В тила на врага: Какво е да работиш за отбор, който мразиш?

Феврурари 2012 година. Тотнъм води с 2:0 на почивката срещу Арсенал на „Емирейтс“. Секторът за гости куфее само за да потъне в мъки след някакви си 45 минути. „Топчиите“ постигат знаменит обрат срещу градския съперник и го смачкват с 5:2. Болката е голяма, но не и за Тим Лов, който въпреки че отговаря за чата на живо в официалния сайт на „шпорите“, е заклет фен на Арсенал.

„Водех чата на живо и си спомням как, когато Арсенал започна да се връща в мача, написах „ГОЛ! ГОЛ! ГОЛ“ – споделя Лов пред Bleacher Report. – Всичко с главни букви и удивителни, след което описах и гола. Получихме няколко оплаквания и се усетих да поуспокоя тона. Бях супер ентусиазиран от това, което се случваше. Беше велико.“

Има безброй истории как фенове на различни отбори са се възползвали от открилата им се възможност, когато са работили за врага. Като фена на Манчестър Юнайтед, който „погреба“ фланелка на „червените дяволи“ под асфалта на паркинга на „Етихад“. Или като фена на Уест Хем, който постави шал на „чуковете“ в основите на новия стадион на Тотнъм. Но други знаят какво е чувството да служиш на клуба, който мразиш, за постоянно.

Лов израства във Финчли, Северен Лондон. Първият му мач на Арсенал е нулево равенство срещу Шефийлд Уензди през ноември 1994 г. И когато разбира, че в клуба търсят мултимедиен продуцент, вярва, че мечтата му ще се сбъдне.

Но съдбата му погажда номер. Изпуска работата в Арсенал и вместо това, започва на подобна позиция в Тотнъм. Трябвало е да избира между това и дните си като безработен – изборът му не е бил много труден, но не е бил и много лесен…

„В началото имах проблем с това. Двама от приятелите ми са крайни фенове на Арсенал и не исках да го споделям с тях, защото щях да се почувствам малко като предател – казва още Лов.

Но не можеш и да смениш отборите. Неведнъж съм се карал с колеги на тема Арсенал и Спърс – яростта не изчезва. Знаех, че трябва да се държа прагматично и да приема тази работа просто като работа. Но, в същото време, знаех, че трябва и да продължавам да защитавам Арсенал.“

Лов започва да работи за Тотнъм, когато Арсенал все още е господар в Северен Лондон, но с течение на времето, разпределението на силите се променя. И след като „шпорите“ повеждат в поредно дерби на „Уайт Харт Лейн“ излиза от стадиона и отива до колата си.

„Спърс водеше с 1:0 преди почивката и си казах, че не мога да издържам повече. А и все още бях махмурлия. Но да гледам как любимият ми отбор губи, и то докато нося костюм с емблемата на Тотнъм. Около мен куфееха фенове на Тотнъм – беше точно толкова отвратително, колкото си го представяте.“

И въпреки че смята, че възрастта го е направила по-спокоен, Лов все още продължава да мрази Тотнъм. Дори не може да гледа финала на Шампионската лига миналия сезон, а следи мача по чат на живо, опасявайки се, че „шпорите“ могат да вдигнат трофея преди Арсенал. „Това щеше да е възможно най-ужасяващото спортно събитие в живота ми.“

Ед Джоунс гледа същия мач със съвсем различна настройка. Фен на Тотнъм от малък, притежател на сезонен билет от 1994-та, но през 2013-а започва работа като продуцент в телевизията на… Челси. „Няма да лъжа, беше много трудно. Тотнъм е моят живот“, споделя Джоунс.

Джоунс напуска Челси през януари 2018-а. Въпреки че вече не трябва да крие клубната си принадлежност, признава, че времето на „Стамфорд Бридж“ е променило отношението му към „сините“, които дотогава мрази от дъното на сърцето си.

„Има много добри хора там. Сближих се с някои от момчетата от академията и няма как да не се надяваш да успеят.

Мнението ми за играчите също се промени. Надявах се да са ужасни хора, но не беше така. Джон Тери е супер приятен, Франк Лампард – също. Не очаквах, че ще ги харесам. Е, не да ги харесам, но да ги мисля за приятни“, добавя Джоунс.

