Сирия, страната разкъсвана от конфликти и от тирания, днес е на едва два плейофа от класиране за Мондиал 2018, но не се залъгвайте, това не е типичната трогателна приказна история.
Някак изпод руините и прахта на чудовищния конфликт Сирия успя да състави един футболен отбор, който се прокрадва като единствен светъл лъч от ситуацията в страната.
Случващото се със сирийския национален отбор по футбол в момента е като филмова история, като реклама за силата на спорта да обединява и радва хората дори в най-трудните моменти.
Само че тази история е съвсем реална - изравнителен гол в последната минута срещу Иран, коментатор облян в сълзи, снимки на тълпи от фенове в Дамаск, които гледат мача на огромни екрани и празнуват обрата.
Или поне такава е романтичната страна на нещата. Наистина не е за вярване, че догодина Сирия може да играе на Световно първенство, че има реален шанс това да се случи точно в такъв момент.
Помощник-треньорът на тима Терек Джабан получава по 100 евро на седмица (сума, мизерна за стандартите на професионалния футбол дори у нас, пък да не говорим в световен мащаб и то на ниво национален отбор).
Освен това тимът играе всичките си домакинства чак в Малайзия, на над 7 000 километра от дома - това е единствената страна, която приема мачовете им, въпреки международните санкции.
Местният футбол на клубно ниво естествено е напълно сринат и разпокъсан, като мачове се провеждат единствено в районите, които са под контрола на правителството.
И въпреки всички пречки те стигнаха до плейоф (в два мача) срещу тима на Австралия и възможност за още един с отбор от зона КОНКАКАФ - още само няколко стъпки и мечтата им за първи Мондиал може да се сбъдне точно тогава, когато никой не го е очаквал.
По думите на говорителя на националния отбор на страната „футболът е мечта, която обединява хората - дава им усмивка и им помага да забравят мириса на разруха и смърт".
Монетата обаче си има и друга страна - това не е някаква приказна история, тъй като този тим представлява един режим, който е обвинен от ООН за многократно използване на химическо оръжие срещу собствения си народ.
ФИФА разбира се твърди, че футболът в страната е политически неутрален, но това изглежда твърде невероятно, въпреки че тази позиция е поддържана още от времето на Блатер. Най-големият трик на този „малък дявол" бе да накара хората да повярват, че футболът и политиката са две напълно отделни неща...
Нека обаче си припомним как през 2015-а срещу Сингапур бившият треньор на отбора Фаджер Ибрахим се показа с тениска с лика на Башар ал Асад и заяви: „Това е нашият президент и ние се гордеем с него - този човек се бори с всички терористи. Той е най-добрият човек в света."
Това е в пълен контраст с думите на бившия защитник Фирас Ал Али, който се отказа от националния отбор, след като разбра, че малкият му братовчед е убит по време на правителствена атака. Сега той живее в палатка край южната граница с Турция и описва мачовете си с националната фланелка като „обезчестяване". „Тези играчи носят знамето на смъртта", смята Ал Али.
Нелепо изглежда да смятаме, че тези, които излизат на трена за Сирия, са представители на различните страни и гледни точки от конфликта в страната, разкъсвана от гражданска война.
През 2012-а капитанът на тима Фирас Ал Хатиб бойкотира представителния отбор след бомбардировките над родния му град Хомс, последвани от зверства по улиците. След това той бе върнат в състава, но не по някаква благородна причина, а просто защото е най-реномираният играч в страната, като някога е бил на проби в Андерлехт.
Наивно е обаче да се мисли, че той може да си позволи лукса и свободата да изкаже личното си мнение.
На всеки неудобен въпрос за това как е съгласен да представлява режима, носейки националната фланелка, той казва, че не може да говори. Мълчанието му е напълно разбираемо.
Тази история в никакъв случай не бива да бъде представяна като хубава приказка, защото съвсем не е такава.
За правителството това е отлична възможност за пропаганда на режима - една приказна фасада, която да скрие от света всички зверства на войната.
Не бива обаче и да отричаме представянето на Сирия в световните квалификации - все пак това е може би единствената добра новина от страната от шест години насам.
Би било нечестно да отхвърлим постигнатото от тези играчи, които са не по-малко пострадали от войната от останалите сирийци - едва ли е останало и едно семейство, което да не е засегнато от конфликта.
Те обаче са в ситуация, в която не могат да кажат, че просто играят футбол - ролята им е много по-голяма. Заключението на Сирийската мрежа за защита на човешките права е, че „режимът използва атлетите и спортните събития, за да подкрепя бруталните си практики".
Естествено ФИФА някак страни от ситуацията, може би защото е твърде сложна.
Тъжната действителност е, че тази приказна история е опорочена от символа, който стои зад националния отбор на страната. Дори да се класират, тези играчи няма да са герои на народа, но поне могат да му вдъхнат надежда. Независимо, че дори след всичката болка и разруха все още има надежда за по-светли дни пред страната. Тъй като независимо кой е флагът на екипите им, те са сирийци и вече са постигнали много въпреки перипетиите.
А класират ли се за световно могат да се превърнат в още по-голям символ, да отвоюват поне малко свобода за мнение, което със сигурност ще бъде чуто по света - историята помни такива примери.
Но преди всичко те вече са символ на това, че Сирия не се нуждае от война, а от обединение, но истинско, а не на хартия. Спортът е едно добро начало.
