Националите ще сложат старт на ново десетилетие утре с контрола навръх най-големия ден за България. Някак символично, това поколение ще започне пътуването с последния си влак именно на 3 март. Не че резултатът във Варшава срещу поляците е важен. Но с него започва вододелен двугодишен цикъл за националния отбор, а и за българския футбол. А и тръгваме от Варшава с контрола, изпълнена с мисъл за завръщане пак тук на финалите на европейското след 2 години.
След тези квалификации тимът с герба на гърдите ще загуби поне три знакови фигури за изминалото десетилетие. Вратарят Димитър Иванков (34 г.) вече обяви оттегляне и в главата си е приключил с националния. Дори днешните разговори "на високо ниво" с директора на отбора Наско Сираков да убедят ветерана да остане, Иванков със сигурност е на последния влак що се отнася до мачове с държавния тим. А може и вече да е слязъл от него.
Лидерът в полузащитата Стилиян Петров (30 г.) обяви, че европейските квалификации са последни за него. Партньорът му в средата на терена Станислав Ангелов (31 г.) вероятно също ще спре с националния след 2 години. Подобно решение се очаква и от Мартин Петров (31 г.), а се чуха намеци и за Димитър Бербатов, който е само на 28. Звездата още не е обявил официално, че казва "стоп", но свръхдинамичния цикъл на мачове с "Манчестър Юнайтед" може да изцеди твърде много от силите на 30-милионния нападател.
Без Берба, Мартин, Стилиян, Пелето и Иванков националният ще изглежда по съвсем нов начин след европейското през 2012 г. Независимо дали ще играем на него или ще го следим по телевизията. И този начин не обещава да е много ярък и позитивен.
Но пак към предстоящия цикъл.
Това поколение ще влезе в него с мисълта, че има какво да доказва. За 12 години стигнахме едно европейско, и то с помощ "свише" - тогава отборът се носеше и върху мощните плещи на Красимир Балъков, оцелял от златното ни поколение. Сега няма Бала, но има Берба. Мегазвездата получава пореден шанс да докаже отдаденост към каузата и лидерски качества.
Като изключим споменатите петима "мохикани", България няма на кого да се опре. Започваме поредната година на надежди с двама-трима млади футболисти, които играят в сериозни западни клубове. Станислав Манолев (ПСВ), Валери Божинов ("Парма"), Димитър Рангелов ("Борусия"-Дортмунд) и Валери Домовчийски ("Херта") обаче са по-скоро изключения от правилото. А и напоследък са или контузени, или не играят като титуляри. Останалото е... мълчание. А и трима от четиримата са нападатели, а в атака обикновено националния рядко има проблеми. В останалите линии зеят дупки.
Иде година, в която се очаква да се задълбочи тенденцията на "източно трансферния фронт" на българския футбол. Продаваме играчи основно в Русия, Азербайджан, Украйна, а дори Турция вече е затворена страница. Всичко това, комбинирано с привличане и налагане на чужденци на най-проблемните за националния постове в клубовете ни, поставя селекционерът Стоилов в тежка ситуация. Националният няма кадри.
А по стълбичката към първия тим се изкачват младежки национали, които в последните две години загубиха от Азербайджан, Израел, Черна гора и кой ли още не... Юношите ни губят на всякакви турнири от всякакви отбори. Цялостната криза в играта у нас доведе до липса на нови лидери и звезди, върху които се крепи всеки един национален отбор. Винаги сме ги имали, но сега не се виждат. Стоилов си мечтае за двойка централни защитници от Илиян Стоянов, забравен някъде под Изгряващото слънце, и Игор Томашич, който първо не е българин, а и е към залеза на футболното си слънце.
С тази доста бедна откъм потенциал суровина ще се изправим срещу съперници като Англия и Швейцария, които рядко пропускат голямо първенство. Младият Уелс ще пусне срещу нас някои от най-големите надежди на Висшата лига, все на по 18-20 години. Черна гора бе традиционен донор на големи играчи за Югославия, а вече трупа опит и мускули и като самостоятелен отбор. В момента тимът на мъничката република може да извади на терена повече конвертируеми звезди от европейски мащаб, в сравнение с нас. Йоветич, Вучинич и Вукчевич са в златна възраст и гладни за успехи, най-вече с екипа на родината. Контраст с клонящите към края на кариерата си в националния български асове.
Стигаме и до друг важен момент - девалвацията на националните отбори и турнири в глобален мащаб. Клубовете от огромен мащаб трудно пускат играчите си за контроли, а и мотивацията в квалификации не е като в луксозните двубои от Шампионската лига или Висшата лига... Дали сър Алекс Фъргюсън ще е много доволен, ако Бербатов трябва да пътува денонощие за контрола с Австралия. Или Роберто Манчини ще се радва като дете, ако Мартин
се върне за трети път в последните две години контузен след мач с националния. Едва ли.
Контролите също са голям проблем. Нашият национален отбор е сигурно единственият в света, който никога няма програма. Знаем само следващия си съперник, а дори Лихтенщайн отсега урежда проверки за догодина. Така не може да се правят планове от селекционера за изпробване на нови играчи, за тактически схеми срещу определени стилове. А и играчите комуникират най-вече по скайп, а не наживо, на лагери заедно.
И един не маловажен акцент. Това са последните квалификации за европейско първенство по старата система. След тях шампионата на Стария континент се преобразува в турнир, на който сме длъжни да се класираме. Ако и при новата формула с 24 отбора на финалите не успеем да се класираме, това ще е равносилно на футболен фалит на родината.
Но на старта на 2010 година и в навечерието на първия мач от новия цикъл, оптимизмът е малко.
