол имаха златни генерации. А в поне още 10 провинциални отбори имаше звезди, каквито днес липсват по терените ни.
Той беше някак припряно разрошен, енергичен, с разкривена походка и силно изнасящ ръцете си встрани, когато ходеше и тичаше. Тръгваше като изстрелян от катапулт, първите 20 метра от спринта му бяха нещо, което не бяхме виждали.
Изглеждаше като цъкаща бомба, толкова амбициран да се докаже, че ... сякаш във всеки един момент ще направи някоя глупост.
Взривен отляво на атаката като любимеца му Стойчо Младенов, директен като Гиби Искренов, футболен нахалник като Джеки и Сираков - бе взел най-доброто от четирима от идолите на „червена" и „синя" България от онези години. Веднага се видя, че в характера му има онова зрънце, което прави един играч необикновен. Това невинаги е гаранция, че ще стигне до върха, но е сигурно, че няма да остане незабелязан.
Наказаха го завинаги да не играе футбол след онзи финал на емоции и страсти от 1985 г., когато „изгоряха" още куп талантливи играчи от двата тима. За щастие - не беше завинаги, както се оказа.
Опазил ни Бог - никакво Американско лято нямаше да има без Ицо и останалите наказани тогава...
После стана такъв лидер на ЦСКА, че излизането му на терена гарантираше победа, шоу и голове. Все така разрошен, някак намусен с изопнатото от амбиция и раздразнение при мисълта за евентуална загуба лице. Футболен варварин и хулиган, който влачеше напред отбора.
Вулканът клокочеше, картоните бяха задължителни, пререканията със съперници, съдии, а и съотборници - ежедневие. Но с топка в краката лавата изригваше най-силно.
Голове в евротурнирите - на Барселона, Спарта, Панатинайкос и кой ли още не, цели 4 в един мач на Левски в дербито, както и първите проблясъци в националния...
В края на 80-те години България знаеше, че притежава специален играч.
90-те бяха златни - титли с Барселона и онази незабравима вечер в Лондон, когато покойният Николай Колев-Мичмана изрече след финала Барса - Сампдория: „Ето го сега моментът, в който нашият Христо Стоичков ще вдигне Купата на европейските шампиони".
Помним „Уембли" - и как няма да го помним! Никой българин преди и след 1992-ра не е е вдигал най-важната клубна купа в света.
Помним и вечерта в Париж, когато му връчиха „Златната топка". Няма да имаме друга, така че - нека не забравяме.
И, естествено - никога няма да изтрием от паметта си световното в Щатите. Няма начин.
След него историята на българския футбол е с поне едно ниво по-стойностна и съдържателна.
В годините, в които нямаше интернет, социални мрежи и медийно раздухване и „звездосване" на играчите, Стоичков бе мегазвезда. Не само за България, а за света.
Доказва го фактът, че днес името му е парола. Вижте поканите за бенефиси на идоли като Марадона, приятелството с Диего, с Роберто Баджо,Меси, Роналдиньо... Уважаван, познат и помнен.
Като всеки, докосвал се до „Златната топка".
Тя нарежда щастливците, които са я взимали в ръце, в една по-специална категория на футбола. Там няма място за много от асовете. Отбрана компания са.
У нас остава спорен - слава богу, не като футболни качества и постижения - с изказвания и поведение. Но той си е такъв от първия ден, в който пристъпи в големия футбол на „Армията".
Не изгаря от желание всеки да го харесва, а и изобщо не държи всеки да му е приятел. Ако не му харесаш може да ти тегли една „майна", но всъщност - далеч не е единственият, който ще го направи в деня ти из улиците, офиса и в магазина, нали?
Постига целите си, стреляйки директно в тях. Всеки, който е имал късмета да го гледа на терена, ще потвърди. Често ги поразяваше.
И на 49 години не се променя, само не е разрошен като онзи надъхан младеж от 80-те и 90-те. Но това не прикрива лавата, която продължава да не изстива в него.
Един вулкан, който винаги може да изригне.