Кевин Бриджуотър има свой начин за справяне с обстоятелствата, когато е трябвало да носи костюм на Челси. Фен на Арсенал, който ходи по мачове на „артилеристите“ още от 60-те, Кевин започва работа като стюард на Челси през 2003-та, след което се изкачва в йерархията и стига до ролята на супервайзор във ВИП зоната на „Стамфорд Бридж“.

След като облича костюма на Челси, сваля връзката от акредитацията и захваща акредитацията към джоба на сакото си, като по този начин скрива емблемата на „сините“. В допълнение, закача от вътрешната страна на ревера си две значки – една на Арсен Венгер и една със старата емблема на Арсенал. „Малки неща, за които никой така и не разбра“, обяснява той.

Единственият път, в който се усъмняват в него, е когато бившият пощальон се израдва с юмрук във въздуха на гол на Матийо Дебюши при равенството 1:1 на „Стамфорд Бридж“ през 2006 г. „Арсенал вкара и аз се израдвах. Преди следващия домакински мач получих имейл да сдържам ентусиазма си и бях помолен да не показвам толкова явно, че съм фен на Арсенал.“

Алекс Кунавич, фен на Манчестър Юнайтед от Стретфорд, прекрачва от най-дебелите граници във футбол, когато започва да работи за Ливърпул през 2014-а.

„В клуба работят толкова много фенове на Ливърпул, че резултатите имат огромно влияние върху атмосферата не само на следващия ден, но и до следващия мач – обяснява той за едногодишния си период при мърсисайдци. – Ясно е, че ако Юнайтед е победил, а Ливърпул – не, няма как да се радваш на работа. Но хората знаеха. Там имаше още няколко фенове на Юнайтед, някои от които на доста високи постове.“

Едно е обаче да стискаш палци клубът, за който работиш да се провали, без да имаш наистина влияние върху резултата, друго е, когато можеш да повлияеш на представянето. Фенът на Манчестър Юнайтед Пийт Лоу попада в тази ситуация през лятото на 2000 г., когато приема оферта за работа като треньор в академията на Манчестър Сити.

„Вманиачен“ на тема Юнайтед като дете, Лоу ясно си спомня колко „запленен“ е бил от Джордж Бест на първия си мач на „Олд Трафорд“ в началото на 70-те. Но работата му в Сити, който тъкмо се е завърнал в елита от старата Първа дивизия, е била да положи основите на академия от ново поколение и да черпи опит именно от клуба, който подкрепя цял живот.

„Винаги трябва да се сравняваш с най-добрите, а тогава най-добрият беше Ман Юнайтед – разказва Лоу пред Bleacher Report. – Когато дойдеше време за дерби с Ман Юнайтед, всички – от отбора до 9 г. до този до 18 г., започваха да тренират два пъти по-усилено. Това беше седмицата, която всички очакваха. Питайте и тях, ще ви кажат същото. Защото това са мачовете, които не искаш да губиш.“

Но Лоу знае, че трябва да върши това, за което е нает, и за него това е единственият начин да бъдеш професионалист.

„Трудното идва, когато работиш на едно място и трябва да срещнеш любимия си клуб. Винаги са ме питали: „За кой беше тогава?“ Но за мен е лесно – винаги съм вярвал, че трябва да оставяш сърцето и душата си на мястото, на което работиш.

В деня на дербито винаги съм бил „син“. Нямаше как. Няма как да искаш да си най-добрият в работата си и да не искаш да побеждаваш. А и младите винаги ще усетят, ако не си искрен с тях. И имат всяко право, защото поверяват развитието си в твоите ръце. Имат право да изискват най-доброто от теб.“

Лоу работи 10 години при „гражданите“ и с течение на годините се изкачва в йерархията. 74 от неговите момчета играят футбол на ниво мъже, а 39 са опитали и от Висшата лига. Но когато напуска Сити, се връща в обятията на старата си любов.

„Ще излъжа, ако кажа, че не поглеждам и резултатите на Сити – това е малка частица от мен. Оставих сърцето си там, докато работих. Но съм „червен“. Сърцето ми е „червено“.“

Новините

Най-четените