Миналата седмица земетресение разлюля столицата и съвпадна с незатихващите трусове в българския волейбол.
Хората казват, че всяко чудо е за три дни, но в този случай твърдението се оказа невярно. В националния отбор се възцари тишина, с която раните да бъдат излекувани. Треньор и играчи мълчат, концентрирани в тренировки и подготовка за предстоящите мачове.
Но феновете не замълчаха. Безбройните статии, в които се твърди, че българският волейбол е мъртъв, че никой и нищо не могат да свалят Данчо Лазаров от поста президент на Българската федерация по волейбол, сякаш само усилват недоволството и не успяват да стопят ентусиазма на на 11 000 фенове във Фейсбук, искащи оставките на членовете на Управителния съвет на БФВ.
Сред статиите, изтъкващи лошите последици от това така бързо и силно "земетресение" във волейбола, сред коментарите, в които е трудно да намериш нещо друго, различно от желание за интрига, на заден план останаха ползите от всичко това.
А полза има, просто за журналистите лошата новина е хубава новина. Случайно или не, Данчо Лазаров успя, предизвиквайки общественото недоволство, да обедини феновете и извън залата.
Дори и това да му е била целта, в което силно се съмнявам, едва ли щеше да я постигне по друг начин. Свикнали сме да виждаме по телевизията публиката като едно цяло - един глас, пеещ гордо "Мила родино", викащ "Българи-юнаци" или "Матей Казийски", в който се обединяват гласовете на хиляди.
Но след мача всеки тръгва в различна посока и пак се превръщаме в онова разединено общество, което не може да намери нито своя истински лидер, нито нещо, което да го сплоти. Всеки уж работи за "обществена полза", но накрая се оказва, че никой не се е вслушал в гласа народен, който е и глас Божи.
За една седмица Недосегаемият в българския волейбол промени смисъла на думата "негодник", като й придаде значение на човек, милеещ за случващото се във волейбола, обичащ родината си и проявяващ смелостта да поиска оставката на човека, когото и краят на света не може да помръдне от шефското място.
Радостин Стойчев и Матей Казийски - двамата българи, поставили волейболния свят в краката си, оглавиха революцията, която е на път да се превърне в емблематична. Показаха чувство за достойнство, за чест и за мъжество, като не се уплашиха и назоваха проблемите с истинските им имена, докато други яростно защитаваха своята позиция, сипейки лъжи и обиди, а после се отрекоха от своите думи, тъй като те не отговаряха на това, което нареди Бойко Борисов.
Радо и Матей са на път да направят онова, което никой досега не успя, а именно - да почистят управлението на федерацията от хора, които не ги е грижа за развитието на един от най-успешните спортове в малката ни държава. В днешно време малко са хората, които не се страхуват да кажат истината, въпреки последствията от нея. А Стойчев и Казийски показаха, че съдбата обича смелите - онези, които не се крият в миши дупки след провал.
"Pro bono publico" ("в обществена полза") - така е най-правилно да наречем скандалите, разразили се около волейбола, защото във всяко лошо нещо има и частица добро. А хубавото в случая е, че феновете се обединиха в подкрепа на един треньор, в името на един отбор, за благото на българския волейбол.
Поставиха се основите на една революция, която трябваше да се случи отдавна. Не два месеца преди Олимпийските игри, а още след предишния скандал по време на Олимпиадата около бившия капитан на националния отбор Пламен Константинов.
Но "времето е в нас и ние сме във времето." Остава да се надяваме, че последствията от волейболното земетресение ще бъдат повече за добро, отколкото за лошо.
